Захвана се тъй. Аз дума не бях изрекъл. Думичка. Артюр Ганат ме накара да се разприказвам. Артюр, един приятел, студент, и той докторче. Значи срещаме се на площад Клиши. Тъкмо бяхме обядвали. Той иска да ми каже нещо. Слушам го.
         – Дай да не стоим навънка! – казва ми. – Да влезем вътре!
         Влизам с него вътре. Готово.
         – На тия маси на тротоара – вика ми – жив се опичаш! Ела насам! Тогава се усещаме, че по улиците няма никой, заради жегата – нито коли, нито нищо. Когато е много студено, по улиците пак няма никой. Дори си спомням как точно той ми бе рекъл веднъж:
         „В Париж хората винаги изглеждат много заети, ама всъщност се разхождат от сутрин до вечер. Когато времето не става за разходка, щото е много студено или много горещо, изчезват яко дим – до един си пият кафето или бирата вътре. Така си е! Век на бързината сме били, разправят. Къде това? Големи промени, викат. Тъй ли? Хич нищо не се е променило. Все са си такива, самовлюбени.
         В това също няма нищо ново. Само думи, и да ти кажа, не са много и думите, дето да са се променили! Две-три тук-там, съвсем дребнички…“ Тогава, изпълнени с гордост от провъзгласяването на тез полезни истини, ние продължихме възхитено да си седим и да зяпаме дамите от кафенето.
         След това разговорът се завъртя накъм президента Поанкаре, който трябва да беше вече открил, ама точно тази сутрин, изложба на малки кученца. После пък, от дума на дума, накъм „Тан“, в който го пишеше това.
         – Ей на, „Тан“ е голям вестник! – ме подкача по този повод Артюр Ганат. – Като е да се защити френската раса, няма втори като него!
         – Не е да няма нужда от защита френската раса, нали се знае, че такава няма! – отговарям, за да не остана по-назад и да покажа колко съм начетен.
         – А, извинявай! Има, и още как! При това хубава раса! – настоява той. – Дори най-хубавата на света, и пепел му на езика на който рече обратното!
         И ей го, вече се е заел да ме ругае. Аз, разбира се, не се предавам.
         – Не е вярно! Расата, туй, дето го наричаш така, е само една скапана пасмина от окаяници като моя милост, гурелясали, бълшасали, зъзнещи, натирени от глад, чума, тумори и студ и дошли нанасам от четирите краища на света. Не са могли да продължат зарад морето. Това е то Франция и това са ти французите.
         – Бардамю – ми казва тогава той строго и малко тъжно, – бащите по нищо не отстъпват на синовете, недей да злословиш по техен адрес!
         – Прав си, Артюр, за това си прав, и още как! Злобни и покорни, изнасилвани, обирани, изкормвани и във всички случаи скудоумни – вярно, че не са ни отстъпвали! Не е да не е така! Ние не се променяме и нищо не сменяме! Нито чорапите, нито господарите, нито мненията си или пък толкова късно, че вече не си струва. Родени сме предани и такива си оставаме, дорде пукнем!
         Безплатни войници, услужливи герои, говорещи маймуни, изстрадали празнодумци, това сме ние, галениците на цар Клетник.
         Той ни е собственикът! Не слушкаме ли, стиска… Пипнал ни е за гърлото и не пуска, та да не можем много-много да се обаждаме и хубаво да си помислим, ако държим да ядем… За нищо ви удушва… И това ако е живот…

---

„Пътешествие до края на нощта“ на Луи-Фердинан Селин предстои да излезе на български език с марката на Издателство „Colibri“ и ще може да бъде закупен с голяма отстъпка от сайта на издателството!