Сантиаго Гаскон

Разкази от Арагон

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

МАНИЛА1

 

Сантиаго Гаскон

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

      „Душите на населяващите ме
      постоянно причакват
      с топлите килими,
      с ухаещите цветя...“

       

               Анонимен китайски автор

 

 

         На Бенито Аладен, който тогава още не беше познат като Ел Кубано, нито се беше превърнал в състарения ясновидец, когото позванах, му било достатъчно да дочуе споделеното от Паулина Навас по време на една сватба, за да излезе извън релсите на своя живот. Било едва шепот. Аз бях се омъжила само - казала на приятелката си - за мъж, който носи пелерина от най-добро сукно и е способен да ми подари шал като на тази младоженка.
         Казват във Фуендехалон2, че историята не се е случила на Бенито, а на негов набор от Мален3, заминал за Куба на негово място и застрелян във войната. Но това сега има малко значение. Аз само разказвам онова, което той ми каза, тъй като от оня ден насам не му било нужно да знае нищо повече, за да запечата в паметта си онзи лабиринт от преплетени цветя и птици, които украсявали наметката, дотам да не вижда друго, когато затваря очи и да се закълне още там, че ще разбере къде продавали онези шалове и ще направи всичко, за да събере парите, които стрували.
         Никой в селото не знаел истинските причини, които го тласнали да пътува до Хавана. Поради рядката привилегия да съм се грижил за него през последните му дни и благодарение на някои нишки, които свързах оттук-оттам, мисля, че ще мога да предам тази история, надявайки се, че дупките, които ще се появят в нея, няма да бъдат по-широки от онези на шала, които я вдъхновяват.
         Нямайки семейство, с което да се сбогува, Бенито съобщил за заминаването си на Викториано Лобера, слепеца, за чиито овце се грижел. Ти знаеш ли колко далече са турили Куба и колко може да се клатушка един кораб?, попитал той, като му връчил заплатата за три месеца. Но Бенито Аладрен не знаел какво можело да е разстоянието на един океан между него и целта му, само бил чувал да се говори зе леснотата, с която там се правело богатство, и че до онзи остров стигали най-хубавите бродерии от Кантон4, от Хонконг и от Манила.
         От самия Аладрен узнах, че е прекарал две седмици в Кадис5, преди да намери товарен кораб, който да му позволи - предварително заплатил с мизерния си капитал и с уговорката да чисти палуба, каюти и клозети, - да отплува с него за Америка. Казва, че е бил изкушен, като видял натрупаните с коприни витрини на Антилите6, да остане в онова пристанище и да си върне във Фуендехалон, когато успее да придобие, което търсел. Но работата там била тежка и зле платена и освен това се бил почувствал привлечен от онзи океан и умирал от желание да навлезе в него и да открие какво имало зад него. Но макар да бил решен да прекара остатъка от живота си до Паулина, в него нараствало предчувствието, че шалът бил само стръв, която Бог бил поставил, за да го повлече към нещо значимо и разбира се, онова толкова важно нещо щял да го открие, като стигне в Карибското море.
         Бенито ще си е спомнял много пъти по време на пътуването за думите на слепия Лобера, особено през нощта, когато морето полудяло и се държало като капризна змия, онази нощ, когато дори не можел да повръща, защото от три дена не бил сложил и залък в уста, и която надживял в толкова окаяно състояние, че му предложили да помага и в кухните в замяна на две хранения дневно.
         В пристанището на Хавана, когато разтоварвал стоката от докаралия го кораб, се запознал с Регейро, галисиецът, който щял да му помогне да се намери работа и жилище. От него разбрал, че онова да се забогатее не било лесна работа. Пари правели, да, но само онези, които имали и излишък, за да ги вложат, останалите, като тях, трябвало да се сближат с бачкането, да товарят и разтоварват кораби на кея, да превозват коли от единия до другия край на острова, да чистят, кълцат, копаят и който и да е глагол, който предполага да се изкара някой реал. Настанил се в същата странноприемница като галисиеца, в пансиона Бетансос, много близо до улица Анимас. И Регейро щял да бъде първият, който ще узнае за мечтата му, тази за шала от Манила, който жадувал да подари на красивата Паулина, без да изпитва срам да се узнае, че онова просто парче плат го е подгонило чак до другия бряг на света.
