Едуардо Галеано, авторът на култовата „ФУТБОЛЪТ НА СЛЪНЦЕ И НА СЯНКА“ („Библията на този красив спорт.“ — El Tiempo, Колумбия; „Най-добрата история на южноамериканския футбол, писана някога.“ — Jornal do Brasil, Бразилия), която от миналия петък може да бъде намерена по книжарниците с логото на ИК „Жанет 45“, успя да изпрати на преводачката си Нева Мичева текст за току-що завършилото Световно само ден след края му. Текстът пристигна след отпечатването на книжното тяло, но успя да влезе в красивото томче под формата цветно приложение в самия край на книгата. Така текстът за Мондиал 2010 излезе най-напред не на испански, английски или китайски, а на български език.

         „Футболът на слънце и на сянка“ е мащабна история на световния футбол, на неговите най-светли и най-мрачни мигове. Най-обожаваните играчи, най-сплотените отбори, най-силните моменти от всички световни първенства до момента, митичните голове, незабравимите фрази, чудовищните разочарования, малките трагедии, големите функционери, хищните рекламодатели, предпоставките, страничните ефекти, основните действащи лица. Любопитен поглед и към Латинска Америка с нейните поети, революционери, атмосфери, любови, неудовлетворености.

         Тази книга на уругваеца Едуардо Галеано, един от най-уважаваните съвременни латиноамерикански писатели, съдържа както приказки за израстване от мизерията и за триумфи пред скандиращи множества, така и истории с печален край. Тя е едно своеобразно обяснение в любов. Най-важното: на страниците й в своята най-добра форма ритат заедно Ди Стефано, Пушкаш, Пеле, Гаринча, Кройф, Бекенбауер, Марадона, Платини, Румениге, Ромарио, Стоичков и другите.

         „Футболът на слънце и на сянка“ не е първата книга, която Галеано пише за любимата си игра, но със сигурност е най-четената. Публикувана е през 1995 г. и оттогава е преиздавана многократно, превръщайки се в международен образец на писането за футбол. На всеки четири години писателят я осъвременява с новите си наблюдения за поредното Световно първенство.

Из „Мондиал 2010“

         В течение на месец планетата спира да се върти и мнозина от обитателите й притихваме, затаили дъх. Нищо чудно – това се случва на всеки четири години. Необичайната подробност е, че този Мондиал е първият на африканска земя.

         Отритнатата, обречена на мълчание и забрава Черна Африка за мъничко успява да привлече световното внимание – поне докато трае турнирът.

         Трийсет и две страни се борят за Купата на десет стадиона, коствали на домакините цяло състояние. И не е ясно как ЮАР ще успее да поддържа активни тези бетонни великани, многомилионно прахосничество, което може лесно да се обясни, но е трудно да се оправдае в една от страните с най-много несправедливост в света.

         ***

         Най-красивият от стадионите, във формата на цвете, разтваря гигантските си венчелистчета над залива на име Нелсън Мандела.

         Мандела е героят на това първенство. Повече от заслужена проява на почит към пионера на демокрацията в държавата. Неговата саможертва е дала плодове, които по някакъв начин са видими по целия свят. Така или иначе, в ЮАР чернокожите продължават да са най-бедните, най-онеправданите от полицията и най-засегнатите от бедствията – негри са просяците, уличниците и безпризорните хлапета, „заметени под килима“ в навечерието на Мондиала, за да не правят лошо впечатление на гостите.

         ***

         В рамките на турнира проличава, че африканският футбол е запазил своята пъргавина, но е загубил непосредствеността и фантазията си – много тичане, малко танц. Някои наблюдатели смятат, че треньорите на африканските национални отбори, почти всичките европейци, са допринесли за тяхното „охладняване“. Ако е така, значи са направили истинска мечешка услуга на един футбол, който ни обещаваше много радост. Африка се е лишила от най-добрите си качества в името на ефикасността, а ефикасността в крайна сметка не проработва. Една-единствена африканска страна попада сред осемте най-добри тима, но съвсем скоро и Гана се прибира вкъщи. Никой от африканските отбори не „оцелява“, дори този на домакините.

         Мнозина от африканските играчи, достойни за забележителната си футболна традиция, живеят и играят на континента, поробил дедите им. В една от срещите на Световното като противници на терена излизат братята Боатенг, синове на баща ганаец: Кевин-Принс с фланелката на Гана, Жером – с тази на Германия.

         От националите на Гана никой не играе в ганайския футболен шампионат.

         От националите на Германия всички играят в германския футболен шампионат.
         Подобно на Латинска Америка, Африка изнася работна ръка и работен крак.

         ***

         Джабулани е името на топката за турнира през 2010-а. Тя е опърничава и се държи като насапунисана, изплъзва се от ръцете и не се подчинява на краката. Тази новост от Адидас е натрапена на първенството, въпреки че никак не се харесва на играчите. Но от цюрихските си палати властелините на футбола не предлагат, а налагат.

         Така са свикнали.

         ***

         Грешките – и леките, и тежките, – допуснати от някои съдии, за кой ли път недвусмислено илюстрират онова, за което здравият разум настоява от много години.

