Приятелите ми казват, че съм много податлив на внушения. Мисля, че са прави. Като довод привеждат един малък епизод, който ми се случи миналия четвъртък.
         Онази сутрин аз четях един роман на ужасите и, макар че беше посред бял ден, си внуших. Внушението ми втълпи мисълта, че в кухнята има свиреп убиец; и този свиреп убиец, награбил огромна кама, очаква да вляза в кухнята, за да се нахвърли върху мен и да забие ножа в гърба ми. Така че, въпреки че бях седнал пред вратата на кухнята и че никой не можеше да е влязъл вътре, без аз да съм го видял и че, освен тази врата, нямаше друг достъп до кухнята; въпреки всички тези факти аз, все пак, бях напълно убеден, че убиецът дебне зад затворената врата.
         И така аз си бях внушил и не се осмелявах да вляза в кухнята. Това ме притесняваше, тъй като наближаваше времето за обяд и щеше да ми се наложи да вляза в кухнята.
         Тогава се чу звънецът.
         - Влезте! - извиках аз, без да ставам. - Отключено е.
         Влезе портиерът на сградата с две-три писма.
         - Изтръпна ми кракът - казах аз. - Бихте ли отишли до кухнята, за да ми донесете чаша вода?
         Портиерът каза „разбира се“, отвори вратата на кухнята и влезе. Чух вик на болка и шума на тяло, което при падането си повлича със себе си чинии или бутилки. Тогава скочих от стола си и изтичах към кухнята. Портиерът, с половината си тяло върху масата и с огромна кама, забита в гърба, беше мъртъв. Сега, вече успокоен, успях да се уверя в това, че, разбира се, в кухнята нямаше никакъв убиец.
         Ставаше въпрос, както е логично, за случай на чисто внушение.

[От „Най-добрият от възможните светове“, Буенос Айрес, издателство Плус Ултра, 1976]