Eрика, полското цвете. Жената носи името на това цвете. Още преди раждането в съзнанието на майка й витаеше нещо плахо и нежно. След това, като наблюдаваше излетялата от тялото й купчинка плът, тя веднага се зае безогледно да я моделира, за да съхрани чистотата и свободата. Тук дялваше едно, там - друго. Инстинктивно всяко дете се стреми към мръсотия, ако не го дръпнеш от нея. За Ерика майката отрано избра изкуството като професия, за да може да се изцедят пари от постигнатата с усилия свобода, докато обикновените хора обграждат и аплодират артистката. Най-после Ерика е готова - превърната в самата нежност, сега трябва да бъде насочена в коловоза на музиката и веднага да започне да твори. Такава девойка не е създадена за груби неща, за тежък ръчен труд, за домакинска работа. Тя от самото си раждане е предопределена за финеса на класическия танц, за вокалното изкуство, за музиката. Световно известна пианистка - това е идеалът на майката. И за да може детето да намери пътя и през интригите, тя забива на всеки ъгъл пътепоказателни знаци и плясва Ерика, когато не иска да се упражнява. Майката предупреждава Ерика за опастност от завистлива тълпа, която постоянно се опитва да унищожи постигнатото и почти изцяло е от мъжки пол. Не допускай да отклонят вниманието ти! На Ерика не се позволява да си вземе дъх на нито еднo достигнато от нея стъпало. Тя не бива запъхтяна да се подпре на пикела си, а трябва незабавно да продължи. Към следващото стъпало. Горски зверове идват на опасно близко разстояние и искат да превърнат Ерика също в звяр. Конкуренти се стремят да я подмамят на стръмна скала под претекст, че искат да и покажат изгледа. Но колко лесно се пада! Майката нагледно описва бездната, за да предпази детето от нея. На върха е световната слава, която повечето никога няма да достигнат. Там духа студен вятър. Човекът на изкуството е самотен и не го крие. Докато майката е още жива и крои бъдещето на Ерика, за детето има значение само едно нещо: абсолютният световен връх.
         Майката я тика отдолу, защото е стъпила здраво на земята. Скоро Ерика няма вече да стои на познатата й майчина почва, а на гърба на друг, когото вече е изиграла. А това е толкова хлъзгава почва! Ерика стои на пръсти върху раменете на майката, вкопчва се с обучените си ръце във върха, който за съжаление скоро се оказва само издатина в скалата, наподобяваща връх, напряга мускулите на ръцете си и се катери, катери нагоре. Сега вече носът й се показва над ръба само за да види нова скала по-непристъпна от първата. Тук ледената фабрика за слава има филиал и трупа своите продукти във вид на ледени блокове, като по този начин се спестяват разходи за склад. Ерика ближе един от ледените блокове и вече изнася концерт, за да спечели конкурс на името на Шопен. Вярва, че остават само милиметри и ще бъде горе.
         Майката подиграва Ерика заради прекалената й скромност. Ти си все последната! Благородната резервираност не води до никъде. Човек трябва да бъде винаги поне сред първите трима. Всичко, което идва след тях, остава в боклука. Така говори майката, която желае най-доброто и поради това не пуска детето си на улицата, за да не участвува в игри и да занемари упражненията.
         Ерика не обича да се набива на очи. Тя деликатно се отдръпва и чака други да постигнат нещо вместо нея, оплаква се ранената майка-тигрица. Горчиво се вайка, че трябва сама да прави всичко за детето си и се хвърля, ликувайки в борбата. Ерика деликатно се отдръпва, поради което не получава пари дори за чорапи и гащички. Майката усилено дърдори пред приятели и роднини, че е родила гений, а приятели няма много, защото отдавна абсолютно се е отдръпнала от тях и е откъснала детето от тяхното влияние. Тя все по-ясно забелязвала, че детето е гений, казва майката. Ерика е гениална, що се отнася до заниманията и с пианото, само че още не била открита. Иначе Ерика отдавна би се издигнала в небосвода подобно на комета. В сравнение с това раждането на Христос е нищо.
         Съседите се съгласяват с нея. Те с удоволствие слушат, когато момичето се упражнява. То е като радиото, само че не струва никаква такса. Трябва само да се отворят прозорците и евентуално вратите, и звукът нахлува, разпространявайки се като отровен газ в най-далечните ъгли. Възмутените пък от шума съседи молят Ерика на всяка крачка за тишина. Майката разказва на дъщеря си за възторга на съседите, предизвикан от превъзходните й изпълнения. Ерика се носи на малкото поточе на майчиния възторг като пяна. По-късно тя се учудва, когато някой съсед се оплаче. Никога майката не й е съобщавала нищо за оплаквания!
