Всяко описание на произхода на държавата започва от предпоставката, че „ние“ – не ние читателите, а някакво родово общо ние, толкова всеобхватно, че да не изключва никого – участва в нейното създаване. Докато всъщност единственото „ние“, което знаем – ние самите и близките ни, - са все хора, родени във вече съществуващата държава; нашите предци също са били родени в държава – колкото и назад във времето да се връщаме по техните следи. Държавата винаги е там преди нас.
         (Всъщност доколко назад може да се връщаме? В Африка е общоприето да се смята, че след седмото поколение вече не правим разлика между история и мит.)
         Ако въпреки всички свидетелства на здравия разум приемем предпоставката, че ние или нашите предци са създали държавата, тогава трябва да приемем произтичащия от това извод: че ние или нашите предци сме имали възможност да създадем държавата под някаква друга форма; може би, също така, че бихме могли да я променим, ако вземем това колективно решение. Но истината е, че дори и колективно, на тези, които са „под управлението на” държавата, които „принадлежат на” държавата, ще им бъде много трудно наистина да променят нейната форма; те – ние – със сигурност сме безсилни да я премахнем.
         Едва ли е във властта ни да променим формата на държавата и напълно невъзможно да я отменим, защото, застанали визави с държавата, ние сме безсилни и това е точната дума. В мита за възникването на държавата, както отбелязва Томас Хобс, нашето изпадане в безсилие е било доброволно: за да се спасим от насилието на безкрайните междуособни кръвопролития (набези след набези, отмъщения след отмъщения, вендети), ние, всеки индивидуално и поединично, сме преотстъпили на държавата правото да използва физическа сила (правото е сила, силата е право), с което сме прекрачили в сферата (в закрилата) на закона. Онези, които са предпочели или предпочитат да стоят извън този договор, живеят извън закона.

---

         Видях я за пръв път в общата пералня. Беше късна сутрин през тих пролетен ден; седях загледан във въртящото се пране, когато тази наистина изумителна млада жена влезе. Изумителна, защото последното нещо, което очаквах, беше това видение; и защото правата й рокля с доматен цвят беше изумително къса.

---

         Законът закриля съобразяващите се с него граждани. Той дори закриля до известна степен и онзи, който, без да отрича силата на закона, въпреки това използва сила срещу своите съграждани – наказанието, предвидено за нарушителя, трябва да съответства на извършеното от него нарушение. Дори войникът, който е враг, доколкото е представител на противникова държава, макар и пленен, не трябва да бъде убиван. Но няма закон, който да защитава онзи, който е извън закона – човекът, вдигнал се на оръжие срещу собствената си държава, а именно държавата, която претендира, че той е нейна собственост.
         Извън държавата (общността, statum civitatis), твърди Хобс, индивидът може да си мисли, че се радва на пълна свобода, но тази свобода не му носи нищо добро. От друга страна, вътре в рамките на държавата „всеки гражданин се ползва с толкова свобода, колкото му е нужно, за да живее добре и спокойно, [докато] достатъчно свобода е отнета от други, за да им се вземе страха... Равносметката: извън общността е империята на страстите, войните, страха, мизерията, опасностите, самотата, варварщината, невежеството, диващината; вътре в общността е империята на разума, мира, сигурността, богатството, великолепието, обществото, добрия вкус, науката и добронамереността.”
         Онова, което Хобсовият мит за произхода не споменава, е, че предаването на властта в ръцете на държавата е необратимо. Отнето ни е правото на избор да променим мнението си, да решим, че монополът върху използването на сила, предоставен на държавата от закона, в крайна сметка не е онова, което искаме, че бихме предпочели да се върнем в естественото си състояние.
         Ние се раждаме поданици. От мига на нашето раждане ние сме поданици. Един от белезите на това подчинение е свидетелството за раждане. Обиграната държава държи да удостоверява ражданията и ревностно пази този свой монопол. Или ти се дава (и то става част от тебе) свидетелство, издадено от държавата, чрез което придобиваш идентичност, която през целия ти живот дава възможност на държавата да те идентифицира и проследява (както се проследява престъпник); или живееш без самоличност и се самоосъждаш да съществуваш извън държавата като животно (животните не притежават документи за самоличност).

---

         Моят вид вероятно също я е стреснал: грохнал възрастен мъж в ъгъла на помещението, който на пръв поглед прилича по-скоро на уличен просяк. Здрасти, каза тя невъзмутимо, след което продължи да си гледа работата, а именно, да изпразни две бели платнени торби в барабана на пералнята, който се пълнеше отгоре – торби, в които мъжкото бельо като че преобладаваше.

