Не ме плашат бедите, покоя,
нито зимния облачен ден.
Но се срещнах със нещо такова,
че смути сериозно и мен.

Аз се сепнах от някакви викове
и семейството свое погледнах.
„Вероника, - крещи - Вероника!
Аз съм твоята песен последна.“

„Какво искаш? - аз тихо му казвам -
Спят мъжа ми, детето и всички.
Аз съм днеска от работа смазана.
Кой си ти? Говори без шегички.“

Но от никъде лъч не избликва
и наоколо - нощ непрогледна.
„Вероника, - зове - Вероника!
Аз съм твоята песен последна.“

Като нощна сова ли кръжиш над мене?
Съдия ли си на ранната ми есен?
Аз съм сам сама. И уморена.
Чуваш ли, моя глупава песен!

Под какви товари съм вървяла,
но живота си не искам да загубя.
О, ти моя Музо подивяла!
Само теб съм любила и любя.

Но пак нищо не трепна във мрака,
светлината потърсих навън.
Само куче на двора проплака -
нарушила бях кучешки сън.

И във мен съвършенство проникна,
и ме гали и сякаш расте:
„Вероника, - шепти - Вероника!
Аз все още съм тука, със теб“...