Никога не ще се разбере как трябва да се разказва това, дали в първо лице, или във второ, използвайки трето множествено или измисляйки постоянно форми, които няма да ни послужат за нищо. Ако можеше да се каже: аз видях да се издига месечината или: боли ни дъното на очите, и най-вече така: ти, русата жена, бяха облаците, които все тъй тичат пред моите, твои, негови, наши, ваши техни лица. Ама че дивотии.
          Щом сме се хванали да разказваме, ако можеше да отидем да пием по една халба някъде и машината да продължи самичка (защото пиша на машина), би било съвършенството. И това не е начин на изразяване. Съвършенството, да, защото тук дупката, която трябва да бъде разказана, е също една машина (от друг вид, „Контакс 112“) и може би една машина да знае повече за друга машина, отколкото аз, ти, тя - русата жена - и облаците. Но глупав съм не аз, а само моят късмет, и знам, че ако си отида, тази „Ремингтън“ ще си остане вкаменена върху масата с тоя вид на двойно спокойни, който имат движимите неща, когато не се движат. Значи трябва да пиша. Един от всички нас трябва да пише, и то ако това бъде разказано. По-добре да бъда аз, който съм мъртъв, който съм по-малко обвързан, отколкото останалите; аз, който виждам единствено облаците и мога да мисля, без да се разсейвам, да пиша, без да се разсейвам (там минава друг, със сив край), и да си спомням, без да се разсейвам, аз, който съм мъртъв (и жив, не става дума някой да бъде лъган, то ще се види, когато му дойде времето, защото по някакъв начин трябва да подхвана и започнах от тоя край, задния, предния, който в края на краищата е най-добрият от краищата, когато човек иска да разкаже нещо).
          Изведнъж се питам защо трябва да разказвам това, но ако човек почнеше да се пита защо прави всичко, каквото прави, ако човек се питаше само защо приема една покана за вечеря (сега минава един гълъб и, струва ми се, един врабец) или защо, когато някой ни е разказал един добър разказ, веднага почва нещо като гъдел в стомаха и човек не е спокоен, докато не влезе в съседната канцелария и не разкаже на свой ред разказа; едва тогава се чувствува добре и може да се върне към своята работа. Доколкото знам, никой не е обяснявал това, така че най-хубавото е да турищ край на срамежливостите и да го раазкажеш, защото в края на краищата никой не се срамува да диша или да си обува обувките, това са неща, които се правят, а когато става нещо чудновато, когато в обувката намерим някой паяк или при вдишване се усеща неща като строшено стъкло, тогава трябва да се разкаже какво става, да се разкаже на момчетата от канцеларията или на лекаря. Ох, докторе, всеки път, когато вдишвам... Винаги да се разказва, винаги да се маха тоя досаден гъдел в стомаха.
          И нали ще го разкажем, да турим малко ред, да слезем по стълбата на тая къща до неделя, седми ноември, точно преди месец. Човек слиза пет етажа и вече се намира в неделята, с едно слънце, неподозирано за ноември в Париж, с много, много желание да крачи някъде си, да гледа неща, да прави снимки (защото бяхме фотографи, фотограф съм). Знам, знам, най-трудното ще бъде да намеря начина да го разкажа, а аз не се страхувам да се повтарям. Ще бъде трудно, защото никой не знае добре именно кой наистина разказва, дали съм аз, или случилото се, или това, което сега изживявам (облаци, понякога един гълъб), или просто разказвам една истина, която е само моя истина и значи не е истината, освен за моя стомах, за това желание да хукна навън и по някакъв начин да сложа край на това, какъвто и да бил той.
          Ще го разказваме полека, ще се види постепенно, със самото мое писане, какво се случва. Ако ме заместят, ако вече не знам какво да кажа, ако свършат облаците и започне нещо друго (защото не може това да бъде постоянно гледане на облаци, които минават, а понякога и някой гълъб), ако нещо от всичко това... А след „ако“-то, какво ще сложа, как ще завърша правилно изречението? Но ако почна да задавам въпроси, нищо няма да разкажа; по-добре да разказвам, може би разказването е като отговор, поне някой да го прочете.
