Хулио Кортасар

проза

Литературен клуб | страницата на автора | публикуване

 

 

ГРАФИТИ

 

Хулио Кортасар

 

Превод от испански: Теодора Цанкова

 

 

На Антони Тапиес

 

         Толкова неща, които започват и може би свършват като на игра, предполагам, че ти е харесало да намериш друга рисунка до твоята, отдал си го на случайност или на каприз и чак на втория път си разбрал, че е нарочно, и тогава я гледа бавно, дори се върна по-късно, за да я гледаш пак, взимайки обичайните предпазни мерки - улицата в най-самотния й момент, да се приближаваш с равнодушие и никога да не гледаш графитите директно, а от отсрещния тротоар или диагонално, като демонстрираш интерес към витрината в съседство, като си тръгваш незабавно.
         Собствената ти игра беше започнала от скука, не беше всъщност протест срещу състоянието на нещата в града, срещу вечерния час, срещу заплашителната забрана да се лепят афиши или да се пише по стените. Просто ти беше забавно да рисуваш разни неща с цветни тебешири (не ти харесваше термина графити, съвсем като на критик на изкуството) и от време на време да идваш да ги виждаш, и дори с малко късмет да присъстваш на пристигането на общинския камион и на безполезните ругатни на служителите, докато триеха рисунките. Изобщо не ги интересуваше, че рисунките не бяха политически, забраната се отнасяше до всичко и ако някое дете се беше престрашило да нарисува къща или куче, все тая, пак щяха да ги изтрият сред псувни и заплахи. В града вече не се знаеше особено на чия страна всъщност беше страхът; може би затова ти беше забавно да овладяваш твоя и от време на време да избираш подходящите час и място, за да нарисуваш нещо.
         Никога не се беше излагал на риск, защото умееше да избираш добре, и във времето, което протичаше, докато дойдеха камионите на чистачите, за теб се отваряше нещо като по-чисто пространство, където почти се побираше надеждата. Гледайки отдалеч рисунката си, можеше да видиш хората, които й хвърляха по един поглед, докато минаваха, никой не се спираше, разбира се, но и никой не отделяше очи от рисунката - понякога бърза абстрактна композиция в два цвята, птичи профил или две свързани фигури. Само веднъж написа едно изречение, с черен тебешир: Мен също ме боли. Не изтрая и два часа, и този път полицията лично го заличи. После продължи само да рисуваш.
         Когато другата се появи до твоята, почти те достраша, изведнъж опасността ставаше двойна, някой се престрашаваше също като теб да се забавлява на ръба на затвора или на нещо още по-лошо и този някой на всичкото отгоре беше жена. Ти самият не можеше да го докажеш, имаше нещо по-различно и по-добро и от най-неопровержимите доказателства - щриха, предпочитанието към топлите цветове, аурата. Сигурно както си вървял сам, си си я представял за компенсация; възхищавал си й се, дострашало те е за нея, надявал си се това да е единственият път; почти се издаде, когато тя пак нарисува нещо до друга твоя рисунка, едно желание да се смееш, да останеш там отпред, като че ли полицаите бяха слепци или идиоти.
         Настана различно време, по-предпазливо, по-красиво и същевременно по-заплашително. Пренебрегвайки работата си, излизаше по всяко време с надеждата да я изненадаш, избираше за твоите рисунки онези улици, които можеше да обходиш с една бърза обиколка; връщаше се призори, привечер, в три сутринта. Беше време на непоносимо противоречие - разочарованието да намериш нова нейна рисунка до някоя от твоите и празната улица, и разочарованието да не намериш нищо и да усещаш улицата още по-празна. Една вечер видя първата й самотна рисунка; беше я направила с червени и сини тебешири на вратата на един гараж, използвайки текстурата на прояденото дърво и главичките на гвоздеите. Беше повече от всякога тя, щрихът, цветовете, но освен това почувства, че тази рисунка има значението на молба или на въпрос, на начин да те повика. Върна се призори, след като патрулите вече бяха загърбили глухия си дренаж, и на останалата част от вратата нарисува бърз пейзаж с платноходки и вълноломи; ако не се вгледаше, човек можеше да го вземе за произволно нахвърлени линии, но тя щеше да се вгледа. Онази нощ ти избяга на косъм от двама полицаи, в апартамента си пи джин след джин и й говори, каза й всичко, което ти идваше наум, като друга звукова рисунка, друго пристанище с платноходки, представи си я мургава и мълчалива, избра й устни и гърди, обикна я малко.