         Здравият разум вече не просто плаче, а пищи – все напусто – за възможността арбитърът да си прави справка с близките планове, заснети от камерите, когато решаващи детайли от мача се оказват объркващи за невъоръженото око. Съвременните технологии позволяват човек да прави подобни проверки бързо и естествено, точно както хвърля поглед към друг един инструмент – часовника си, – за да измери времетраенето на мача. Всички останали спортове – баскетболът, тенисът, бейзболът, плуването и дори фехтовката и автомобилизма – са въвели в ежедневната си практика електронните помощни средства. Не и футболът. Да не звучеше толкова подозрително, обяснението на неговите „чорбаджии“ щеше да е просто смешно: Грешката е част от играта, казват те и ни оставят със зяпнала уста да откриваме как errare humanum est.*
         („Човешко е да се греши.“ – б. пр.)

         ***

         Най-доброто спасяване на гол на първенството през 2010 г. не е дело на вратар, а на нападател: в последната минута на решаващ мач уругваецът Луис Суарес спира с две ръце хлъзгавата Джабулани на голлинията. Евентуалният гол би изхвърлил страната му от състезанието, ала така, заради пристъпа си на патриотична лудост, от играта отпада само Суарес – не и Уругвай.

         ***

         Уругвай, последният класирал се за Световното отбор, след мъчителни за националите му квалификации, играе през цялото първенство без да се отпуска, и е единствената латиноамериканска държава, която стига до полуфиналите. Кардиолози предупреждават чрез уругвайските вестници: прекомерното щастие може да е вредно за вашето здраве. Но ние, безчислени уругвайци, които иначе рискуваме да умрем от скука, на драго сърце прегърнахме тази опасност и улиците ни се превърнаха в празнични шествия. Така де – правото да честваш собствените си заслуги е винаги за предпочитане пред съмнителното удоволствие от чуждите неблагополучия. Накрая Уругвай заема четвъртото място – нелош резултат за единствената държава, заради която Мондиалът в крайна сметка не се превърна в някакво подобие на Европейско първенство по футбол. Не е случайност и че уругвайският таран Диего
         Форлан е избран за най-добър играч на турнира.

         ***

         Спечелва Испания. Тази страна, която никога не е стигала до световния трофей, си го отвоюва честно, благодарение на своя солидарен футбол – един за всички, всички за един! – и на удивителната ловкост на един малък вълшебник на име Андрес Иниеста.

         Холандия остава на второ място след финал пълен с ритници, с които извършва истинско предателство спрямо най-добрите си традиции.

         ***

         Шампионът и неговият подгласник от предишното Световно се прибират у дома, без дори да успеят да си разопаковат багажа. През 2006 г. Италия и Франция се срещат на финала. През 2010 г. – на изхода на летището. В Италия все по-силно зазвучават критичните гласове против футбола, целящ най-вече да се попречи на противника да играе. А във Франция футболното злополучие предизвиква политическа криза и разбужда расистките бесове, защото повечето играчи, пели Марсилезата по южноафриканските стадиони, са чернокожи.

         ***

         На този Мондиал бе потвърдено, че играчите се контузват със симптоматична честота – дошли са съсипани от изнурителния работен ритъм, в който безнаказано ги пришпорва професионалният футбол. Ще кажете – та някои от тях са забогатели именно от него, и то страшно забогатели, – но това е истина само за звездите, които, освен че участват в два и повече мача на седмица и тренират ден и нощ, жертват в името на консуматорското общество броените си свободни минути като продават гащи, коли, парфюми и самобръсначки или позират за корици на луксозни списания. Такъв е нашият абсурден свят: на Земята съществуват и роби-милионери.

         ***

         Двете най-шумно обсъждани и най-нетърпеливо чакани футболни величия не се явяват на срещата с почитателите си. Лионел Меси се опитва да не отсъства, прави каквото смогва и нещичко от усилията му се вижда. Разправят, че и Кристиано Роналдо бил там, само дето никой не успява да го зърне: може би е твърде зает със себе си, за да се занимава с публиката.

         Ала неподозирана нова звезда изплува от дълбините на морето и се издига до най-шеметните висини на футболните небеса – един октопод, който живее в аквариум в Германия. Викат му Паул, макар че заслужава да се казва Октодамус.

         Преди всеки мач той предсказва резултата. Дават му да избере между миди, сложени в хранилки със знамената на съответните страни в двубоя. Той изяжда мидите на победителя... и не сгрешава нито веднъж.

         Октоподът-оракул, който сериозно повлиява на залаганията, е следен от футболния свят с религиозно благоговение и е обичан и мразен, че даже и клеветен от сърдити коментатори като моя милост (когато Паул обяви победата на Германия над Уругвай, си позволих да го нарека публично „долен продажник“).

         ***

         Когато Мондиалът започна, на вратата на дома си закачих табелка: Затворено поради футбол. Когато месец по-късно я свалих, вече бях изиграл шейсет и четири мача с бира в ръка, без да помръдвам от любимото си кресло. Този подвиг ме изтощи, но макар и с изтръпнали мускули и продрано гърло, вече чувствам носталгия.

         Започват да ми липсват нетърпимото бучене на вувузелите, емоцията от головете, неподходящи за хора със слабо сърце, красотата на най-добрите отигравания, повторени на забавен каданс. Мъчно ми е и за празника, и за траура, защото понякога футболът е радост, от която боли, а музиката, с която се честват онези победи, дето карат и мъртвите да се разтанцуват, неусетно прелива в гръмкото мълчание на празния стадион, където някой – разгромен, сам и неспособен да помръдне – седи и нещо чака посред огромните пусти трибуни…

         Едуардо Галеано, 13 юли 2010

---

Публикацията е предоставена Издателство „Жанет-45“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Жанет-45“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!