Обичах войната. Облепяхме прозорците с тъмносиня опаковачна хартия и седяхме около кухнеснката маса на светлината на свещите, а дядо ме учеше как да играя с пламъка, без да изгарям ръката си. Баба разказваше за старата си работа, за фабриката за коприна, където трябвало да бута ръчките на големите машини, така че беснеещите цветни нишки да се преобразяват в гладката и сияйна материя, нужна за роклите на благородните дами.
В разказа си винаги стигаше до онзи миг, в който се запознала с дядо, пак там - под един от цветните водопади, забелязала го, понеже бил целият в жълто – от шапката до чисто новите му, подскърцващи обувки - същински кавалер. Дядо винаги започваше да се мръщи и да клати глава. Съвсем по-друг начин си спомняше нещата, впрочем хич не харесваше жълтия цвят.
От копринените нишки баба бе узнала за наближаването на войната. Изведнъж цветовете изчезнали, машините започнали да бълват само бели нишки, които трябвало да усучат в стотици въженца за парашутистите, за да могат и те да беснеят върху враговете си в бяло.
В повечето случаи се оказваше, че война има някъде другаде: в черно-белите неделни филми, по радиото, чийто сигнал смущаваха до виене, за да не се разбира какво се случва по света. Дядо по цял ден повтаряше, че вече можел да се озове в затвора, ако някой от съседите, особено пък леля Попеску, чуе радиото. Трудно бе да си го представиш, песента бе като изпята от група весели, хванали се под ръце шутове.
Понякога действително се случваше сирените да завият. Покрай прозореца минаваха камиони, превозващи войници и бинтовани манекени, а ние трябваше да слезем в избата, сред бидоните със зеле. Никога не слизахме, понеже не понасяхме съседите, а дядо обясняваше, че ако американските бомби действително дойдат, тогава ще е все тая за колко минути сме успели да стигнем до бидоните. Ако пък чуех звук от прииждащ самолет, се свивах до него и притисках устни в ръката му, за да не закрещя. Самолетите винаги отминаваха и хвърляха някъде другаде белите парашутисти.
Едно от тези военни упражнения бе причина и последният ни заек да пострада. В уплаха си се бе опитал да изскочи от клетката, и се бе заклещил в решетката. Баба го измъкна с големи усилия, след това му уви крачето в марля и го премести под печката, за да оздравее по-бързо.
Пàрите от козината му изпълниха кухнята с топла и сладникава миризма. Всеки ден сменяхме вестника, осеян с малки миризливи дарадонки, но миризмата си оставаше. Когато го превързвахме, изпод марлята винаги бликваше някаква гнила жълтеникава сливка. Баба старателно я почистваше, дезинфектираше раната. Дядо издържаше само в случай, че кухненската врата зееше отворена, като не спираше да мърмори, задето радиото трябва да е изключено.
Щом се погрижеха за заека, мигом се сгушвах до него и го галех продължително. Вонята вече не ми се струваше чак толкова ужасна, а нормална – като тази на съхнещ парцал. Играех си – уж лекувах падналите войници. Всички бяха като Сандокан, върху чието пламнало чело трябвало да се сложат много мокри парцали, но след това станал толкова силен, че се освободил от чаршафа, в който моряците по обичай го били погребали и изплувал на повърхността. Една сутрин заекът бе изчезнал. Излекувал се. Из къщата се носеше аромат на лавандулов сапун, а аз съжалявах, че нямам причина да се мушна под печката. Отидох до клетката. Заекът мушна треперещото си носле между пръчките на решетката и усърдно започна да гризе. Вече бяха махнали превръзката, единствено козинката му бе леко олисяла на въпросното място.
Ден по-късно баба сготви паприкаш със заешко. На езика ми цъфнаха мехури, щом усетих миризмата на парцал, понесла се откъм печката. Занесохме цяла тенджера на леля Попеску.
|