          Роберто Мишел, французин-чилиец, преводач и фотограф-любител в свободните часове, излезе от номер 11 на улица „Мосю льо Пренс“ в неделя, седми ноември, настоящата година (сега минават два по-малки, с посребрени краища). От три седмици насам работеше върху френския превод на научното съчинение за отводи и обжалвания от Хосе Норберто Алиенде, професор от университета в Сантяго. Чудно беше да има вятър в Париж, и още повече вятър, който по уличните ъгли се виеше на вихрушки и се качваше и трясваше старите дървени жалузи, зад които изненадани госпожи одумваха по различни начини непостоянството на времето през тия последни години. Но и слънцето беше там, яхнало вятъра и приятел на всички котки, поради което нищо нямаше да ми попречи да обиколя кейовете на Сена и да направя няколко снимки на Консержери и на Сент Шапел. Беше едва десет и пресметнах, че към единайсет ще има хубава светлина, най-добрата възможна през есента; за да убия времето, кривнах до остров Сен Луи и закрачих по Ке д`Анжу, гледах някое време хотел „Лозьон“, изрецитирах си едни откъси от Аполинер, които винаги ми идват в главата, когато минавам през хотел „Лозьон“ (при това би трябвало да си спомня за друг поет, но Мишел е инатлив) и когато изведнъж вятърът утихна и слънцето стана поне двойно по-голямо (искам да кажа по-топло, но в действителност е все същото), седнах на парапета и се почувствах ужасно щастлив в неделната утрин.
          Сред многото начини да се воюва срещу нищото, един от най-добрите е да се правят снимки, дейност, в която би трябвало да се обучават децата отрано, защото изисква дисциплина, естетическо възпитание, добро око и сигурни пръсти. Не става дума да се дебне лъжата, както всеки репортер, и да се хваща глупавия силует на важната клечка, която излиза от номер 10 на Даунин стрийт, но все пак, когато човек ходи с фотоапарата, съществува като че ли дългът да е нащрек, да не пропусне това внезапно и прелестно отскачане на слънчев лъч от един стар камък или търчането с развети плитки на една хлапачка, която се връща с хляб или шише мляко. Мишел знаеше, че фотографът действува винаги като една смяна на своя личен начин за виждане на света с друг, който фотоапаратът лукаво му налага (сега минава голям, почти черен облак), но не се съмняваше, че знаеше - достатъчно беше да излезе без апарата „Контакс“, за да си възвърне разсеяния тон, гледането без визьор, светлината без бленда дори 1/250. Ей сега (що за дума, сега, ама че глупава лъжа) можех да седя на парапета над реката и да гледам как минават черните и червени лодки, без да ми хрумва да мисля фотографски сцените, само да се отпусна и понеса в отпускането и носенето на нещата, да тека неподвижен с времето. И вече не духаше вятър.
          После продължих по „Ке дьо Бурбон“, докато стигнах до края на острова, където последното площадче (задушевно, понеже беше малко, а не понеже беше закътано, тъй като цялото е извърнато към реката и към небето) ми харесва и ми харесва повече от харесване. Имаше само една двойка и, разбира се, гълъби; може би някой от тия, които сега минават през това, което виждам. С един скок се настаних на парапета и се оставих да бъда обгърнат и прикован от слънцето, подлагах му лицето си, ушите си, двете си длани (прибрах ръкавиците в джоба). Не ми се щеше да правя снимки и запалих цигара, за да върша нещо; мисля, че в момента, когато приближавах клечката към тютюна, видях за първи път момченцето.
