Томас Стърнз Елиът

поезия

Литературен клуб | нобелисти | страницата на автора

 

Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок1

 

Томас Стърнз Елиът

 

 

Превод от английски: Владимир Левчев

 

    S`io credessi che mia risposta fosse
    A persona che mai tonasse al mondo,
    Questa fiamma staria senza oiu scose.
    Ma per cio che giammai di questo fondo
    Non torno vivbo alcum s`i`odo il vero,
    Senza tema d`infamia ti rispondo.2

 

 

        Да тръгваме тогава, аз и ти,
когато вечерта в небето просната мълчи
като пациент под анестезия на масата;
да тръгваме по тези улици познати, опустели
с мърморещите мръсни дупки
за безсънни нощи в евтини хотели
и бистра̀, застлани с трици и със стридени черупки:
улици, които следват като скучна пледоария
с коварна цел
и те водят пак към наболелия въпрос...
Но кой е той? - Недей ме пита!
Да тръгваме за нашата визита.

 

        В стаята жените идват и си отиват тези вечери
в разговор за Микеланджело увлечени.

 

        Жълтата мъгла, която търка своя гръб в прозорците,
жълтата пара, която търка муцуна в первазите,
с език облиза ъглите на вечерта, прозина се,
над локвите събрали се в улуците пролази,
понесе на гърба си саждите, които падат от комините,
покрай терасата се плъзна и внезапно скочи вън,
и като видя, че долу е мека октомврийска вечер,
се сви край къщата и там потъна в сън.

 

        И наистина ще има време
за жълтата мъгла, която вън по улиците лази
и трие своя гръб в первазите;
ще има време за всичко, ще има време
да подготвиш лице за лицата, които срещаш;
ще има време да убиваш и да създаваш3,
време за всичките дела и дни, и за ръце,
които повдигат въпроса и в твоята чиния го поставят;
време за теб и време за мен,
и време за още хиляди съмнения
и хиляди решения и пререшения,
преди да вземем от препечения хляб и чая.

 

        В стаята жените идват и си отиват тези вечери
в разговор за Микеланджело увлечени.

 

        И наистина ще има време
да мисля: „Ще се осмеля ли аз?“ и „Ще се осмеля ли аз!“.
Време да се обърна и да тръгна по стъпалата
с плешивото петно отзад на главата -
(Те ще кажат „Как му е окапала косата!“)
със сутрешното си сако, с яката, стегната под брадата,
с връзката ми - скромна, но и пищна, скрепена с проста игла -
(Те ще кажат: „Как са му отслабнали ръцете и краката!“)
ще се осмеля ли аз
да обезпокоя вселената?
В една минута има време
за решения и пререшения, които тази минута ще отмени.

 

        Понеже аз познавам всички вече, знам ги всички -
познавам утрините, вечерите и следобедине с чая,
измерих си живота с чаени лъжички;
познавам тези гласове, замиращи с примиране накрая
сред музиката от една далечна стая.
     Така че мога ли да си въобразявам?

 

        Понеже аз познавам погледите вече, знам ги всички -
погледи, които те пробождат и те формулират,
и щом съм формулиран и се сгърча на стената,
и пърхам там забоден и умирам и се мятам,
тогава как да почна
        да плюя фасове на своите помисли и дни?
        И мога ли да си въобразявам?

 

        Понеже аз познавам и ръцете вече, знам ги всички -
ръцете с гривните, разголени и бели
(Но под лампата са в косъмчета цели!)
Дали парфюмът, който роклята довява,
така ме отклонява?
Ръце, които лягат върху масата или замятат шал.
        И мога ли да си въобразявам?
        И откъде да почна?

 

 

     ***

 

 

        Да кажа ли, че съм вървял привечер по странични улички
и че съм наблюдавал пушека от лулите
на самотните мъже по ризи, от прозорците надвесени?...

 

        Трябваше да съм чифт назъбени щипци,
които пробиват подове на мълчаливи морета...

 

 

     ***

 

 

        А следобедът, привечерта, спи толкоз тихо!
Погалена от дълги пръсти,
спи... уморена... или се преструва?
просната на пода между мен и теб.
И трябва ли след тортата със захарна глазура и след чая
да доведа мига до криза най-накрая?
Макар че плаках и че постих, плаках и се молих,
макар че си видях главата (малко пооплешивяла)
как я внасят на поднос,4
не съм пророк - и не е толкова голям моят въпрос,
видях мига на моето величие да потреперва и да тлее
и вечния Лакей видях да ми държи палтото и да ми се смее,
и казано с две думи, ме е страх.