         С течение на годините Ерика надминава майка си по високомерно отношение. В края на краищата, мамо, тези лаици не са от значение, тяхната оценка е невежа и възприемането им на музиката е незряло; в моята професия са важни само специалистите. Майката отвръща: не се надсмивай над похвалите на обикновени хора, които слушат музиката със сърцето си и й се радват повече от превзетите, разглезените и надменните. Майката лично не разбира от музика, но принуждава детето си да се захване здраво с нея. Развихря се истинска надпревара за мъст между майка и дете, защото скоро детето ще знае, че е надраснало майка си в музикално отношение. Детето е обожествявано от нея, а тя иска в замяна само една малка отплата: неговия живот. Майката иска да може сама да диктува живота на детето си.
         Ерика не бива да общува с обикновени хора, но винаги трябва да дава ухо на техните похвали. Специалистите, за съжаление, не я хвалят. Гулда се задоволи с дилетантска, немузикална съдба. А, между другото, същото направиха и Брендел, Аргерих и Полини¹. Но съдбата упорито отминава Кохут обръщайки й гръб. В края на краищата съдбата иска да остане безпристрастна и не се полъгва от една миловидна муцунка. Ерика не е хубава. Ако искаше да бъде хубава майката веднага би й забранила това.
         Напразно Ерика протяга ръце към съдбата. Но тя не прави пианистка от нея. Ерика пада на земята като стърготина талаш. Тя не разбира какво става, защото отдавна се смята за толкова добра колкото великите.
         Тогава при един важен заключителен концерт на музикалната академия тя се проваля напълно, капитулира пред събралите се близки на конкурентите и пред своята дошла отделно майка, която е похарчила последните си пари за тоалета на Ерика за концерта. По-късно Ерика получава плесница от нея, защото дори абсолютните музикални лаици можеха да прочетат провала по лицето й, макар и не по ръцете й. При това Ерика не избра пиеса за широката публика, а едно произведение на Месиен² - избор, който майката решително предупреждаваше да не прави. По този начин детето не може да стигне до сърцата на тази маса, която майката и то винаги бяха презирали, първата защото винаги е била само малка, незабележима част от тази маса, а детето, защото никога не искаше да бъде малка, незабележима част от масата.
         Олюлявайки се, Ерика слиза, освиркана от подиума, и, засрамена, застава пред майката. И нейната учителка, някога известна пианистка, я порицава най-остро заради липса на концентрация. Една голяма възможност остана неизползувана и никога вече няма да се повтори. Скоро ще дойде ден, когато никой повече няма да завижда на Ерика и никой няма да иска да е на нейно място.
         Какво друго й остава освен да се насочи към преподавателската дейност. Мъчителна стъпка за пианиста-виртуоз, който изведнъж се връща към запъващи се начинаещи и бездушни напреднали. Консерватории и музикални училища, както и частните преподаватели по музика, приемат търпеливо много нещо, което всъщност е за бунището или в най-добрия случай е предназначено за някое футболно игрище. Както в старо време много млади хора все още се занимават с изкуство. Повечето от тях са тласкани от родителите си, които не разбират нищо от изкуство, а само знаят, че то съществува. И така се радват на това! Все пак изкуството отхвърля мнозина, защото трябва да има някакви граници. Границата между надарените и ненадарените Ерика прокарва с особено удоволствие по време на преподавателската си дейност - това старателно сортиране на обучаваните я възмездява за много неща, та нали тя навремето беше отделена от талантливите като черна овца от стадото. Учениците и ученичките на Ерика представляват груба смесица от всевъзможни разновидности без тя да познава нито един от тях предварително. В много редки случаи сред тях се среща по една червена роза. От някои Ерика успява още в първата година да изтръгне една или друга сонатина на Клементи, докато другите се ровят, пъшкайки, в етюдите за начинаещи на Черни и при междинните изпити отпадат, защото не се стремят да научат нещо, докато родителите им са твърдо убедени, че скоро децата им ще жънат успехи.
         Ерика изпитва смесена радост от усърдните напреднали, които не си щадят силите. От тях тя изтръгва сонати на Шуберт, Крайслерианата на Шуман, сонати на Бетовен - върхови точки в живота на учениците по пиано. Оръдието на труда "Бьозендорфер" излъчва сложна музикална тъкан. До него е "Бьозендорфер"-ът на преподавателя, на който може да свири само Ерика, освен ако се разучава пиеса за две пиана.