          Онова, което бях взел за двойка, приличаше много повече на момче с майка си, макар в същото време да разбирах, че не беше момче с майка си, че беше двойка в смисъла, който винаги даваме на двойките, когато ги виждаме, опрени на парапетите или прегърнати по пейките на площадите. Нали нямах какво да правя, имах време в излишък, да се питам защо момчето беше толкова нервно, като жребче или див заек, бъркаше в джобовете, вадеше веднага едната си ръка и после другата, прекарваше пръсти по косата, променяше положението си и най-вече - защо го беше страх, а това го отгатвах във всеки жест, някакъв страх, заглушен от срама, подтик да се втурне назад, който се отгатваше, като че ли тялото му беше до ръба на бягството, и се сдържаше с едно последно и жалко благоприличие.
          Толкова ясно беше всичко това, там, на пет метра - и бяхме самички до парапета, на края на острова, - че отначало страхът на момчето не ми позволи да видя добре русата жена. Сега, когато го обмислям, виждам я много по-добре в онзи първи миг, когато прочетох лицето ѝ (отведнъж се бе извъртяла като меден ветропоказател и очите, очите бяха там), когато разбрах смътно какво можеше да става с момчето и си рекох, че си струва да остана и да гледам (вятърът отнасяше думите, прошушвани едва-едва). Вярвам, че умея да гледам, ако изобщо умея нещо, и че във всяко гледане се просмуква лъжливост, защото именно то ни захвърля по-навън от самите нас, без ни най-малък залог, а пък миришенето или (но Мишел лесно се раздвоява, не бива да се оставя да декламира на воля)... Все пак, ако предварително се предвижда вероятната лъжливост, гледането става възможно; достатъчно е да се избере добре между гледането и гледането, да се оголват нещата от толкова чужди дрехи. И, разбира се, всичко това е по-трудно.
          От момчето помня по-скоро образа, отколкото истинското тяло (това ще се разбере по-късно), докато сега съм положителен, че от жената помня много по-добре тялото ѝ, отколкото образа ѝ. Беше тънка и стройна, две несправедливи думи, за да се каже каква беше тя, и носеше кожено палто - почти черно, почти дълго, почти красиво. Целият тазсутрешен вятър (сега духаше по-малко, а и не беше студено) бе минал през русата ѝ коса, напомняща нейното бяло и мрачно лице - две несправедливи думи, - и поставяше света изправен и ужасно самотен пред нейните черни очи, нейните очи, които се нахвърляха върху нещата като два орела, два повея от зелена тиня. Не описвам нищо, опитвам се по-скоро да разбера. И казах два повея от зелена тиня.
          Да бъдем справедливи, момчето беше доста добре облечено и носеше жълти ръкавици, които, бих се заклел, че са на по-големия му брат, студент по право или обществени науки; смешновато беше да се гледат пръстите на ръкавиците как стърчат от джоба на сакото. Дълго време не видях лицето му, само един съвсем неглупав профил - уплашено птиче, ангел от Фра Филипо, мляко с ориз - и един гръб на юноша, който иска да играе джудо и който се е скарвал няколко пъти заради някоя идея или някоя сестра. Подкарва четиринадесетте, може би петнайсетте, отгатнах, че го обличат и хранят родителите му, но е без стотинка в джоба и му се налага да умува с другарите, преди да се реши на едно кафе, коняк или пакет цигари. Навярно крачи по улиците и си мисли за съученичките, колко хубаво би било да ходи на кино и да гледа последния филм или да си купува романи, или вратовръзки, или шишета с напитки със зелени или бели етикети. У дома му (домът му ще да е достоен за уважение, ще да е обяд в дванайсет и романтични пейзажи по стените, с тъмно преддверие и до вратата махагонов ъгъл за чадърите) навярно бавно вали времето за учене, когато е мамината надежда, прилича на татко, пише на лелята в Авиньон. Затова толкова много улици, цялата река за него (но без стотинка) и тайнственият град на петнадесетгодишните, със знаците по вратите, с покъртителните котки, кесийката пържени картофи за тридесет франка, порнографското списание, прегънато на четири, самотата като празнота в джобовете, щастливите срещи, паленето по толкова неразбрани неща, но озарени от една всеобща обич, от готовността, приличаща на вятъра и на улиците.
