Е.Л. Доктороу

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Езерото на гмурците“

 

Е.Л. Доктороу

 

Превела от английски: Людмила Колечкова

 

 

Корица на книгата

 

         В КАМАКУРА той се заизкачва по спираловидните стъпала на най-голямата статуя на Буда в света. На главата на най-големия Буда - точно върху брадичката му - седеше мъничък Буда, обърнат в противна посока. Примитивните култове не му бяха интересни, но тази религия, способна да се шегува със себе си, го привличаше неудържимо. Той бе завладян мигновено от всемогъщата сила на общуването без думи. Оправдавам доживотното пристрастие на Уорън - фаталната потребност от всякакъв вид общуване - посредством думи, флагчета, гълъби, допир, воден от едничката надежда да намери общ език, но не бива да забравяме колко сме уязвими в интуицията си. Често нашите прозрения се явяват не като потвърждение на нещо, което вече знаем, а като открития. И така, той заслиза надолу и всеки ден, малко по малко, се придвижваше на юг по пътя към Токайдо. Видя стотици изображения на Буда, подредени в редички по туристическите сергии, видя цели легиони от Буди пред входовете на светилищата - едни от олово, други от дърво, трети изваяни от камък и облечени в плетени шапчици и наметала. Това повсеместно явление той разтълкува като божествена склонност от страна на Буда да се саморазчленява, да се раздробява до безконечност във всеки възможен аспект, алегория, която японският народ бе извлякъл от клетъчния процес на живота. Озарен от това прозрение, той започна да се вглежда в хората по улиците и тесните аркади пред магазинчетата. Старици в черно пошляпваха със сандалите си, чернокоси, невиждано красиви деца го следяха с очи, засмукали палец, малди жени в ярки пъстроцветни кимона се смееха весело, стари продавачи с оредели кози брадички ниско му се покланяха, замислени амбулантни търговци, млади мъже, които се спираха и го изглеждаха с нагло предизвикателство - всички те бяха отражения на някои от безкрайните образи на Буда. Тръгнал по тази пътека на мисълта, озарена само от каменни фенери, пълни с малки камъчета вместо с пламък, той видя колко празна и самотна е планетата и отново болезнено почувствува, че вярата в приятелство и любов, постиженията на културата и точността на календарите са крехки, чупливи творения на въображението, видя, че няма на тоя свят място - нито за него, нито за многобройните островитяни на Япония, - където можеш да заживееш като в истински дом.
         Потънал в такива размишления, един ден Уорън достигна до края на пътя, до Киото, странния град, чийто основен поминък е съзерцанието. Обикаляше от манастир на манастир - тук имаше цели квартали от манастири, - но как, по какъв знак да разбере кой е за него? Обзет от кротост и смирение, той дори не се осмеляваше да попита, въртеше се колебливо край портите и градините или присядаше неуверено за миг пред малкото прозорче, където цената на в йени на входния билет бе изписана с черни заврънкулки върху бял картон, лепнат зад решетката, и той зяпаше в него, сякаш очакваше прожекция на филм. Нейде късно следобед, съсипан от умора и разяждан от самообвинения, без да иска, се препъна през прага на дървена веранда, която гледаше към красива манастирска градина с гладки пътеки от чакъл, мъх и камък. Понесен напред от инерцията на масивното си тяло, той връхлетя през оризовата хартия на вратата, дървените летви се строшиха и като бебе, което току-що излиза от утробата на майка си, главата му се подаде в стаята, а задникът му остана навън. Обзе го ужас от благия полиран Буда, който го гледаше в своя олтар, заобиколен с цветя и къдрави струйки тамянен дим, които сякаш подпираха отворени очите му. При падането си Уорън вдигна страхотен трясък, но никой не се притича, никой не извика; той пропълзя на четири крака вътре в стаята, седна кротко и започна да събира отломките, като си подготвяше наум самообвинителна реч, с която искаше да изпроси възможност щедро да изкупи греха си. Но манастирът се оказа празен. Случи се един от редките почивни дни и всички послушници бяха разпуснати за едно денонощие. Той преброди целия манастир и накрая попадна на един стар пазач, който тръгна да види ужасното деяние на Уорън. Старият пазач стискаше в зъбите си цигара. Всмукваше дълбоко при всяко вдишване, а на издишване от ноздрите му излизаха струйки дим. Той огледа пораженията. Гъстите пушечни ленти показваха колко дълбоко си поема дъх, сякаш възхитен, като видя на какво се е превърнала изящната и лека конструкция на плъзщата се врата. Старецът беше нисък, напълно плешив, с прокъсана долна риза и мръсни панталони с кръстосани вързалки на кръста. Но странното бе, че нямаше отблъсващ вид, не събуждаше състрадание, отвращение или друго подтискащо чувство. Вдигна една дълга летвичка, огледа я и попита нещо на неразбираем японски. Ще платя за всичко, поясни Уорън, и извади от портфейла си пачка йени. Разгърна банкнотите. Старият човек ги наблюдаваше с крайчеца на окото си през облак цигарен дим. Уорън изтегли една банкнота и я сложи в ръката му. После още една. И още една. Чакаше знак да разбере разплатил ли е за повредите. Спря в недоумение. Старецът го изгледа и безцеремонно го шляпна с летвичката през ръката. Уорън така се сащиса, че напъха всичките банкноти в ръката му. Пазачът мушна парите в джоба на огромните си издути панталони, изгледа белокожия и отново го шляпна с летвичката, този път през лицето. После се изсмя, горящата цигара изпадна от зъбите му върху дървения под. Уорън мигновено си представи как всичко наоколо ще лумне в пламъци. Смачка угарката с грамадната си обувка и чак в тоя миг осъзна, че бе осквернил с обувки манастирския под.