 

        И дали ще си е струвало накрая,
след чашите и портокаловия конфитюр, и чая,
сред порцелана и сред този разговор за теб и мен,
дали ще си е струвало накрая,
ако захапя темата с усмивка,
ако смачкам цялата вселена в топка
и я търкулна към наболелия въпрос,
и заговоря: „Аз съм Лазар, аз дойдох от мъртвите,
аз се завърнах да ти кажа всичко, ще ти кажа всичко!“ -
ако тя, полагайки възглавницата за своята глава,
        ми каже: „Не, аз не мислех за това,
        съвсем не мислех това.“

 

        И дали ще си е струвало след всичко,
дали ще си е струвало накрая,
след залезите, дворовете и улиците с капки дъжд,
след чаените чаши и романите, и полите шумолящи по паркета -
и това, и още много... изведнъж...
Не, не е възможно да се изрази, което е в главата ми!
Но сякаш че магически фенер е проектирал нервите ми на стената:
дали ще си е струвало накрая,
ако тя, полагайки възглавница зад своята глава,
или замятайки си шала,
се обърне към прозореца и каже:
        „Не, аз съвсем не мислех за това,
        съвсем не мислех това“.

 

        Не! Не съм принц Хамлет и не съм роден за принц.
Аз съм лордът спътник, този, който служи
да подпомогне действието, да започне сцената,
съветва принца, без съмнение - добро оръдие -
почтителен, щастлив да бъде нужен,
внимателен, разумен и старателен,
високомъдрен, но и леко плиткоумен,
понякога наистина и малко смешен -
понякога дори направо Шут.

 

        Аз остарявам... аз остарявам...
С навити крачоли по плажа ще минавам.

 

Косата си назад ли да разресвам? Да изям ли тази праскова?
Ще нося бели панталони от костюм и ще вървя по пясъка към кея.
Аз чух сирените, които помежду си пеят...5

 

Не мисля, че са пеели за мен!

 

Но ги видях как яздеха вълните все навътре,
заресвайки назад перчема на вълните полетели,
когато вятър духа във водите черно-бели.

 

А ние скитаме из залите в морето
и морските момичета ни кичат с венци от водорасли, червени и кафяви,
дорде човешки глас не ни пробуди и удави.

 

 

 

    ---

     

    Бележки:

     

    1 Това стихотворение е писано в Париж и Мюнхен между 1910-1911 г. и е публикувано в сп. „Простори“ през 1915 г., но то е първото (и най-известно) стихотворение от първата книга на Елиът „Пруфрок и други наблюдения“, издадена в Лондон през 1917 т. То е класически пример за употребата на „потока на съзнанието“ в модерната поезия, а някои казват, че модернизмът в англоезичната поезия започва с метафората от втория и третия ред: „When the evening is spread out against the sky / Like a patient etherized upon a table“. [горе]
    2 Ако аз вярвях, че моят отговор ще бъде
    даден на някой, който може да се върне на света,
    този пламък нямаше повече да се люлее.
    Но тъй като никога от това дъно
    не се е връщал жив човек,
    без страх от опозоряване ще ти отговоря.

    Думи на Гуидо да Монтефелтро към Данте от песен XXVII на „Ад“ (итал.)

     

    (Според бълг. превод на Иван Иванов и Любен Любенов:
    Да вярвах, че ще видиш пак земята
    и думите ми ще разкажеш там,
    горял бих в този пламък мълчешката;
    Но тъй като за никого не знам
         да е излизал жив от рова зноен,
         ще кажа, без да се боя от срам.)
    [горе]

    3 Скрит перифразиран цитат от два източника: „Книга на Еклесиаст“, 3:1-8 („Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото; време да убиваш и време да лекуваш; време да събаряш и време да съглаждаш...“) и стихотворението на Андрю Марвел To His Coy Mistress („Към свенливата мю любима“), където поетът убеждава любимата си, че животът е кратък и няма време за дълги флиртове. [горе]
    4 Алюзия за обезглавяването на Йоан Кръстител по желание на Саломе, която получава отрязаната му глава на поднос. [горе]
    5 Пеещите сирени в гръцката митология хипнотизират моряците и ги привличат към скалите, за да ги удавят. Одисей се привързва към мачтата и запушва ушите на другите моряци с восък, когато преминават покрай сирените, и така успява да чуе песента им. В стихотворението „Песен“ на Джон Дън, сред изброените невъзможни (като вярната жена) неща има ред „Teach me to hear the mermaids singing“ („Научи ме да чувам песента на сирените“). [горе]

     

     

     

     

Електронна публикация на 24. юни 2021 г.
Публикация в кн. „Избрани стихотворения“, Т.С.Елиът, пр. Владимир Левчев, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2016 г.
©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]