Любопитна завръзка на една история и една хипотеза, на много години и на голямо разстояние една от друга, нещо, което сега може да е точен факт, но допреди един случаен разговор в Париж сякаш не е било станало преди двайсет години на едно пусто шосе в провинция Кордоба в Аржентина.
         Историята я разказа Алдо Франческини, хипотезата я формулирах аз и двете се случиха в едно бояджийско ателие на улица „Пол Валери“ на чаша вино, цигара и с удоволствието да говорим за неща от нашия край без достопочтените фолклорни въздишки на толкова други аржентинци около нас, които се навъртаха там, без да е особено ясно защо. Струва ми се, че започна с братята Галвес и с тополите на Упсалята, във всеки случай аз споменах Мендоса и Алдо, който е от там, веднага се присъедини и от дума на дума той вече пътуваше с кола от Мендоса за Буенос Айрес, пресичаше Кордоба посред нощ и изведнъж оставаше насред пътя без нафта или без вода за радиатора. Историята му беше горе-долу следната:
         „Беше тъмна нощ, мястото беше съвсем пусто и нямаше какво друго да правим, освен да чакаме да мине някоя кола, която да ни помогне. В онези години при такива дълги преходи обикновено колата беше заредена с резервни туби с нафта и вода, в най-лошия случай все щеше да мине някой и да ни закара с жена ми до първото селище, където има хотел. Стояхме си в тъмното, колата паркирана плътно до банкета, пушехме и чакахме. Към един видяхме кола, която се спускаше към Буенос Айрес, аз застанах на средата на шосето и започнах да сигнализирам с фенерчето.
         Тези неща не се проумяват, нито се потвърждават в същия миг, но преди колата да спре, усетих, че шофоьорът не иска да спира, че тази кола, която се движеше с пълна скорост, искаше да продължи и да ме подмине дори да ме бяха видели проснат на пътя с разбита глава. Трябваше да отскоча встрани в последния момент, колата спря чак след четирийсет метра, изтичах, за да я настигна, и се доближих до прозореца откъм волана. Бях изгасил фенерчето, защото светлината от таблото беше достатъчна, за да различа лицето на човека, който караше. Набързо му обясних за какво става дума и го помолих за помощ, като през това време стомахът ми се свиваше, защото - в интерес на истината - още докато се приближавах към тази кола, започвах да изпитвам страх, тъй като на това място и в тази тъмница този, който трябваше да е по-разтревожен, беше човекът в автомобила. Докато му обяснявах какво е станало, гледах в колата, отзад нямаше никой, но на другата седалка отпред имаше нещо. Казвам ти нещо, защото не намирам друга дума и защото всичко започна и свърши толкова бързо, че единственото наистина сигурно беше, че изпитах такъв страх, какъвто никога не съм изпитвал. Кълна ти се, че когато шофьорът зверски даде газ, докато казваше „Нямаме нафта“ и потегли, почувствах облекчение. Върнах се в колата, не бих могъл да обясня на жена ми какво стана, но все пак й обясних и тя проумя този абсурд, като че ли това, което ни заплашваше в онази кола, бе достигнало и до нея от такова разстояние, и то без да види каквото видях аз.
         Сега ще ме попиташ какво съм видял, но и аз не знам. До този, който караше, имаше нещо седнало, както вече ти казах, някакъв черен силует, който не помръдваше, нито обърна лице към мен. Всъщност нищо не би могло да ми попречи да запаля фенерчето, за да осветя двамата пътуващи, но кажи ми защо ръката ми не беше в състояние да извърши това движение, защо всичко продължи само няколко секунди, защо едва ли не благодарих на Бога, когато колата потегли, за да изчезне в далечината, и защо, по дяволите, не съжалявах, че прекарах нощта насред полето, докато на зазоряване един шофьор на камион ни помогна и даже ни почерпи с ракия. Никога няма да разбера защо подобно усещане предшестваше това, което видях, а то беше почти нищо. Като че ли вече ме беше страх, когато усетих, че онези в колата не искат да спрат и просто го правят по принуда, за да не ме сгазят, но това не е обяснение, понеже в края на краищата на никого няма да му е приятно да го спрат посред нощ в тази пустош. Постепенно стигнах до убеждението, че нещата започнаха, докато говорех с шофьора, макар че при всички положения е възможно нещо вече да е било достигнало някак си до съзнанието ми, докато съм се приближавал към колата, нещо, витаещо във въздуха, наречи го така, ако искаш. Не мога да си обясня по друг начин защо направо се смразих, докато разменяхме няколко думи с онзи зад волана, и че зърването на другия, в когото мигновено се съсредоточи ужасът, е било истинската причина за всичко. Но от тук до това да проумея... Чудовище ли беше, някакъв страховито осакатен човек, когото возеха в тъмната нощ, за да не го види никой? Болен с лице, цялото в гнойни мехури, ненормален, от когото се разнася зловеща сила и се излъчва нетърпима аура? Не знам, не знам. Но никога в живота си не съм бил по-изплашен, братче.“
         Тъй като бях донесъл със себе си трийсет и осем години добре складирани аржентински спомени, историята на Алдо кликна някъде и АйБиЕм-ът се задвижи, и след малко извади перфокарта с хипотезата, а може би и с обяснението. Дори си помислих, че аз също бях преживял нещо подобно първия път, когато ми заговориха за такава история в едно кафене в Буенос Айрес, чисто умствен страх, все едно си на кино и гледаш Вампир, след толкова години този страх намираше общ език със страха на Алдо и както винаги този общ език с все сила подкрепяше хипотезата.
         - Това до шофьора онази нощ е било мъртвец - му казах. - Странно е, че никога не си чувал за бизнеса с превозване на трупове през трийсетте и четирийсетте години, най-вече на починали в санаториумите в Кордоба болни от туберкулоза, които близките искат да погребат в Буенос Айрес. Заради някакви федерални права и нещо подобно превозването на трупа се оказало много скъпо и така се родила идеята да гримират малко мъртвеца, да го сложат до шофьора в колата и да го откарат от Кордоба до Буенос Айрес в тъмна нощ, а призори да бъде в столицата.
         Когато ми го казаха, почувствах почти същото като теб, след това се опитах да си представя липсата на въображение у онези типове, които си изкарваха прехраната по този начин, и така и не успях. Виждаш ли се в кола с мъртвец, облегнат на рамото ти, да се носиш със сто и двайсет в час в пустошта на пампата? Пет-шест часа, през които могат да се случат толкова неща, защото трупът не е чак така вкочанен, както се смята обикновено, а един жив човек не може да бъде толкова дебелокож, както се изкушаваме да мислим. Приятен и логичен извод, докато си пийваме още по чашка вино, поне двама от този бизнес по-късно станаха страхотни пилоти в състезанията на шосе. Сега като си мисля, любопитно е, че този разговор започна с братята Галвес, не смятам, че са се занимавали с тази работа, но се състезаваха с други, които, виж, са се занимавали. Освен това всъщност в тези луди надпревари на ненормалници с теб винаги е имало мъртвец, плътно прилепнал към тялото ти.

---

^* Разказът е от сборника „Някой си Лукас“, който издаден на български език с марката на Издателство „АГАТА-А“!

От същия сборник: Хулио Кортасар, „Ловец на свечерявания“, пр. Стефка Кожухарова