          Тази биография беше на момчето и на кое да е момче, но сега това момче го виждах отделено, превърнато в едно-единствено от присъствието на русата жена, която продължаваше да му говори. (Уморява ме да настоявам, но току-що минаха два дълги разръфани облака. Мисля си, че онази утрин не погледнах нито веднъж небето, защото предчувствах какво става с момчето и жената, можех само да ги гледам и да чакам, да гледам и...). Накратко, момчето беше неспокойно и можеше да се отгатне без много труд какво се е случило преди няколко минути, най-много половин час. Момчето е дошло до края на острова, видяло е жената и я е намерило възхитителна. Жената е очаквала това, защото е била там, за да очаква това, или може би момчето е дошло преди, тя го е видяла от балкона или от друго място и е излязла да го пресрещне, предизвиквайки разговор как да е, уверена още от началото, че то ще се уплаши от нея и ще поиска да се измъкне и че, естествено, ще остане, наежено като петле, преструвайки се на вряло и кипяло, и че изпитва удоволствие от приключението. Останалото беше лесно, защото се случваше на пет метра от мен и всеки би могъл да мери етапите на играта, смехотворното фехтуване; най-голямото очарование не беше настоящето, а предвиждането на развръзката. Момчето накрая ще изтъкне като довод някоя среща, какво да е задължение и ще се отдалечи с препъване и, объркано, а ще му се иска да върви свободно, разголено от подигравателния поглед, който ще го следва до края. Или пък ще остане омаяно, или просто неспокойно да поеме инициативата и жената ще почне да го милва по бузата, да го роши, да му говори вече безгласно и отведнъж да го улови подръка, за да си го отведе, освен ако то, с едно неудоволствие, което може би ще почне да оцветява желанието, опасността от приключението, се престраши да я обгърне през кръста и да я целуне. Всичко това можеше да се случи, ала не се случваше още, и Мишел извратено чакаше, седнал на парапета, и приготвяше, почти без да си дава сметка, фотоапарата, за да направи живописна снимка в един ъгъл на острова с една съвсем необичайна двойка, която си говореше и се гледаше.
          Любопитно е, че сцената (нищото - почти: двама, които стоят там, нееднакво млади) имаше сякаш тревожещо обкръжение. Помислих, че това го прибавях аз, че моята снимка, ако я направех, щеше да възвърне нещата към тяхната глупава истина. Би ми харесало да зная какво мислеше мъжът със сивата шапка, седнал зад кормилото на колата, спряна на кея, водещ към мостчето, и който четеше вестник или спеше. Току-що го бях открил, защото хората вътре, в спряла кола, почти изчезват, губят се в тая жалка клетка, лишена от красотата, която ѝ придават движението и опасността. И въпреки това колата бе стояла там през цялото време, образувайки част от острова (или обезобразявайки го). Кола: все едно да речеш фенер от осветлението, пейка на площада. Никога вятърът, светлината на слънцето, тия винаги нови материи за кожата и очите, а също момчето и жената, единствени, застанали там, за да променят острова, за да ми го покажат другояче. Изобщо напълно възможно беше, щото мъжът с вестника също да внимава какво става и да усеща като мене това злокачествено отбелязване на всяко очакване. Сега жената се бе извъртяла леко и бе поставила момчето между себе си и парапета, виждах ги почти в профил, и то беше по-високо, но не много по-високо и въпреки това тя го надвишаваше, изглеждаше като надвесена върху него (нейният смях, изведнъж, камшик от пера), смазваше го само като стоеше там, като се усмихваше, размахваше ръка из въздуха. Защо да чакам още? С бленда шестнайсет, с кадър, в който да не влиза ужасната черна кола, а да хвана това дърво, необходимо, за да наруши едно прекалено сиво пространство...