         Почти веднага ти хрумна, че тя ще потърси отговор, че ще се върне при рисунката си както ти се връщаше при твоите, и въпреки че опасността беше все по-голяма след атентатите на пазара, ти се осмели да отидеш до гаража, да обиколиш съседните улички, да изпиеш безкрайни бири в кафенето на ъгъла. Беше абсурдно, защото тя нямаше да се спре, след като види рисунката ти; всяка една от многото жени, които идваха и си отиваха, можеше да е тя. Призори на втория ден избра един сив зид и нарисува бял триъгълник, заобиколен от петна, подобни на дъбови листа; от същото кафене на ъгъла можеше да наблюдаваш зида (вече бяха изтрили вратата на гаража и един патрул се връщаше ли, връщаше вбесен), привечер се отдалечи малко, но избираше различни наблюдателни точки, местейки се от едно място на друго, купувайки дребни неща от магазините, за да не привличаш особено вниманието. Вече беше паднала нощта, когато чу сирената и прожекторите засякоха очите ти. Имаше неясно стълпотворение пред зида, ти се затича противно на всякакво благоразумие и ти помогна само случайността на един автомобил, който завиваше на ъгъла и спираше при вида на полицейската кола, неговата сянка те защити и ти видя борбата - черна коса, дърпана от облечени в ръкавици ръце, ритниците и виковете, накъсаната гледка на едни сини панаталони, преди да я хвърлят в колата и да я отведат.
         Много след това (беше ужасно да трепериш така, беше ужасно да мислиш, че това се случва заради твоята рисунка на сивия зид) ти се смеси с други хора и успя да видиш една скица в синьо, щрихите от онова оранжево, което беше като нейното име или нейната уста, самата тя такава в онази прекъсната рисунка, която полицаите бяха надраскали, преди да я отведат; беше се запазило достатъчно, за да се разбере, че тя беше искала да отговори на твоя триъгълник с друга фигура, кръг или може би спирала, пълна и красива фигура, нещо като едно да, едно винаги или едно сега.
         Много добре го знаеше, щеше да имаш предостатъчно време, за да си представяш в подробности какво става в главната квартира; в града всичко това проникваше малко по малко, хората бяха наясно със съдбата на затворниците и ако някога се случеше отново да видят някого от тях, биха предпочели да не го бяха видели и също като мнозинството той да се беше изгубил в тази тишина, която никой не се осмеляваше да наруши. Отлично го знаеше, онази вечер джинът вече нямаше да ти помага да си хапеш ръцете, да стъпкваш цветни тебешири, преди да се изгубиш в пиянството и в плача.
         Да, обаче дните минаваха и вече не можеше да живееш по друг начин. Отново изостави работата си, за да обикаляш улиците, да гледаш крадешком стените и вратите, по които ти и тя бяхте рисували. Напълно чисти, напълно пусти; нищо, нито дори едно цвете, нарисувано от невинността на някой ученик, който открадва тебешир в час и не устоява на удоволствието да го използва. Ти също не можа да устоиш и месец по-късно стана призори и се върна на улицата с гаража. Нямаше патрули, стените бяха съвършено чисти; една котка те изгледа зорко от един портал, когато ти извади тебеширите, и на същото място - там, където тя беше оставила своята рисунка - запълни дървото със зелен вик, с червен пламък от признание и от любов, вписа рисунката си в овал, който беше и твоята уста, и нейната, и надеждата. Стъпките на ъгъла те накараха да се затичаш в котешки бяг към подслона на купчина празни кашони; един клатушкащ се пияница се приближи, подпявайки, поиска да настъпи котката и падна с главата надолу в подножието на рисунката. Ти си тръгна бавно, вече уверен, и с първите лъчи на слънцето спа както не беше спал от много време насам.
         Същата онази сутрин погледна отдалеч - още не я бяха изтрили. Върна се по обед - почти незабележимо продължаваше да стои там. Размириците в предградията (беше слушал новините) отдалечаваха патрулите от рутината им; привечер отново я видя също като толкова хора, които я бяха видели през деня. Почака до три сутринта, за да се върнеш, улицата беше празна и черна. Отдалеч откри друга рисунка, само ти би могъл да я различиш толкова малка, нависоко и вляво от твоята. Приближи се с нещо като жажда и ужас едновременно, видя оранжевия овал и виолетовите петна, откъдето като че ли изскачаше едно подуто лице, едно увиснало око, една смазана от юмручни удари уста. Да, да, знам, но какво друго можех да ти нарисувам? Какво послание би имало смисъл сега? По някакъв начин трябваше да ти кажа сбогом и в същото време да те помоля да продължаваш. Нещо трябваше да ти оставя, преди да се върна в убежището си, където вече нямаше огледало, само една дупка, където да се скрия до края в най-дълбока тъмнина и да си спомням толкова неща, и понякога, така, както си бях представяла живота ти, да си представям, че рисуваш други неща, че излизаш през нощта, за да рисуваш други неща.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 17. август 2005 г.
©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]