Немалко читатели ще открият в тази книга най-различни нарушения на литературните условности. Ето няколко примера: персонажите аржентинци минават от характерното им наречие към стандартния испански винаги, когато е добре за диалога; един лондончанин, който едва започва да учи френски, изведнъж ще го проговори с изумителна лекота (отгоре на всичко в испански вариант) още щом прекоси Ламанша; географията, редът на метростанциите, свободата, психологията, куклите и времето очевидно престават да бъдат каквито са били при Кинара преди¹.
         Искам да кажа на тези, които може да се изненадат, че от перспективата, в която се гради тази история, трансгресията престава да бъде трансгресия. Представката влиза в групата на останалите, кръжащи около корена gressio, и така агресия, регресия и прогресия се вписват също толкова естествено в намеренията, нахвърляни навремето в последните редове на глава 62 от Игра на дама, обясняващи заглавието на сегашната книга и може би осъществени на страниците й.
         Подзаглавието Модел за сглобяване би могло да наведе на мислъта, че различните части на историята, отделени една от друга с празни пространства, подлежат на пренареждане. Макар за някои от тях това да е вярно, сглобяването, за което става въпрос, е от друго естество, осезаемо още на ниво писане, където повторенията и разместванията имат за цел освобождаване от всякаква причинно-следствена определеност, но много повече на ниво смисъл, където склонността към комбиниране е по-настойчива и категорична Изборът на читателя и неговото лично подреждане на елементите на тази история ще съставят във всеки конкретен случай книгата, който той е решил да чете.

         Ако моят предър или Поланко бяха с мен, щеше да е лесно да се открие стаята на английското момиче, но Тел, която винаги е в готовност да последва фрау Марта по улиците или из парковете, ставаше учудващо стеснителна в хотела, установяваше щаба си в стая „Ладислао Болеславски” и оттам дебнеше усърдно през шпионката на двойната врата, без да се реши да се качи на горните етажи под някакъв предлог и да проучи топографията им. Безсмислено бе да й се казва, че разполага с цял ден и може да използва свободните си часове, тоест почти цялото си време във Виена; на връщане от работа я заварвах на пост – верен часови, но никога не бе напускала нашия етаж, а на мен ми бе трудно да го правя по това време или сутринта, рискът беше прекалено голям. В началото мислехме да проучим таблото с ключовете в тясната и миришеща на мухъл администрация, но открихме, че е пълно с непотребни ключове, трупани с години, а етикетите им бяха с готически букви, в които всяко английско име неизбежно корабокрушираше. Бяхме обсъждали възможността да сондираме някой от служителите, след съответния бакшиш, но не ни вдъхваха доверие с вида си на лакеи и зомбита. Вече три нощи шпионирахме коридора и дори когато аз се предавах пред умората и сливовицата, Тел оставаше до един часа, залепена за двойната врата – нейната тераса в Елсинор. Смятахме, че след един през нощта фрау Марта спи като всички, без да опитва съмнителни излизания; тогава Тел се връщаше в леглото, притискаше се до мен с прозявка, пълна с движения и шумове на разочарована котка, а аз изплувах за момент от някой сън, двамата се прегръщахме, сякаш беше минало много време, и понякога сънено търсехме наслаждения на светлината на зеленикавата лампа, правеща Тел да прилича на лъкатушеща и крехка аквариумна риба. Все още не знаехме кой знае колко, освен че фрау Марта живее на нашия етаж, в дъното на коридора, а стаята на английското момиче е на някой от горните етажи; всяка вечер в началото на наблюденията си установявахме с научна точност преминаването на англичанчето някъде между осем и половина и девет, необичайно време за лягане, но пък туристите са толкова изморени в този час, чувахме я как минава и влачи краката си, горкичката, с пътеводителя „Нагел” в ръка. Щом видехме, че е в безопасност (на третия или на четвъртия етаж?), отивахме да вечеряме, свободни от мисията си до единайсет; в този момент целият хотел беше буден и едва ли фрау Марта щеше да излезе от стаята си с други намерения, освен за да се затвори в историческата тоалетна в коридора.
         Четвъртата нощ, на връщане от вечеря в сръбския ресторант на „Шьонлатернгасе”, където пътят на всяко месо минаваше през шишче с резени лук и чушки, ми се стори, че зърнах движение сред полумрака в дъното на коридора. Отворих двойната врата, без да поглеждам повече нататък, и казах на Тел едва когато бяхме в стаята си. Фрау Марта, разбира се; никой друг не би могъл да раздвижи така сенките. В дванайсет без пет (имах привилегията лично да гледам през шпионката, докато Тел се бе поддала на непростимата слабост отново да се потопи в един роман на Джон льо Каре, който по мое мнение заслужава фамилията си) на светлината на мъждукащия исторически фенер на стълбищната площадка видях фрау Марта да минава като сива къртица, държейки нещо в дясната си ръка, но не успях да различа какво е, вероятно шперц, спомен от минало вземане-даване с управителя, настанил я доживотно в хотела, навярно в замяна на някакъв вид австро-унгарски любовни отношения, които ничие въображение не би могло да възстанови въз основа на наличните остатъци. След като тя се изгуби нагоре по стълбите, изчаках двайсет секунди, подадох на Тел уговорения сигнал да държи вратата открехната в случай на спешно отстъпление и след една последна глътка сливовица надзърнах в коридора. Едва ли някой от обитателите щеше да се разхожда из хотела, пазачът вероятно хъркаше в стаичката на администрацията, а аз бях установил, че от стълбището съвсем ясно се чува звънецът на вратата, когато се прибираха закъснели гости, и това ми даваше достатъчно време да се изтегля обратно в историческата стая. Бях се сетил и без помощта на Джон льо Каре да обуя мокасини с гумени подметки; заизкачвах се прилепен да перилата, докъдето почти не стигаше светлината от фенера.

---

¹ Парафраза на стих от одата „Късна любов“ на Хораций: „Аз не съм днес какъвто бях / при Кинара преди“ (Хораций. Събрани творби, прев. Георги Батаклиев. София, Нар. култура, 1992, с. 141) - бел. прев. [горе]