          Вдигнах апарата, престорих се, че проучвам едно фокусиране, което не ги обхваща, и почнах да ги дебна, уверен, че ще уловя най-после разкриващия жест, изражението, което съдържа всичко, живота, който движението отмерва, но който един скован образ разрушава, разсичайки времето, ако не изберем недоловимата съществена частица. Не се наложи да чакам дълго. Жената напредваше в своята задача нежно да обвърже момчето, да му отнеме фибра по фибра неговите последни остатъци от свобода в едно много бавно сладостно мъчение. Въобразих си възможните завършеци (сега се покзва един малък пенлив облак, почти самотен в небето), предвидих пристигането вкъщи (вероятно долен етаж, който тя сигурно препълва с възглавници за сядане на котки) и подозирах уплахата на момчето и неговото отчаяно решение да я прикрие и да се остави да го водят, преструвайки се че нищо от това не е ново за него. Затворих очи, ако изобщо ги затворих, сложих в ред сцената, подигравателните целувки, жената отблъсва сладостно ръцете, които ще възнамеряват да я разсъблекат, както в романите, в едно легло, което ще има теменужен орган, затова пък тя го принуждава да се остави да бъде разсъблечен, наистина майка и син под жълта опалова светлина, и всичко ще свърши, както винаги, може би, но може би всичко ще бъде другояче и посвещаването на юношата няма да отиде, няма да я остави да отиде по-далече от един дълъг увод, в който несръчностите, влудяващите ласки, тичането на ръцете ще свърши, кой знае с какво, с една наслада поотделно и самотно, в един смешно предвзет отказ, смесен с изкуството да се уморява и обърква толкова ранена невинност. Можеше да бъде така, много добре можеше да стане така; онази жена не търсеше любовник у момчето, и същевременно си го присвояваше за някаква невъзможно да бъде разбрана цел, ако не си я представях като жестока игра, желание да желае без задоволяване, да се възбужда за някой друг, някой, който по никакъв начин не можеше да бъде това момче.
          Мишел прегрешаваше литературно, в недействителни разработки. Нищо не му харесва повече, отколкото да си въобразява изключения, индивиди вън от човешкия род, не винаги отвратителни чудовища. Но тая жена подканваше към измислицата, давайки може би достатъчно разковничета, за да налучка истината. Преди да си отиде, и сега, когато ще изпълва моя спомен в продължение на много дни, защото съм склонен към предъвкване, реших да не губя миг повече. Набутах всичко във визьора и (с дървото, парапета, слънцето в единайсет часа) щракнах снимката. Овреме, за да осъзная, че двамата бяха разрбали и ме гледаха, момчето изненадано и сякаш питащо, но тя ядосана, нейното тяло и нейното лице бяха решително връждебни, защото знаеха, че са откраднати, нечестно задържани в един малък химически образ.
          Бих могъл да го разкажа с много подробности, но не си струва трудът. Жената заговори, че никой нямал право да прави снимка без разрешение и изисква да ѝ предам ролката с филма. Всичко това с ясен и сух глас - с добър парижки изговор, което повишаваше цвят и тон при всяка фраза. От моя страна много малко ме беше грижа да ѝ дам или не ролката с филма, но всеки, който ме познава, знае, че от мен нещата трябва да се искат с добро. Затова се задоволих да изразя мнението, че снимането не само не е забранено на обществени места, но и че има най-решителната официална и частна подкрепа. И докато ѝ го казвах, лукаво се наслаждавах как момчето се отдръпваше, постепенно оставаше назад - при това не мърдаше - и отведнъж (изглеждаше почти невероятно) се обърна и хукна, мислейки си, горкото, че вървеше, а в действителност търчеше с всичка сила, мина покрай колата и се изгуби като нишка на Богородица¹ из въздуха на утрото.
          Но нишките на Богородица се наричат също тъй лиги на дявола и се наложи Мишел да изтърпи обстойни ругатни, да чува как го наричат навлек и простак, докато той преднамерено се стараеше да се усмихва и да отклонява, с прости движения на главата, толкова евтини изхвърляния. Когато почвах да се уморявам, чух да хлопва вратата на колата. Мъжът със сивата шапка стоеше там и ни гледаше. Едва тогава разбрах, че играеше роля в комедията.
