Хулио Кортасар

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Едно жълто цвете

 

Хулио Кортасар

 

Превод от испански: Румен Стоянов

 

         Изглежда шега, но сме безсмъртни. Знам го поради отрицанието, знам го, защото познавам единствения безсмъртен. Разказа ми историята си в една кръчма на улица „Камброн“, толкова пиян, че нищо не му струваше да каже истината, макар че стопанинът и старите посетители до тезгяха се смяха, докато виното им заизлиза от очите. Трябва да е видял някакъв интерес у мене, изписан по лицето, защото ми се обеси яко, и то накъркан, и си направихме удоволствието на една маса в ъгъла, където можеше да се пие и говори на мира. Разправи ми, че бил пенсионер на общината на общината и че жена му се върнала при родителите си за някое време, начин както всеки друг, да признае, че го бе напуснала. Това съвсем не беше някакъв стар и невеж тип, със съсухрено лице и очи на туберкулозен. Действително пиеше, за да забрави, и го провъзгласяваше от петата чаша червено насетне. Не усетих у него оня мирис, който е подписът на Париж, но който, изглежда, подушваме само ние, чужденците. И ноктите му бяха поддържани, и никакъв пърхут.
         Разправи, че в един автобус на 95-та линия бил видял около тринадесетгодишно момче и веднага след като го погледнал, открил, че момчето приличало много на него, поне приличало на спомена, който пазел за самия себе си на тая възраст. Полека-лека се убедил, че приличало на него по всичко, лицето и ръцете, перчемът, падащ на челото, много раздалечените очи, и още повече срамежливостта, начинът, по който се укривало зад едно списание с разкази в рисунки, жестът да си отмята косата назад, непоправимата несръчност на движенията. Приличало на него до такава степен, че почти го досмешало, но когато момчето слязло на улица „Рен“, слязъл и той и зарязал един приятел, който го чакал в Монпарнас. Потърсил предлог да заговори момчето, питал го за някаква улица и чул вече без изненада един глас, който бил неговият глас от деството. Момчето отивало към тая улица, извървели срамежливо няколко преки. По това време го осенило своеобразно откровение. Нищо не било обяснено, обаче било нещо, което можело да мине без обясняване, което излизало размазаност или глупащина, щом понечвал - както сега - да го обясни.
         Накратко, уредил да види къщата на момчето и с доброто си име, което му създавало едно минало на бой-скаутски инструктор, си пробил път до тая крепост на крепостите - един френски дом. Заварил една прилична нищета и една състарена майка, един пенсиониран вуйчо, две котки. После не му било много-много трудно да убеди един свой брат да му повери сина, който карал четирийнайсет години, и двете момчета да станат приятели. Почнал да ходи всяка седмица при Люк; майката го посрещала с повторно сварено кафе, говорели за войната, за окупацията, също и за Люк. Онова, което било започнало като откровение, се подреждало геометрически, постепенно придобивало това нагледно очертание, което на хората им харесва да наричат съдбовност. Даже било възможно да го изрази накратко с всекидневни думи: Люк бил отново той, нямало смъртност, били сме всички безсмъртни.
         - Всички безсмъртни, драги. Забележете, никой не е могъл да го потвърди и това ми се случи на мен, в автобус 95. Една малка грешка в механизма, една гънка на времето, едновременно превъплъщение вместо последователно. Люк би трябвало да се роди след моята смърт, но... Без да се брои приказната случайност да го срещна в автобуса. Мисля, че ви го казах вече, това бе своего рода пълна увереност, без думи. Така беше и толкова. Но после започнаха съмненията, защото в такива случаи човек си казва, че е тъпак или взема успокоителни. И заедно със съмненията, убивайки ги едно по едно - доказателствата, че не е бил сгрешил, че не бил имал основание да се съмнява. Това, което ще ви кажа, именно то най-много разсмива тия простаци, когато понякога ми хрумва да им го разправя. Люк не само беше аз отново, но щеше да бъде като мене, като тоя жалък нещастник, който ви говори. Само трябваше да го видите как играе, да го видите как винаги пада лошо и си изкривява ходило или си изкълчва ключица, тия чувства на повърхността на кожата, тая руменина, която се качваше на лицето му, щом го питаха каквото и да било. Пък майката, как й харесва да говори, как разказва на някого каквото и да е, макар момчето да е там и да умира от срам, най-невероятните съкровености, занимателните случки с първия зъб, рисунките на осем години, заболяванията... Добрата госпожа не подозираше нищо, разбира се, и вуйчото играеше с мене шах, даже им заех пари да изкарат до края на месеца. Не ми струваше никакъв труд да узная миналото на Люк, достатъчно беше да вмъквам въпроси между темите, които интересуваха старите: ревматизмът на вуйчото, лошотията на портиерката, политиката. Така