         Галисиецът, който, що се отнася до покупки и продажби знаел всичко, го придружил до Ла Манила, магазин в търговската зона, която се наричала Меркаделес, и който, въпреки името си, не бил държан от никаква филипинка, а от Панча, произхождаща от Кантон и с неясна възраст, на която били кастелянизирали името от Пао-Чанг, прочута с донасянето на най-добрите облекла от Индиите, с приемането и изпълняването на невъзможни поръчки за метрополията, с даването на заем и обменянето на пари, водейки всички сметки в паметта си, докато крепяла между устните си една вечна хаванска пура и намигала с лявото око, може би за да онагледи своето несъществуващо сметало.
         На нея щял да повярва Бенито, всяка събота, заплатата си почти изцяло, след като я убедил да бъде хранителка на спестяванията му, докато успее да събере почти хилядата реала, които струвала поръчката. И поради това Бенито, без да си позволи повече разточителства от пансиона и няколко сантима тютюн, запълвал неделните дни с разходки нагоре-надолу из Лувре, представяйки си, че са той и Паулина, които сядат на терасите на неговите кафенета, мислейки, че поради елегантността на техните дрехи и шапки, някоя от онези дами не би могла да сравни красотата си с тази на неговата годеница. Дори антилките, красиви, защото са направени с най-доброто от всеки континент, колкото и да поклащали важно щедрите си задници сред масите на булеварда, не успявали да достигнат изяществото и грацията на неговата Паулина.
         Китайската Панча - на един странен ориенталски карибски - щяла да го въведе в езика на големите бродирани шалове. И Бенито Аладрен, който никога не си бил представял, че с няколко нишки могат да се кажат толкова неща, я слушал изумен.
         Не било същото един цвят или друг. Черното - твърдяла тя - е за омъжената дама, червеното, в Китай, се употребява само за сватбите; но той го искал син, син като онзи на младоженката, който видял в селото си, като небето на океана, когато морската шир бе негова приятелка, син като очите на Паулина. Панча го посъветвала за неуместността на розите. Розата осакатява късмета - казвала - и му показвала, от събота на събота, стотици избродирани вече рисунки по коприните й и други стотици, нарисувани върху оризова хартия, за да му обясни йероглифите, които всеки символ съдържал. Цветът на крушата - му обяснявала - е чист като обичта; нарцисите... трябва да се слагат по един за всяко дете, и ако настоява за бели царциси, да не ми се оплаква, когато му се раждат само момичета. Трябвало да си поръча също една жаба, защото жабата е късметът, умението да го видиш и да оцениш красивото във всекидневното.
         На Бенито му харесало това за жабата, защото той също се чувствал едно земноводно, когато мислел за Паулина. И пагодите..., съблазнили го толкова онези фантастични покриви, които, според както разправяла китайката Панча, представяли къщата на щастието; и птиците, и пеперудите, и божури с хиляди цветове. Всичко било пълно със значение, навързвало се едно с друго, докато състави мисли и дори цели истории на език, който само онази китайка умеела да разчита.
         - Хората в Европа - казвала тя - купуват който и да е шал, без да знаят какво е написано на него, нито какво се иска да се пожелае с него. Не, един шал трябва да бъде мечтан за определена жена.
         Много години по-късно, въпреки лудостта си, въпреки че бе неспособен да докаже дали историята е негова, или я е откраднал от онзи някой си Барабес, Бенито Аладрен щеше да си припомня съвършено езика, в който Панча го въвела, така ми го предаде и така го разказвах хиляди пъти на близките си. Тя му разказала как онези наметки се изработвали от две бродировачки, една от всяка страна на огромния гергеф, без да разменят и дума, за да не препятстват историята, която изтъкавали. Поради това щял да намира винаги еднаква рисунка от двете лица на плата.
         И от онзи ден нататък възглавницата на Аладрен се населявала всяка нощ с голи момичета, които изшивали с вещината на ангел млечки, божури и теменужки върху безкрайно парче коприна, а друг път му се явявало страшно предсказание, написано върху синьото огледало. Виждал Паулина затисната от двете симетрични медузи, заплашена от всичките чудовища, които населяват океана, и се събуждал плувнал в пот и в ужас трябвало да напрегне цялата си душа, за да прогони онзи образ.
         Било в същия ден, когато Хавана чествала празника на влюбените, когато дошъл шалът. Пристигнал в лакирана кутия, декорирана със същите мотиви като коприната, и наметката, превърната в действителност, надминала мечтите на Аладрен.