          Тръгна към нас, взел в ръка вестника, който уж бе чел. Най-добре си спомням за гримасата, която изкривяваше устата му, покриваше лицето му с бръчки, нещо променяше място и форма, защото устата му трепереше и гримасата минаваше от едната страна на устните към другата като нещо независимо и живо, чуждо на волята му. Но всичко останало у него беше неподвижно, напудрен смешник или безкръвен човек, с угаснала и суха кожа, дълбоко хлътнали очи, с черни и видими и видими дупки на носа, по-черни от веждите или косата, или черната вратовръзка. Крачеше предпазливо, като че ли настилката му нараняваше ходилата; видях лачените му обувки, с толкова тънка подметка, че навярно отразяваше всяка неравнина по улицата. Не знам защо, бях слязъл от перилото, не знам много добре защо реших да не им давам снимката, да откажа на това искане, в което отгатвах страх и подлост. Смешникът и жената тихомълком се съветваха; образувахме един съвършен непоносим триъгълник, нещо, което трябваше да се строши се едно щракване. Изсмях им се в лицето и тръгнах, предполагам, че малко по-бавно, отколкото момчето. До първите къщи, досам мостчето, се извърнах да ги погледна. Не мръдваха, но мъжът бе изпуснал вестника: стори ми се, че жената, гърбом към парапета, прекарваше пръсти по камъка, с класическото и нелепо движение на подгонения, търсещ изход.
          Онова, което следва, се случи тук, почти току-що в една стая на третия етаж. Минаха няколко дни, преди Мишел да промие неделните снимки; тия от Консиержери и от Сент Шапел бяха, каквото трябваше да бъдат. Намери две-три вече забравени пробни фокусирания, един лош опит да хване една котка, учудващо покатерена върху покрива на един уличен колонообразен пикалник, а също и снимката с русата жена и момчето. Негативът беше толкова хубав, че приготви едно увеличение, увеличението беше толкова хубаво, че направи друго, много по-голямо, почти колкото афиш. Не му дойде наум (сега се пита ли пита), че само снимките от Консиержи заслужаваха толкова труд. От цялата поредица, моменталната в края на острова беше единствената, която го интересуваше; закачи увеличението на една стена в стаята и първия ден дълго време я гледа и си припомня, в тая сравнителна и меланхолна операция на спомена пред изгубената действителност; вкаменен спомен, както всяка снимка, където нищо не липсваше, даже - и най-вече - нищото, истински фиксаж на сцената. Имаше я жената, имаше го момчето, дървото, вцепенено над главите им, небето, толкова неподвижно, колкото и камъните на парапета, облаци и камъни, размесени в една и съща неразделима материя (сега минава един с изострени краища, носи се като начало на буря). Първите два дни приех това, което бях направил: от снимката сама по себе си до увеличението върху стената и поне не се запитах защо току прекъсвах превода на съчинението от Хосе Норберто Алиенде, за да намеря отново лицето на жената, тъмните петна върху парапета. Първото подозрение бе глупаво - никога не ми бе хрумвало да мисля, че когато гледаме снимката отпред, очите повтарят точно положението и виждането на обектива; това са неща, които минават за установени и не никого не му хруммна да умува над тях. От моя стол, с пишеща машина пред мене, гледах снимката на три метра и тогава ми хрумна, че се бях настанил точно в гледната точка на обектива. Бях много добре така, без съмнение това беше най-съвършеният начин да се оценява една снимка, макар че гледането в диагонал може би си има своите очарования и даже своите открития. През няколко минути, например когато не намирах начина да кажа на добър френски онова, което Хосе Норберто Алиенде казваше на толкова добър испански, аз вдигах очи и гледах снимката, понякога ме привличаше жената, понякога момчето, понякога настилката, където един сух лист се бе настанил възхитително, за да придаде стойност на един страничен отрязък. Тогава почивах известно време от работата и отново се пренасях с удоволствие в онази утрин, която просмукваше снимката, иронично напомняше гневния образ на жената, настояваща за снимката, смешната и патетична фигура на момчето, мъжа с бялото лице, излязъл на сцената. Всъщност бях доволен от самия себе си; моето тръгване не бе прекалено блестящо, защото ако на французите е била предоставена дарбата на готовия отговор, не ми беше ясно защо бях решил да си отида без изява на моите предимства, изключителни преимущества и граждански права. Важното, истински важното, беше, че помогнах на момчето да се измъкне овреме (това в случай, че моите теории бяха верни, нещо, което не беше достатъчно доказано, но бягството само по себе си, изглежда, го показваше). Само с моята намеса му бях дал възможност да използва най-после своя страх за нещо полезно; сега навярно е разкаяно, унижено, не се чувствува никакъв мъж. По-добре това, отколкото обществото на жена, способнна да го гледа, както го гледаше на острова; Мишел навремени е пуритан, вярва, че не трябва да се покварява насила. По същество оная снимка бе едно добро дело.