малко по малко опознах детството на Люк между шахове на царя и разсъждения за цената на месото, и тъй доказването се осъществяваше постепенно и безотказно. Но, разберете ме, докато поръчаме още по чаша: Люк бях аз, какъвто съм бил като дете, но не си го представяйте като ваденка. По-скоро аналогична фигура, разбирате ли, тоест, че на седем години аз бях си изкълчил китка, а Люк, ключица и на девет бяхме изкарали съответно дребна шарка и скарлатина, пък и историята се намесваше, драги, мене шарката ме бе държала петнайсет дни, а Люк го бяха излекували за четири, напредъкът на науката и тем подобни работи. Всичко беше сходно поради общи признаци и затуй, за да приведа един пример към случая, отлично можеше да се случи хлебарят на ъгъла да е някое превъплъщение на Наполеон, а той не го знае, защото редът не се е разместил, защото никога не ще може да срещне истината в един автобус; но ако по някакъв начин успее да разбере тая истина, би могъл да проумее, че е повторил и че повтаря Наполеон, че да стане от мияч на чинии стопанин на хубава хлебарница в Монпарнас е все същата фигура, както да тръгне от Корсика и да стигне до престола на Франция, и че ровейки полека в историята на своя живот, ще намери моментите, съотвествуващи на моменти от похода в Египет, на консулството, на Аустерлиц и дори ще си даде сметка, че нещо ще стане с неговата хлебарница подир няколко години и че ще свърши в някоя Света Елена, която може би е някоя стаичка на шестия етаж, но също тъй победен, също тъй заобиколен от водата и от самотията, също тъй горд със своята хлебарница, която е била сякаш орлов полет. Вие разбирате, нали.
         Аз разбирах, но изказах мнение, че в деството всички имаме типични заболявания в определен срок и че почти всички си счупваме по нещо, като играем на футбол.
         - Знам, знам, говорих ви единствено за очевидните съвпадения. Например, че Люк приличал на мене, нямаше значение, макар че то беше важно за откровението в автобуса. Истински важното бяха последиците и това е трудно да се обясни, понеже опират до характер, неточни спомени, басни от детството. В това време, искам да река, когато бях на възрастта на Люк, аз бях изкарал един горчив период, започнал с някаква несвършваща болест, после насред оздравяването отидох да играя с приятелите и си счупих ръка и едва бях излязъл от това, влюбих се в сестрата на един съученик и страдах, както се страда, когато не можеш да гледаш в очите момиче, което ти се подиграва. Люк също се бе разболял, едва оздравяваше и го бяха поканили на цирк и на слизане от стъпаловидните пейки се подхлъзнал и си изкълчил глезена. Малко по-късно майка му го заварила един следобед да плаче до прозореца, със синя кърпичка, намачкана в ръката, кърпичка, която не била от техния дом. Нали някой трябва да играе ролята на противоречащ в тоя живот, рекох, че детските влюбвания са неизбежното допълнение към натъртванията и плевритите. Но признах, че това за самолета е друга работа. Един самолет с навиваща се перка, който той му бил донесъл за рождения ден.
         - Когато му го дадох, аз си припомних за конструктора, който майка ми бе подарила на четиринайсет години и какво ми се случи. Случи се, та бях в цветната градина, макар да се задаваше лятна буря и вече се чуваха гръмотевиците, и се бях хванал да сглобявам един кран върху масата на беседката, близо до входната врата. Някой ме извика от къщи и трябваше да вляза за минута. Когато се върнах, кутията с конструктура бе изчезнала и вратата беше отворена. С отчаяни викове изтичах на улицата, където вече не се виждаше никой, а в същия тоя миг падна гръмотевица в отсрещната вила. Всичко това стана като че ли в един миг и аз си го спомнях, докато давах самолета на Люк и той го гледаше със същото щастие, с което аз бях гледал моя конструктор. Майката дойде да ми донесе чаша кафе и разменяхме все същите изрази, когато чухме вика. Люк бе изтичал до прозореца, като че ли искаше да се хвърля в празното. Лицето му бе пребледняло и очите му пълни със сълзи, смогна да избъбри, че самолетът се бил отклонил от своя полет и минал точно през дупката на полуотворения прозорец. „Не се вижда вече, не се вижда вече“, повтаряще през плач. Чухме да се вика по-долу и вуйчото влезе бегом, за да оповести, че имало пожар в отсрещната къща. Разбирате ли сега? Да, по-добре да пием още по чаша.