---

         Не само че не можеш да прекрачиш в държавата без документ за раждане; ти, в очите на държавата, не можеш и да умреш, докато смъртта ти не бъде удостоверена – можеш да бъдеш освидетелстван като мъртвец само от служител, като самият той (тя) трябва да е упълномощен(а) за това от държавата. Държавата следи за установяването на смъртта с изключително усърдие – погледнете само огромната котерия от специалисти по съдебна медицина и бюрократи, които оглеждаха внимателно, фотографираха, мушкаха и подбутваха планината от човешки трупове след опустошителното цунами от декември 2004-та, с цел да се установи самоличността на всеки един от тях. Никакви средства не се пестят, за да се осигури пълно и точно преброяване на поданиците.
         От това дали даден гражданин живее или умира, държавата не се интересува. Онова, което има значение за нея и за нейните регистри, е дали гражданинът е жив или мъртъв.

*

         „Седемте самураи“ е филм, който напълно владее изразните си средства, но в същото време е достатъчно наивен. Занимава се простичко и директно с най-очевидното. По-точно, занимава се с раждането на държавата и го прави с шекспировска яснота и изчерпателност. Всъщност онова, което „Седемте самураи” предлага, е преди всичко теорията на Куросава за произхода на държавата.

---

         Хубав ден, подхвърлих. Така е, отговори тя с гръб към мен. Нова ли си? – попитах, имайки предвид дали е отскоро в „Сидънам Тауърс”, въпреки че и други значения са възможни, Отскоро ли си на тая земя? Например. Не, отвърна тя. Как само скърца, колко е трудно да подкараш разговора. Живея на партера, продължих. Позволено ми е да предприемам такива маневри, нищо че ще минат за словоохотливост. Такова бъбриво старче, ще подхвърли тя пред собственика на розовата риза с бяла яка, едва се спасих от него, нали човек не иска да е груб. Живея на партера, и то от 1995-а, но все още не познавам всички съседи, казах. Така е, отвърна тя и млъкна, с което искаше да каже: Да, чух те много добре и съм напълно съгласна, истинска трагедия е да не познаваш що за хора са съседите ти, но така се живее в големия град – а пък мен ме чака работа, затова нека оставим тази размяна на любезности да отмре от само себе си, а?

---

         Историята, разказана във филма, е за едно село по време на политически метеж – тоест време, когато на практика държавата е престанала да съществува, - както и за отношенията на селяните с отряд въоръжени бандити. След като години наред са връхлитали селото като ураган, изнасилвали жените, избивали мъжете, които оказват съпротива и отмъквали всичките хранителни запаси, на бандитите изведнъж им хрумва да систематизират посещенията си, като се явяват в селото само веднъж годишно, за да си вземат, или по-скоро да изтръгнат със сила, своята лепта (данък). Което ще рече, че от плячкаджии, ограбващи селото, бандитите се превръщат в паразити.
         И човек се досеща, че тези бандити сигурно си имат и други „умиротворени” села, които контролират, че ги нападат по ротационен принцип и че, взети вкупом, те представляват територията, от която взимат налози. По всяка вероятност им се налага да се справят и с конкурентни банди, за да запазят властта си над определени села, въпреки че това не е показано във филма.
         Бандитите все още не са започнали да живеят сред поданиците си, не са поели грижата за ежедневните им нужди, което ще рече, че още не са превърнали селяните в население от роби. По този начин Куросава предоставя на вниманието ни един много ранен етап в израстването на държавата.
         Главното действие във филма започва, когато селяните си съставят план да наемат собствена банда от безмилостни главорези, в случая седемте безработни самураи от заглавието, за да ги закрилят от бандитите. Планът се оказва успешен, бандитите са победени (в по-голямата си част филмът показва схватки, стълкновения и боеве), а самураите побеждават. След като вече са видели как действа системата за закрила и изнудване, групата самураи – новите паразити – излизат пред селяните с едно предложение: срещу определена сума те, така да се каже, ще вземат селото под своя закрила, тоест ще заемат мястото на бандитите. И тук в един доста измислен и нереален край селяните отказват: приканват самураите да си тръгнат и те го правят.

---

         Има черна-черна коса и е добре сложена. Кожата й излъчва някакво златисто сияние, искрящо може би е думата. Що се отнася до яркочервената рокля, това май не е дрехата, която би избрала, ако очакваше да срещне непознат мъж в общата пералня в единайсет сутринта в работен ден. Червена права рокля и кожени каишки. Каишки на краката, нещо като джапанки от кожа.

---

Романът е на книжния пазар с марката на Издателство „Жанет-45“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Жанет-45“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!