          Не заради доброто ѝ дело я гледах след всяко новоредие на моята работа. В тоя миг не знаех защо я гледах, защо бях окачил увеличението на стената; може би така става с всички съдбоносни постъпки и това е условието за тяхното изпълнение. Мисля, че почти крадливото потрепване на листата по дървото не ме разтревожи, че продължих една започната фраза и я довърших напълно. Навиците са като големи хербарии, в края на краищата едно увеличение осемдесет на шейсет наподобява екран, върху който поржектират филм, и една жена в края на един остров говори с едно момче и едно дърво поклаща своите сухи листа над главите им.
          Но ръцете, това беше вече прекалено. Току-що бях написал: Значи вторият ключ се състои във вътрешно присъщата природа на трудностите, които обществата...² - и видях ръката на жената, която започваше да се свива полека, пръст по пръст. От мен нищо не остана, една фраза на френски, която никога не ще довърша, една пишеща машина, която пада на пода, един стол, който изскърцва и трепери, една мъгла. Момчето бе свело глава, като боксьорите, когато не могат повече и очакват довършващия удар; бе вдигнало яката на палтото, повече от всякога приличаше на затворник, отличната жертва, която подпомага злополуката. Сега жената му говореше на ухото, а ръката ѝ се отваряше пак, за да кацне върху бузата му, да я милва ли, милва, изгаряйки я, без да бърза. Момчето не беше толкова смутено, колкото недоверчиво, веднъж-дваж надзърна над рамото на жената и тя продължаваше да говори, да обяснява нещо, което го караше току да поглежда към мястото, където Мишел знаеше много добре, че е колата и мъжът със сивата шапка, грижливо отстранен от снимката, но отразен в очите на момчето и (как да се съмнявам сега) в думите на жената, в ръцете на жената, в упълномощеното присъствие на жената. Когато видях, че мъжът идва, спира близо до тях и ги гледа, с ръце в джобовете и с полуотегчен и полувзискателен вид, господар, който ще свирне на своето куче след лудуванията на площада, разбрах, ако това беше разбиране, какво трябваше да се случи в тоя миг между тия хора, там, където аз бях дошъл да объркам един порядък, невинно бях замесен в онова, което не бе станало, но което сега щеше да стане, сега щеше да се изпълни. И това, което си бях въобразил тогава, беше много по-малко ужасно, отколкото действителността, тая жена, която не стоеше там заради себе си, която не милваше, нито предлагаше, нито насърчаваше за свое удоволствие, за да отведе разчорления ангел и да си играе с неговия ужас и желаеща изящност. Истинският господар чакаше, усмихваше се нагло, вече уверен в работата; не беше първият, който праща една жена в предния отряд, за да му води пленници, чиито ръце е обвързала с цветя. Останалото ще бъде толкова просто, колата, някаква къща, напитките, възбуждащите картинки, прекалено закъснелите сълзи, пробуждането на пъкъла. И аз не можах да направя нищо, този път не можех да направя съвсем нищо. Моята сила се бе изразила в една снимка, тази там, в която ми отмъщаваха, като ми показваха какво ще стане. Снимката бе направена, времето бе изтекло; бяхме толкова далече едни от други, покварата сигурно е извършена, сълзите пролени, а останалото е догадка и тъга. Внезапно редът се обръщаше, те бяха живи, движеха се, решаваха и бяха решавани, отиваха към своето бъдеще; а аз, от тая страна, затворник на друго време, в една стая на петия етаж, да не знам кои бяха