         Но пазачът вече се бе обърнал и крачеше към градинската барачка, пълна със сламени метли, пръстени саксии и пирамиди от чакъл. Уорън преживя този суров урок с мъчително терзание. Прекара нощта в един хотел за западняци в центъра на Киото. В нощното шкафче откри томче на английски с нещо като будистки еквивалент на Библията. Гаутама бил индийски принц. Баща му не го пускал вън от двореца, за да не опознае грозната страна на живота. Но веднъж принцът излязъл и видял един просяк, един сакат, един монах и един труп. Макар и свикнал с кралското охолство, той заключил, че животът е страдание. Защо не могъл да стигне до този извод, преди да напусне двореца? - чудеше се Уорън. Щом като има смърт, животът трябва да е страдание. Нима бащата е укривал и смъртта от Гаутама? Как го е правел? Книгата учеше, че причината за всяко страдание е желанието, желанието да имаме, желанието да бъдем. Сигурно принцът никога не е познал желанието да има, но как би избягнал другото желание - желанието да съществува? Ако по своята същност едно желание не се задоволява, преди да се осъществи, нима то не съществува в църските дворци? Нима не съществува тъкмо в царските дворци? Уорън хареса притчата. Той повярва на Гаутама Сидхарта, повярва на простотата на неговата логика. Той повярва в осемпосочния път към подтискане на всяко желание и възможността да се надживее страданието.
         На другия ден, още в ранни зори, Уорън се върна в манастира. Там всичко бе опустошено. Врати и стени бяха сринати и изпотрошени. По верандата се бяха натръшкали хора, сред градината се валяше монах в локва повърната мръсотия. Изтърбушени зидове, проснати тела като трупове. Един монах лежеше връз керемидите на покрива. Сякаш бомбардировка бе опустошила манастира. Смаян от тая чудовищна гледка, Уорън долови звън от малки камбанки, който идеше от главната манастирска сграда. Лек и нежен, този звън поразително въздействува на изпонатръшкалите се зен-будисти, които взеха да се свестяват от пиянския си ступор. С охкане и пъшкане, един по един започнаха да се изправят и да залитат с несигурните си нозе.
         И тогава се появи човек в бяло, който държеше в ръка звънчетата от храма. Беше едър, с гладко обръсната глава, а вратът му бе набразден от дълбоки гънки. Запъти се право към Уорън и го запита на английски, със силен акцент, с какво би могъл да му услужи. Искам да проуча какви са възможностите да получа възпитание в религията на зен-будизма, отвърна Уорън. Ако не възразявате да почакате малко повече от два мига, но по-малко от шест, ще доведа Върховния на манастира.
         Повече от два, по-малко от шест, мислеше си Уорън, докато чакаше в преддверието. Не е много. Скоро монахът го поведе към малка стая с красив Бодхисатва пратима, с вази с цветя, сламени постелки и възглавници и без някой да му казва, той падна на колене и се поклони пред Върховния на манастира, чието лице изразяваше истинско доволство. Това бе старият пазач. Върховния пушеше цигара. Появи се още един монах. Като се смееше, Върховния заразказва на японски за първата си среща с Уорън. Талази дим се стелеха от ноздрите му. Той се въодушеви, стана и започна да разиграва сцената, като имитираше съвършено Уорън - държането му, походката, тона на гласа, изумлението, изписано на лицето, когато го шляпна с летвичката. Запревиваха се от смях, дори сълзи се показаха по очите им. Уорън също почна да се усмихва и скоро се закикоти и той. За идните няколко месеца щеше да разбере, че Върховния постига всичко, каквото пожелае, като създава около себе си някакво магнитно поле, и всеки, попаднал в него, се изпълва със сила и енергия. Ето защо срещите и разговорите с Върховния така високо се ценяха. Неговото съвършенство представляваше незрима сила, която всеки чувствува и мечтае сам да притежава един ден. Когато той се смееше, смехът му бе истински и заразяваше. Ако той заплачеше, заплакваха всички наоколо. Но как ставаше това, откъде идеше силата му? Едничкото, което Уорън успя да прозре, е, че Върховния живее пълноценно всеки миг от своето съществуване. Отдава се всецяло на мига. Не допуска минали страдания да умъртвят нещо в душата му и не познава нито страх, нито планове за бъдещето.
         Не изпитваше ли Върховния потребност да пише стихове?
         Не, защото стиховете са израз на копнеж и болка. Да, защото Върховния във всеки миг се слива с всичко, което вижда, чува и усеща, а поезията не е писмен израз на неговата потребност, а израз на света, който пее в него.
         Не, защото поезията е вик от неродено сърце. Да, защото поезията е съвършеното олицетворение на света, без поезията няма свят.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. юли 2020 г.
Публикация в кн. „Езерото на гмурците“, Е.Л. Докророу, пр. Людмила Колечкова, Изд. „Народна култура“, С., 1982 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]