. . . . . . . . . . . . . . .

         Често преди изпита Ерика поучава учениците си, че закачване на неточния клавиш е не толкова вредено, колкото да се интерпретира погрешно цялото произведение в дух, който не отговаря на неговия; но тя говори на глухи уши, които не чуват от страх. Защото за много от нейните ученици музиката е издигане от дълбините на работничеството във висините на чистотата на изкуството. По-късно те също стават учители и учителки по пиано. Те се страхуват, че на изпита разтрепераните им от страх, влажни от пот пръсти, гонени от учестените удари на сърцето, ще се плъзнат към неподходящ клавиш. Ерика може да си говори за интерпретация колкото си иска. Те искат само да могат до края да изсвирят вярно пиесата.
         Мислите на Ерика се насочват с радост към господин Валтер Клемер, симпатичен рус младеж, който напоследък идва пръв много рано, а вечер си отива последен. Ерика трябва да признае, че той е усърден като пчеличка. Студент е в Техническия институт, където изучава тайните на електричеството и ползата от него. В последно време той изчаква всички ученици и то от първото колебливо упражнение за постановка на пръстите до последните звуци на шопеновата
         Фантазия във фа-минор опус 49. Той изглежда така сякаш има много излишно време, което е невероятно за студент в края на неговото следване.
         Един ден Ерика го пита дали не би предпочел да се упражнява върху пиеси на Шьонберг, вместо безрезултатно да се мотае тук. Няма ли да учи? Няма ли лекции, упражнения. Тя научава, че има семестриални ваканции, каквито не е предполагала, че съществуват, макар че преподава на много студенти. Ваканциите за изучаващите пиано не се покриват с университетските. Строго погледнато за изкуството няма ваканции, то преследва артиста навсякъде. И това е естествено за него.
         Ерика се учудва: защо винаги идвате толкова рано господин Клемер. Когато човек като Вас разучава пиеса на Шьонберг, е невъзможно да харесва леките и елементарни песнички. Защо ги слушате? Усърдният Клемер лъже, че човек може навсякъде и винаги да научи нещо, макар и малко. От всичко може да се извлече поука, казва този лъжец, на когото не идва нищо по-добро на ум . Той признава, че при наличието на жажда за знания може да научи нещо дори от най-незначителните изяви на своите колеги. Но те трябва да бъдат скоро овладяни, за да се върви напред. Ученикът не бива да се запъва на малкото и дребното, иначе ще се намесят неговите ръководители.
         Освен това младият човек слуша с удоволствие когато тя изсвирва нещо дори и само когато прокарва ръка по клавишите и свири гамата в си - мажор. Ерика казва: не правете комплименти на старата си учителка по пиано господин Клемер, а той отговаря, че за стара не може и дума да става, както и за комплимент, защото това е най-силното му и най-искрено вътрешно убеждение. Понякога симпатичният младеж проси благоволението да упражни нещо допълнително към нормата си заради своето усърдие. Той гледа очакващо учителката си и чака знак от нея. Младежът дебне за най-малкото й помръдване с пръст. От висотата на своето положение учителката охлажда ентусиазма му, като във връзка с разучаването на Шьонберг казва: все още не се справяте достатъчно добре. С какво удоволствие ученикът се оставя на такава учителка, дори когато тя го гледа отвисоко, при което държи здраво юздите в ръка.
         Струва ми се, че този приятен младеж е влюбен в теб, заяжда се майката кисело, когато отново посреща Ерика от консерваторията, за да могат дамите, хванати под ръка и вплетени със сложни връзки помежду си, да се разходят през центъра на града. Времето сякаш е поръчано от тях. По витрините има много неща за гледане, които Ерика в никакъв случай не бива да види, та по тази причина майката е дошла да я вземе. Елегантни обувки, чанти, шапки, накити. Ето защо майката насочва Ерика по околен път под лъжливия претекст, че поради хубавото време ще направят една обиколка. В парка всичко вече цъфти, предимно рози и лалета, които също не са си купили своите дрехи. Майката говори на Ерика за естествената красота, която не се нуждае от изкуствени труфила. Тя, Ерика, си е хубава по природа, такава каквато си е. За какво са всички тези финтифлюшки.
         Осми бецирк вече им кима, напомняйки им необходимостта от топлото домашно огнище. Майката въздъхва, тя влачи дъщерята покрай бутици, в пресечката на Йозефщетерщрасе. Майката се радва, че и този път разходката не е струвала повече от едно изтъркване на подметките им. По добре изтъркани подметки, отколкото някой да си избърше обувките в дамите Кохут.