         - Тук върви обяснението - казала Панча, докато сгъвала хартия, пълна с идеограми, които нему се сторили прекрасни драсканици. - Този шал ще направи щастлива всяка жена, която го наметне, цялото й семейство, поколение след поколение.
         Вече бил спестил за пелерината и му оставало само да изплати параходния билет за у дома, защото не искал да работи повече за никой кораб сега, когато вече бил един господин. И точно на следващия ден гръмнал в пристанището един американски кораб7 и всеки, който можел, се върнал в Испания, защото казвали, че случилото се можело да докара една война. А Бенито Аладрен и галисиецът Регейро и стотици други като тях, които били избягали там от глада и безнадеждността, се превърнали във войници, не от патриотизъм, а поради липса на работа, и защото правителството в Мадрид обещавало заплата от два реала на всеки, който се запишел в онези батальони, сформирани от зле облечени чираци, които пристигали готови да разбият самата войска на Щатите.
         Аладрен тичал от едно място на друго и, сред пукотевиците, стискал зъби и стрелял със затворени очи, без да успее да разбере защо съдбата го е заставила да убива американци. Няколко месеца след като започнала войната, в една походна болница близо до Сантиаго8 изгубил дирята на Регейро. Онова, което куршумите не могли, го постигнала маларията или треската денга, и никога повече не разбрал дали неговият приятел е жив или мъртъв.
         В Ломас де Сан Хуан9 трясък отекнал в мешката му. За момент помислил, че е мъртъв, впечатлен от удара, който произвел изстрелът, като пробил десницата. Бил жив по чудо, благодарение на шала, но искал да умре още там, като открил, че прекрасната му лакирана кутия била станала на трески и че шалът също бил пронизан от куршума, непоправимо белязвайки го с осем дупки. В пристъп на гняв изскочил от укритието си и направил на решето с щика оня мъж, без да обръща внимание дали бил янки или кубински метежник мамби, за да се пита после толкова пъти дали е бил той, който повредил подаръка за Паулина.
         Такъв пример на храброст увлякъл другарите му на единствената и мъничка победа за цялата война, макар след два часа да трябвало да се върнат, умрели от страх, на хълмовете, ограждащи Сантиаго, защото, казвал Бенито и е истина, противниците били осем хиляди, а испанците не стигали до петстотин. Но както казал капитан Ареги, намерението е, което е важното, и онова безстрашие му заслужило едно отличие, което щяло да му бъде връчено, ако някой ден се върнел в Испания.
         Когато бил подписан мирът, признато поражението, без друга плячка освен шала и стоте и двадесет реала, които му оставали все още, без да са му изплатили от Министерството на войната нито грош, не поискал да остане да работи повече на острова, отпътувал с парахода Аликанте, който репатрирал загубилата войска. При пътуването обратно видял три поредни нощи смъртта на Паулина, видял трупа й да плува над безжизнено море, и като видял океанът да се превръща в голям шал и после в плащаница, заподозрял, че тя издъхва някъде, без да знае, че е получателката на най-хубавия накит от любов. И се проклел, задето не можел да пише и не й изпратил едно пояснително писмо до селото, за да й направи не толкова дълго чакането. Ясно, че после си дал сметка, че може би не е имало никакво очакване и това се притурило към едно неспокойствие, което не намирал начин да превъзмогне.
         Когато на разсъмване различили светлините за добре дошли от фара на Херкулесовата кула10, Бенито Аладрен си помислил, че няма нищо по-красиво от пристигането в последното пристанище на една война. Екипажът се натрупал на палубата, без да съзнават всички, че са витрина от ранени, анемици, тифозни, маларични и туберкулозни, поради което вярвали, че жителите на Ла Коруня, стълпени на кея, плачат от вълнение. Но Бенито нямал там съпруга, годеница или майка, за да проливат сълзи и веднага след като заверил документите си в Митницата, взел ордена си от позлатен метал и след тържественото обещание да получи заплатата си, се запътил към колонадите на площад Мария Пита, където купил черна пелерина от дебело сукно с две сребърни закопчалки на шията. Една пелерина, каквато дори Дукът на Алба не бил сънувал. В същия магазин, въоръжен със смелост, помолил за услуга продавачката.
         - Напишете ми едно писмо, сеньорита. Става въпрос за нещо на живот и смърт.
         И момичето, без да се осмели да му каже, че никога не е могла да говори много добре кастилски или да пише на него, съчинило:

 

             Кристигам скоро, Паулина, на фреме да се уженим за Девата. Мося пелелина на маркиз и най-убав шал, дето си видела в твой живот.
             Обича те и увижава.
                                                          Ел Бенито

 

         Бенито Аладрен похарчил в онзи магазин спестяванията си и дори малкото парици, които Министерството му дало, за да се върне. Пристигнал в Сарагоса без пари да продължи пътуването до своето село и нямало нужда да проси милостиня, защото една жена, на Северната гара, като видяла горящите му от треската очи и релефа на прикритите му под дюшеклък кости, му целунала ръцете и му дала едно сребърно дуро и самун пресен хляб и го попитала за вести от сина й и кога ще пристигне корабът, който ще го докара.
         Не по-рано, а на самия ден, предвиден в писмото, рано сутринта, стигнал до Фуендехалон. Закрачил към къщата на Паулина Марко и се разтревожил, като видял че никой не отговаря на чукането му, но изплашил зловещите предзнаменования, които отново забродили из главата му. Паулина не е умряла - си повторил, - трябва да е в къщата на някоя от братовчедките си, приготвяйки сватбата. Защото вече ще е получила писмото и е разбрала намеренията му и ще да знае, че е отишъл в Хавана само заради нея. И когато зазорило, отишъл да я чака пред вратата на параклиса, загърнат в пелерината си, без да изпуска вързопа с шала и трябвало да обяснява, накратко, това да, приключенията си из Куба на всеки, дошъл за първата меса. Умрял от жега под наметалото, изчакал на колене на последната пейка, правейки се, че се моли, защото било Празника на Девата от Замъка и храмът се пълнел и вече се била пуснала вестта за неговото връщане, и дори онези, които не стъпвали никога в църквата, наминавали да го видят, и не му се искало да продължава да разказва на никого за войната в Куба, нито как е спечелил онзи медал от ламарина. Наблюдавал, една по една, всички жени, които влизали, докато изпаднал в отчаяние, защото никоя от тях не била Паулина, а било невъзможно неговата годеница да липсва на един неделен ден на месата в дванадесет.
         Трябва да бил Висентико глупакът, който му разкрил истината. Една истина по-страшна от онова, което си представял. Паулина се била омъжила, имало вече няколко години, и живеела, както смятал той, в Посуело11, но не можел да му каже дали другоселецът й е подарил някакъв шал. Деца не, доколкото знаел, деца още не били имали.
         Тогава взел решението да изчака да овдовее, да събере сведения, извлечени предпазливо от жените, които се намирали в пералнята, когато се връщал от планината. Щял да я чака до края, за да й връчи шала и да се ожени за нея в деня на Девата през която и да е година.
         Така оставил да минат годините, убеден, че самото време ще бъде негов съюзник. Всеки път, когато се скривало слънцето, мислел, че е един ден по-малко за онзи от Посуело. Отначало се догаждал, че въпросите на съселяните му за хаванките са били само за да търсят забавление, после, когато бягал от камъните, хвърляни от децата, започнал да си представя, че бяга по хълмовете на Сантиаго. В плен на лудостта, се будел сред бълнувания, без да знае дали се намира в Пансиона Бетансос или сред разбушувания океан, или в самата битка, в която надупчил оня майчин син и това, което било най-лошото, се будел посред нощ, без да знае дали Паулина, жива или мъртва, знае, че я обича.
         По-стар, отколкото възрастта му сочеше, Бенито Ел Кубано, както вече беше познат, когато аз заех мястото на лекар в селото, не пресметна, че разбитото му здраве ще го отнесе преди съпруга на Паулина.
         Нямаше наследници. Хуана, племенницата на Лобера, на която никога не се беше случило нищо в живота, защото беше предразположена към лошото настроение и меланхолията, защото бе прекарала всичките си дни и нощите си, без да прегърне и дори без да говори с някого, се притече да облече трупа на Бенито, когато съобщих за смъртта му. На нея връчих съкровищата на покойния и тя настоя да останат за мене пелерината, медала и онзи текст, написан на китайски върху оризова хартия, без да разбирам, че онези йероглифи обясняваха обрата, който щяха да вземат нашите животи. Защото стана така, че като си сложи шала и се видя отразена в огледалото, аз я видях да се усмихва за първи път и очите й да блясват със същото синьо на коприната, и беше тогава, когато си дадох сметка за всичко, което се криеше в тази жена, и че аз бях по-лишен от любов, отколкото тя, и се набъркахме в една безредица от въпроси, сълзи и целувки.
         Минахме, два месеца по-късно, през църквата, за да се закълнем в любов, без други свидетели, освен слепия Лобера и моята хазяйка, защото и те не разбираха защо се женим, тя с надупчен шал, а аз с онази дебела пелерина, насред лято, нито защо булката отиде да положи цветята си на гроба на Аладрен, колкото и герой от войната да беше.
         Наградени от щастието и с ласките на трите си дъщери, никога повече на почувства Хуана онази нездрава тъга, нито аз изпитах повече самота. По онова време още не знаехме, че нашата звезда се зароди в деня, когато открихме онзи шал, надупчен осем пъти от една съдба под формата на куршум, и който още вонеше на война. Години по-късно помолих приятеля си Пепе Ченг, китайски лекар, заселил се в Мален, да ми преведе изображенията, обясняващи мотивите на бродерията:

 

      Който отгатва смелостта на едно очакване
      ще постигне някой ден дома на сполуката.
      Едни по спешност, други от неумелост,
      прекосяват градината
      без да ме познаят.
      Но думите на населявалите ме
      непрестанно изчакват
      с топлите килими,
      с уханните цветя
      друг обитател да запази
      фенера, отново,
      в моята спалня.

 

         Мисля, че оттогава насам разбрахме, че онова пътуване в търсене на една история за любов, бродирана върху шал, не е било безсмислица, която щастието си е рисувало с най-голяма изисканост, чрез ръцете на едни непознати жени, които невързвали божури, птици от рая и пеперуди, в далечен остров в Азия, и че, може би поради разстоянието, може би поради незнание на имената, били преплели нашите нишки.

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

 

1 Манила е столица на Република Филипини, най-гъсто населения град на планетата, а Голяма Манила е десети по численост с над 20 милиона жители. Разположен е на източния бряг на едноименния залив, до устието на река Пасинг на остров Лусон, по течението на която през 1571 г. испанските завоеватели основават град Интрамурос и започва католическата евангелизация на дотогавашния мюсюлмански анклав. Манила се превръща в център на испанската активност в Далечния Изток по търговския път, свързващ Испанска Америка с Азия. В края на 19 в. испанското колониално правителство напуска архипелага след Филипинската революция и последвалата Филипино-северноамериканска война. - Б. пр. [горе]
2 Фуендехалон е общинско селище в провинция Сарагоса с близо 1000 жители. Отстои на 66 км от арагонската столица и на 36 км от Тарасона. След реконкистата принадлежи на рицарски ордени и на манастира Веруела. Разположено е във винарския район Кампо де Борха, на 13 км от околийския център Борха. - Б. пр. [горе]
3 Мален е друго селище от района на Кампо де Борха с около 3700 жители, голяма част емигранти от румънски и алжирски произход. Градът съществува от времето накелтиберите, покорени от римляните през 2 век пр. н. е. Последният келтиберски град Нумансия пада в 133 г. пр. н. е. след многомесечна обсада; възпят от Сервантес. - Б. пр.[горе]
4 Кантон или Гуанджоу е 11 милионен град в китайската провинция Гуандун, северно от Хонконг. Градът е основан през 3 в. пр. н. е. Свързан е с Хонконг или Сянган, 6,6 милиона, отстоящ на 182 км, в делтата на река Перла на брега на Южнокитайското море. От 1977 г. Хонконг, бивша великобританска територия, е специален административен район на Народна република Китай, както и съседната бивша португалска колония Макао. - Б. пр.[горе]
5 Кадис е столица на едноименната провинция в автономна област Андалусия, разположен на полуостров в залива Кадис-Херес в Атлантическия океан. Градът е най-древният в Западна Европа, основан преди повече от 3 хилядолетия, владян от картагенци, римляни, маври, през 1262 г. е отвоюван от испанците. На най-крайната югозападна точка на Европа, след откриването на Америка става главно пристанище на колониите и един от най-богатите градове в Европа, наречен от Лорд Байрон „Сирена на Океана“. - Б. пр. [горе]