тая жена и това момче, и тоя мъж, да не знам нищо друго освен лещата на моя фотоапарат, нещо сковано, неспособно за намеса. Хвърляха в лицето ми най-ужасната подигравка, подигравката да решават пред моето безсилие, подигравката момчето пак да гледа напудрения смешник и аз да разбирам, че щеше да приеме, че предложението съдържаше пари или измама, че не може да му извикам да бяга или просто пак да му улесня пътя с една нова снимка, една малка и почти скромна намеса, която да разпердушини секелето от лиги и парфюм. Всичко щеше да се реши още там, в тоя миг, изпълнен от някакво огромно мълчание, което нямаше нищо общо с физическото мълчание. Онова се стелеше, сглобяваше. Мисля, че извиках, че извиках ужасно и че в същата тая секунда узнах, че почвах да се приближавам, десет сантиметра, една крачка, още една крачка, дървото плавно извърташе клоните си на преден план, едно петно от парапета излизаше от кадъра, лицето на жената, обърнато към мене, сякаш изненадващо растеше постепенно и тогава се поизвъртях, искам да кажа, че апаратът се поизвъртя и без да губи жената от поглед, започна да се приближава към мъжа, който ме гледаше с черните дупки, зейнали наместо очите му, полуизненадан и полупобеснял гледаше и искаше да ме закове във въздуха и в тоя миг успях да вида нещо като голяма птица не на фокус, която минаваше с едно единствено прелитане пред образа, и се опрях о стената на моята стая, и бях щастлив, защото момчето току-що се измъкна, виждах го да тича, пак на фокус, цялата му коса се ветрееше, най-после научило се да лети над острова, да стигне до мостчето, да се върне в града. За втори път им се изплъзваше, за втори път аз му помагах да се измъкне, връщах го в неговия нетраен рай. Задъхан, останах срещу тях; нямаше нужда да отивам по-напред, играта бе изиграна. От жената се виждаше само едно рамо и част от косата, грубо отрязана от кадъра на образа; но насреща стоеше мъжът с полуотворена уста, в която виждах как трепере един черен език, и вдигаше бавно ръце, доближаваше ги към преден план, за миг все тъй в отлична снимка и после - целият един неясен обем, заличаващ острова, дървото, и аз затворих очи, и не исках да гледам повече, и закрих лице, и се разплаках като идиот.
          Сега минава голям облак, както всеки един от тия дни, както през лятото, това неизброимо време. Това, което остава за казване, е винаги някой облак, два облака, или дълги часове със съвършено чисто небе, пречист правоъгълник, забучен с топлийки на стената на моята стая. Тъкмо това видях, щом отворих очи и ги избърсах с пръсти: чистото небе, а после един облак, който влизаше отляво, бавно разхождаше своята изящност и се губеше отдясно. И после друг, а понякога всичко пък става сиво, всичко е един огромен облак и внезапно заплющяват пръските на дъжда, дълго време се вижда как вали върху образа като някакъв плач наопаки и малко по малко кадърът се избистря, може би излиза слънцето, и пак влизат облаците по два, по три. И гълъбите навремени, и някой друг врабец.

----

¹ Непреводима игра на думи: в Аржентина казват на паяжините, които вятърът през лятото носи из въздуха, „лиги на дявола“, а във Франция - „нишки на Богородица“; Кортасар използва този факт, за да намекне за относителността на нещата в една или друга култура: това, което в Латинска Америка се приписва на дявола, в Европа се свързва с Божията майка. (б. пр.) [горе]

² В оригинала на френски. (б. пр.) [горе]