         Този квартал, що се отнася до населението му, е доста застарял. Навсякъде стари жени. За щастие тази старица, майката Кохут, си има по-млада издънка, с която може да се гордее докато смъртта я покоси. Само смъртта може да раздели двете. Понякога в този квартал се извършват серия убийства и няколко старици умират в своите затънтени, пълни със стара хартия къщи. Къде са останали спестовните им книжки само Бог знае, както и подлият убиец, който е преровил дюшеците им. Накитите, мъничкото накити, също ги няма. А единственият син, представител на фирма за прибори за хранене, не получава нищо. Осми Виенски бецирк е любим квартал за убийците. Никога не е трудно да се осведомиш къде живее някоя от тези стари дами. Фактически за подигравка от страна на съквартирантите във всяка къща живее поне една такава стара майчица, която смело отваря вратата на инкасатора за газта, представящ се уж за длъжностно лице. Те вече често са предупреждавани, но все още отварят сърцето и вратата си, защото са самотници. Така говори старата госпожа Кохут на госпожица Кохут, за да я сплаши и тя да не оставя майка си сама.
         Иначе тук живеят дребни чиновници и тихи служащи. Деца има малко. Кестените цъфтят, както и дърветата в Пратера. Във Виенската гора лозята вече зеленеят. За съжаление дамите Кохут трябва да се откажат от мечтите си, да разгледат някога всичко това подробно, защото нямат кола.
         Но често те пътуват с трамвая до някоя грижливо подбрана крайна спирка, където слизат с всички останали и бодро поемат напред. Майка и дъщеря, които външно напомнят лудите лели на Чарли Франкенщайн, с раници на гърба. Тоест само дъщерята носи раница, която съхранява малкото неща на майката и ги пази от любопитни. Туристически обувки със здрави подметки и странично закопчаване. Дъждобран също не е забравен, както напомня пътеводителят. По-добре човек да се подготви предварително, отколкото да остане с пръст в устата. Двете дами крачат бодро напред. Те не пеят, защото именно те, които разбират нещо от музика, не искат да я опорочат със своята песен. Това е като по времето на Айхендорф, си тананика майката, защото ставало дума за духа, за отношението към природата. Не за самата природа. Двете дами притежават този дух, защото са в състояние да се радват на природата навсякъде, където я видят. Появи ли се ромолящо поточе веднага пият прясна вода от него. Дано някоя сърна не е пикала в него. Появи ли се дебело дърво или гъст храсталак, човек може сам да се изпикае, а другият да следи да не дойде някой и безсрамно да гледа.
         Така двете дами Кохут събират енергия за предстоящата работна седмица, в която майката няма много работа, докато ученици изпиват кръвчицата на дъщеря й. Трябва ли да се косиш толкова много, пита майката всяка вечер неосъществената пианистка Ерика. Не, понася се някак си, отговаря дъщерята, още хранеща надежда , която майката непрекъснато унищожава. Майката се оплаква от липсата на амбиция у детето. То слуша тези фалшиви тонове от тридесет години.
         Дъщерята знае, че всичко, което още може да очаква, е професорската титла, за работа, която тя вече упражнява и се присъжда от господин президента. На скромно тържество за дългогодишна служба. Някога, а то вече съвсем не е далеч, ще дойде пенсионирането. Виенската община е щедра, но при работа в областта на изкуството официалното пенсиониране е като гръм - когото удари, го удря яко. Виенската община грубо прекратява предаването на изкуството от едно поколение на друго. Двете дами казват, че много ще се радват на пенсионирането на Ерика. Те кроят много планове за този момент. До тогава жилището им ще бъде отдавна напълно обзаведено и изплатено. Тогава те ще имат и парцел в Долна Австрия, където може да се строи. Това ще бъде малка къщичка само за дамите Кохут. Който планира, печели. Който се подготвя отдалече, е осигурен в нужда. Тогава майката ще бъде към стоте, но сигурно все още жизнена.
         Листата по склона на Виенската гора пламват под слънчевите лъчи.
         Тук-там дръзват да се покажат пролетни цветя, които майката и дъщерята откъсват и слагат в раницата. Така им се пада! Дързостта се наказва, смята възрастната Кохут. Тези цветенца ще стоят добре във светлозелената кълбовидна ваза от Гмунден, нали Ерика.

---

Бележки:

¹ Гулда, Брендел, Аргерих и Полини - известни музиканти - пианисти; [горе]
² Оливие Месиен, френски композитор. [горе]

---

         ^*Георги Петров Маринов е роден на 03.01.1959 г. Завършил е Немска езикова гимназия в гр. София и Немска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
         Още като студент следва два семестъра в Хумболд университет в Берлин, Германия. Бил е преподавтел в редица висши учебни заведения като Пловдивски университет "Паисий Хилендарски" и др. Понастоящем е преподавател в катедра "Германистика и скандинавистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Има множество публикации, преводи и участия в конференции и семинари.