Танцувахме - трябва да
беше фокстрот или валс,
нещо романтично, но
изискващо сдържаност,
приливи и отливи, прецизно
изпълнени с всяка
следваща мелодия без
почивка, две напрегнати тела
над седем планини
препускат - в перфектна агония,
с заучена усмивка открай-докрай,
с възторжена мимикрия
която е sine qua non
на американския стил.
И тъй като бях погълната
от усилието да
поддържам правилна стойка
(наклон наляво, глава обърната
така, че да надничам
току зад ухото ти и вечно
усмихната, усмихната),
не забелязах
как ти сякаш застина, когато
го направихме
(за два такта?
за четири?) - полетяхме,
бързо, спокойно,
великолепно,
преди земята
да си спомни кои сме
и да ни свали долу.

върни се | съдържание | продължи