Castigo para los que no practican su pureza con ferocidad.¹

                  Марио Трехо², Аржентина, 1926 г.

                  ПРЕДГОВОР

                  Аржентина е един правоъгълен триъгълник, чийто голям катет са Андите на запад, малкият катет – неправилните очертания на реките на север, а хипотенузата – изтърканата ивица на Атлантическия океан на изток.
                  Аржентина е дълга три хиляди и седемстотин километра и се простира между двайсет и един и петдесет и три градуса южна ширина. Крайната ивица от Южна Америка, поделена с Чили, е само на десет градуса от Земя Греъм, принадлежаща на континента Антарктида.
                  Аржентина е подслонила близо седем милиона емигранти до 1939 година. Почти половината били италианци.
                  От 1976-а до 1983-та страната е управлявана от военна хунта, прекършила цяло едно поколение. В края на периода ще липсват от гражданския регистър приблизително четиресет хиляди души, предимно млади и без гроб.
                  Диктатурата пада след неуспешния опит за превземане на Фолкландските/Малвинските острови, с територия колкото половин Сицилия, разположени на около триста мили от бреговата линия на Аржентина. Това се случва през пролетта на 1982-ра.
                  Необятността на тези места и тяхната история е сцена на приключенията, изживени от героите на този разказ.

                  ЧЕТА САМО СТАРИ КНИГИ. Подпирам ги на панерчето за хляб, обръщам страницата с пръст, тя не помръдва. Дъвча и чета.
                  Новите книги са дръзки, страниците им не се оставят покорно да бъдат отгръщани, противят се и трябва да ги притиснеш, за да останат отворени. Употребяваните книги са с износени гръбчета, страниците се четат, без да се повдигат.
                  По обед сядам в кръчмата, все на същия стол, поръчвам супа и вино и чета.
                  Морски романи, планински приключения, но без градски истории, има ги навсякъде около мен.
                  Вдигам поглед, привлечен от слънцето, отразено във входната врата, през която влизат те двамата. Тя – полъх на вятър, той – с дъх на пепел.
                  Връщам се към книгата с морски записки: има буря със сила осем бала... Един младеж се храни, докато на другите им се гади. Той излиза на палубата, стъпил здраво на краката си. Млад е, сам и радостен в бурята.
                  Откъсвам очи от книгата и режа пресен чесън в супата. Отпивам глътка вино – тръпчиво, с дъх на буре. После отново обръщам послушните страници редом с поглъщането на бавни хапки и вдигайки глава от белотата на хартията, проследявам линията на плочките, обточваща помещението. Срещам две черни женски зеници, две ноти ми, разположени върху петолиние. Приковани са в мен.
                  Вдигам чашата си и я задържам на същата височина, преди да отпия. Това подравняване повдига скулите ми в усмивка. Геометрията на заобикалящото ни поражда случайности, срещи.
                  Жената насреща ми се усмихва. Мъжът, седнал с гръб, като че усеща поздрава, извръща се с лакът към мен, а собственикът, носещ чиния, го заобикаля умело. Преди да се е обърнал изцяло, поздравявам сухо жената, сякаш я познавам. Тя откликва, а мъжът ме гледа недоволно.
                  Забивам набързо нос в чинията, пия, чета и преглъщам.
                  Работниците си тръгват от кръчмата. Оставам още малко, нямам точен час да подхвана отново работата.
                  Днес трябва да доорежа и събера клоните. Утре ще ги изгоря. Жената става, бърза и решителна, и се приближава до масата ми.
                  Присвивам очи и гледам право в носа ù – там, където през ноздрите ù преминава мъничко въздух при думите: „Смених номера, обади ми се“. Оставя на покривката име и цифри. Слагам ръка отгоре. Сравнително чиста е, не се престаравам за обедната почивка.
                  Поглеждам жената, изправям се и за да не остана длъжен, импровизирам на свой ред: „Винаги се радвам да те видя“. Тя поставя ръцете си върху моята. „Поздрави вкъщи“ – казва ми. „Благодаря, непременно ще предам“ – отговарям аз. Онзи другият вече е на вратата, тя се обръща, а аз сядам отново.
                  Какво ме прихваща? „Благодаря, непременно ще предам“... такъв един жив балсамиран: на кого да го кажа? Нямам си никого.
                  Какво би искала една разкошна жена от петдесетгодишен градинар, седнал в дъното на кръчма? Никога не сме се срещали, тя е млада, а аз се връщам след двайсет години, прекарани в Южна Америка. Тук съм по случайност. Работя в градината на една вила, високо над брега. Слизам по обед, за да постоя сред хора и да си почина, а тя минава оттук за пръв път.
                  Отърсвам се от тези мисли. Собственикът носи каничка с вино, готов да я изпие с мен.
                  – Ти си почтен човек – казвам му. – Виното ти е хубаво и работникът може да е спокоен, че няма да му изгори стомаха.
                  – Аз също идвам от този занаят.
                  – Даваш и супа на непознати, все идва и един африканец, който яде каквото си е донесъл, а ти не го гониш.
                  – Нищо не ми коства, пък и жената не мърмори.
                  Кимвам.
                  – Ами ти? – пита ме. – Харесвам хора, които четат.
                  – Така си имам компания.
                  Гледа ме право в очите – верният начин да се задават въпроси. „Живея сам, връщам се след дълги години, прекарани в Южна Америка, и сега отново съм тук. Познавам малко хора. Живея в стария град – разказвам му и вдигам чаша, за да му покажа, че съм приключил. – Благодаря и за твое здраве.“ Обслужва ме повече от месец, рано или късно ще има нужда да научи нещо. Изглежда, му стига, усмихва се, докосва с чаша моята, пием.

                  На моята възраст е, но по-запазен.
                  Първия път, когато идвам, искам да опитам виното. Налива ми чаша и добавя чинийка черни маслини. „Ако не ти хареса, няма да го плащаш“ - казва.
                  Изплаквам уста, оставям го да се стече в гърлото ми: прилично е и си пасваме. Идвам всеки ден и той ми сервира каквото му се намира, една гозба и от неговото вино.
                  „Имам една саксия с градински чай, мирише хубаво на зелен орех, ще я донеса утре“ - предлагам.
                  „Далеч е да идваш чак от стария град.“ Да, ставам в пет сутринта, но пък с охота. До ноздрите ми достига малко от мириса на морския бриз.
                  Къщата проскърцва в този час, камък, дърво, прозевки. После притихва сред аромата на кафе. Една кафеварка на котлона стига да изпълни цяла стая.
                  Забелязвам, че бележката е останала в ръката ми, пъхвам я в книгата. Собственикът става. И на мен ми е време да си ходя.

                  Имам да изкопая дупка за зелен дъб, който ще изкопая утре. Работя за един режисьор на документални филми. Познавам го отпреди Южна Америка, син на шивач от Калабрия, дошъл на север като работник във фабрика, заменяйки прецизността на иглата с непоносимия шум на машините.
                  Обущари, колари, шивачи, ковачи, сарачи, дърводелци - все хора с кадърни ръце, уловени, принизени до няколко уморени жеста.

---

¹ Горко на онези, непрактикуващи чистотата си с ярост (исп.) - Б. пр. [горе]
² Марио Трехо (1926-2012) - аржентински поет, драматург, сценарист и журналист. Цитатът е от сборника El uso de la palabra („Употребата на думата“), за който Трехо е удостоен с наградата „Каса де лас Америкас“ (1964) - Б. пр. [горе]

Романът „Три коня“ на Ери де Лука е издаден от „Колибри“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!