         После, нали мълчах, мъжът каза, че бил започнал да мисли само за Люк, за съдбата на Люк. Майка му го насочвала към училище за изкуство и занаяти, за да си проправя скромно това, което тя наричала негов път в живота, но този път вече бил проправен и само той, който не би могъл да говори, без да го вземат за луд и да го разделят завинаги от Люк, можел да каже на майката и на вуйчото, че всичко е безполезно, че каквото и да направят, последствието ще бъде все същото, унижението, жалкото всекидневно повторение, еднообразните години, провалите, което полека-лека изгризват дрехите и душата, укриването в една озлобена самота, в една квартална кръчма. Ала най-лошото не била съдбата на Люк; най-лошото било, че Люк щял да умре на свой ред и че друг човек щял да повтори фигурата на Люк и неговата собствена фигура, докато умрял, и друг човек влязъл на своя ред в кръга. За него Люк вече почти нямал значение; нощем безсъницата му стигала по-нататък, до друг Люк, до други, които ще се нарича Робер или Клод, или Мишел, една теория до безкрая от жалки окаяници, повтарящи фигурата, без да го знаят, убедени в своята свобода и свободна воля. Тъжно беше виното на човека, нещо не можеше да се направи.
         - Сега ми се смеят, когато им казвам, че Люк умря преди няколко месеца, прекалено са глупави, за да разберат, че... Да, не ме гледайте и вие с такива очи. Умря няколко месеца по-късно, почна с един бронхит, както и аз на тая възраст бях имал чернодробно възпаление. Мене ме държаха в болницата, но майката на Люк се запъна да го гледала вкъщи и аз ходех почти всеки ден и понякога водех племенника си, за да играе с Люк. Такава беднотия имаше в тая къща, че моите посещения бяха във всякакъв смисъл утеха - компанията за Люк, пакета херинги или сладкиша с праскови. Свикнаха да купувам лекарствата, след като им говорих за някаква аптека, където ми правели нарочна отстъпка. Накрая ме възприеха като болногледач на Люк и сигурно си представяте, че в къща като тая, дето лекарят влиза и излиза без особен интерес, никой не обръща внимание дали последните признаци съвпадат напълно с първото определяне на болестта... Защо ме гледате така? Да не съм казал нещо нередно?
         Не, не бе казал нередно, най-вече след толкова вино. Тъкмо обратното, наместо да внуши нещо ужасно, смъртта на горкия Люд идваше да докаже, че всеки склонен към фантазиране може да започне да си въобразява в някой автобус 95 и да стигне до легло, в което мълчаливо умира някое дете. За да го успокоя, му казах това. Гледа̀ известно време въздуха, преди да проговори отново.
         - Добре, както искате. Истината е, че няколко седмици след погребението почувствувах за пръв път нещо, което можеше да прилича на щастие. Още наминавах при майката на Люк, носех й по някой пакет бисквити, но малко се интересувах от нея или че съм първият смъртен, чувствувах, че моят живот все тъй се изтъква ден след ден, вино след вино, и че накрая ще свърши в кое да е място и в кой да е час, повтаряйки до край съдбата на някой непознат, умрял иди го знай къде и кога, но аз действително ще съм умрял наистина, без Люк да влиза в кръга, за да повтори глупаво един глупав живот. Разберете тая пълнокръвност драги, завиждайте ми за толкова щастие, докато то трая.
         Защото май не бе траяло. Кръчмата и евтиното вино го доказваха, и тия очи, в които блестеше една треска, която не беше телесна. И въпреки това бе изживял няколко месеца, наслаждавайки се на всеки момент от своята всекидневна посредственост, от своя съпружески провал, от своята петдесетгодишна разруха, уверен в своята непроменима смъртност. Един следобед, прекосявайки Люксембургската градина, видял едно цвете.
         - Беше в края на някаква леха, едно жълто цвете. Бях спрял да запаля цигара и се отвлякох като го погледнах. Сякаш и цветето ме попогледна, тия връзки, понякога... Вие знаете, всеки ги чувствува, това, което наричат красотата. Именно, цветето беше красиво, беше много красиво цвете. А аз бях осъден, един ден аз щях да умра завинаги. Цветето беше красиво, винаги ще има цветя за бъдещите хора. Отведнъж проумях нещото, това, което бях повярвал, че е покоят, завършекът на веригата. Аз щях да умра и Люк вече бе умрял, няма никога вече да има едно цвете за някой от нас, няма да има нищо, няма да има съвсем нищо и нищото беше това, да няма никога вече едно цвете. Запалената клечка ми изгори пръстите. На площада се метнах в автобус, който отиваше някъде и почнах нелепо да гледам всичко, което се виждаше по улицата, и всичко, което имаше в автобуса. Когато стигнахме до края, слязох и се качих на друг автобус, който стигаше в предградията. Целият следобед, до късна нощ, слизах и се качвах в автобуси и си мислех за цветето и за Люк, търсех между пътниците някой, който да прилича на мен или на Люк, някой, който да може да бъда аз отново, някой, когото, щом погледна, да знам, че съм аз, и после да го оставя да си иде без нищо да му кажа, почти закриляйки го, та да продължи в своя жалък тъп живот, своя тъп пропаднал живот към друг тъп пропаднал живот, към друг тъп пропаднал живот, към друг...

 

         Платих.

 

 

 

 

Електронна публикация на 06. април 2020 г.
Публикация в кн. „Някой, който се шляе“, Хулио Кортасар, Издателство „Народна младеж“, С., 1981 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]