Ако в края на октомври тръгнеш от Сараево за София, трябва да се приготвиш за дълъг път през Сърбия, през обширни долини и плата, през сиви краища, обкръжени от планински масиви, които надничат иззад хоризонта като спящи гиганти. За да хванеш Цариградския друм, достатъчно е да стигнеш до Ниш и оттам да продължиш към Пирот, после през границата в България, към София и още по-надолу през Тракия, чак до Пловдив, града, който неудържимо напомня Сараево. Още там, като свърнеш към Пирот, ти става напълно ясно названието на пътя, защото на всеки няколко стотин метра пътните капанчета и ресторанти носят имената на турски градове и места. Пред заведенията надписите са на турски и се веят турски знамена. Неосведоменият пътник може да си помисли, че вече е пристигнал в Турция, макар че оттук до турската граница има още няколко стотин километра. Същата гледка се повтаря и по пътя от София за Пловдив, но вече не предизвиква същия интерес.
         София е огромен град, чийто трафик за нещастие надхвърля размерите му. Нямаше как да се усетя чужденец в този град, тъй като надписите му на кирилица ми бяха понятни, а и езикът при по-внимателно вслушване можеше в голяма степен да бъде разбран. Градът ми изглеждаше близък, и защото откривах в него познатите ориенталски, австро-унгарски и социалистически очертания. Когато говориш на босненски, никой не се обръща след теб, хората са сърдечни и дружелюбни. Това усещане за близост с града и хората може тутакси да те подтикне към панславянски ентусиазъм или към съжаления по голямото пространство, населено с народи, говорещи един и същ или сходни езици, ала те по-често са разменяли помежду си огън и кръв вместо сърдечни думи.
         И макар че само преди няколко дни се бях върнал от своя град на градовете, от Берлин, в София повече се усещах като у дома: като в нашата малка, красива и скапана държава. За мен Берлин е своеобразно духовно убежище, обичам неговата геометрия, мръсните му реки, мириса на метрото и крайните му квартали, излъчващи студена индустриална романтика. Достатъчно е да се каже, че той няма център, тъй като навсякъде е център. София също усещах с духа си, но и с тялото, ако приемем факта, че на малко места се яде така добре и се пие така качествено, както в този град. На всеки пътешественик или случайно преминаващ оттам препоръчвам ресторант „Манастирската магерница“ на улица „Хан Аспарух“, която води към „Раковска“, в самия център. Като качество българските вина далеч превъзхождат нашите прехвалени и надценявани вина, стига ти само да опиташ червено вино „Terra Tangra“ или „Via Diagonalis“, за да се увериш в това, а цената им е от 10 до 20 лв, като тяхната валута има същата стойност както и конвертируемата босненска марка.
         По много неща София напомня Белград, Сараево и дори в нея може да се намери и частица от Загреб. Тук прекарахме първите три дни, за да се запътим след това по Цариградския друм, наричан в римско време Via militaris, към областта Тракия и нейния център Пловдив. След половин час минахме през Траянови врата, които днес имат вид на обикновен тунел. Зад него се простира Тракия, чието име ме върна към някогашните исторически хроники, въпреки че първоначално в съзнанието си го обърках с Дакия и неговия прославен владетел Децебал, заради когото римляните трябвало да си леят куршум.
         За да разгледате Пловдив са ви необходими двадесетина дълги дни. Това е град-музей и пластовете от неговата история са видими на всяка крачка. Един след друг се редят тракийски, гръцки, римски, турски и български исторически наноси, които заедно създават впечатляваща смесица от култури. В центъра на града се намира Джамията на джамиите, построена от Мимар Синан, току до нея, по средата на улицата са консервираните разкопки на малка арена от римския период. Градът е бил построен върху седем тепета с височина около 250 метра, от които днес са останали шест. На едно от тях се намира старата Чаршия, където останките от османска и римска архитектура се преплитат с българската от времето на Възраждането. В някогашното мевлевийско теке днес се помещава ресторант Пълдин (старото название на Пловдив), а една от градските джамии е превърната в галерия. Очебийна е разликата със съседните държави, в които видимите следи от Ориента могат да се преброят на пръстите на едната ръка.
         На върха на хълма има огромните каменни късове още от времето, когато на това място са били извършвани езически религиозни ритуали. Специфичен е обликът на къщите, в градежа си с видими следи от отоманския стил, които представляват пловдивския барок , отличаващ се с фината дърворезба на таваните. Повечето къщи на хълма са превърнати в галерии и музеи. В една такава дървена къща, галерията на известния български художник Георги Божилов-Слона беше представянето на нашите книги, преведени на български език. Заедно с преводачката Русанка Ляпова и професор Светлозар Игов, другарувал през 1968 година с Мак Диздар и автор на монография за Иво Андрич. Заради връзките си с югославските писатели и литература той е прекарал времето преди разпадането на източния блок като вътрешен дисидент. Трудно е да си представим страха и страданията, преживени от хората отвъд Желязната завеса, както и тяхната изолация, която се доказва от факта, че един от най-значителните поети и есеисти на ХХ век, Т.С. Елиът, е преведен на български едва в средата на деветдесетте години. Все пак до каква степен България има съзнание за своята култура и за мощта на писаното слово най-добре показва градът, в близост до София, който носи името на българския писател Елин Пелин.
         Вечерта потеглихме назад по същия Цариградски друм към София. На сутринта отново към Димитровград, Пирот, Ниш и още по-нататък към Крушевац, Кралево и Ужице. През сръбските краища, които за момент ми напомниха, че войната не е единственото, което унищожава селата и градовете. А и сиромашията, запустението и нищетата на покрайнините. През безкрайните равнини, долини, обкръжени от загадъчни планини. През землища със сиво-кафяв оттенък, през мудни и мътни реки, покрай забутани къщи и колиби, между които се вие пътят. С живите и светли спомени за България. И с усещането, че Сараево най-после се превръща в главен град на моите пътувания. В географска точка, в която се чувствам защитен като зародиш.

---

Свързани линкове:

Информация за босненския поет Фарук Шехич на сайта на ИЗДАТЕЛСТВО „ЕРГО“!