6 Антилските острови са група от дъговидно разположени архипелази между Карибско море и Атлантическия океан, от югоизточния полуостров Флорида, САЩ, до източен Юкатан, Мексико. Състоят се от Бахамските острови; големите Антили, от континентални скали (Куба, Ямайка, Хаити, Доминиканска република, Пуерто Рико) и малките Антили, главно от вулканични и коралови острови. Христофор Колумб е открил най-напред Антилите, остров Сан Салвадор, където стъпва на Западните Индии, е част от Бахамите. - Б. пр. [горе]
7 Американският броненосец втори клас USS „Мейн“, навлязъл на 22 януари 1898 г. без предизвестяване в пристанището на Хавана, е взривен неизвестно от кого на 15 февруари. Същевременно американската флота в Пасифика прави бойни учения в Хонконг, подготвяйки се да отплава към Филипините и остров Гуам. Обявената на 21 април война между Кралство Испания срещу САЩ и националосвободителното движение в Куба на Карибите и филипинските националреволюционери в Далечния Изток, завършва с поражение на Испания като колониална сила и отстъпването в края на 1989 г. на Куба, Пуерто Рико и Филиписките острови под суверенитета на САЩ, а испанските владения в Океания, Мариански, Каролински и островите Палау, са продадени през 1899 г. на Германия. - Б. пр. [горе]
8 Сантиаго де Куба е вторият по значимост град на Куба след Хавана. Основан е през 1515 г. на източния бряг на острова от испанския завоевател Диего Веласкес де Куеляр, негов първи кмет е Ернан Кортес, откъдето той тръгва да завладява Мексико. Разположен е на свързан с Карибско море залив и по суша е ограден от планината Сиера Маестра. В края на 19 в. е сцена на решаващи битки за независимостта на острова, като тази на съседния хълм Лома де Сан Хуан или Морската градина в Сантиаго де Куба, където испанската флота е унищожена в пристанището на града от американската армада и той се предава на 16 юли 1898 г., а на 12 август войната приключва. Този военен конфликт е наричан в Испания „катастрофата от 98-ма“ или „войната в Куба“; в Куба - „Испано-кубано-северноамериканска война“, но повече е познат под американското название „Испано-американска война“. Градът е тясно свързан със съвременната история на Куба: на 26 юли 1953 г. революционерите на Фидел Кастро атакуват казармите Монкада, което дава име на Движението 26 юли. Фидел Кастро обявява триумфа на въстаническата армия на Кубинската революция на 1 януари 1959 г. от главния балкон на кметството на Сантиаго де Куба. - Б. пр. [горе]
9 Битката за Хълма Сан Хуан на 1 юли 1898 г. е най-кървавата и най-известна от Испано-американската война. 15 до 20-хилядна американска армия, заедно с кубински въстаници, атакуват безуспешно цял ден гарнизона с 300 испански бойци, на които е заповядано да не отстъпват, само с една втора линия от около 400 войници зад тях, а близо 10 хиляди испанци са оставени в резерв в близкия Сантиаго де Куба. - Б. пр. [горе]
10 Херкулесовата кула е построена през I век по време на Римската империя в северната част на галисийския град Ла Коруня, в залива Бетансос на Атлантическия океан. На кулата и досега е действащ най-древния фар в света, символ на града и паметник с национално значение, включен през 2009 г. в списъка на Всемирно наследство на Юнеско. - Б. пр. [горе]
11 Посуело сега е необитаемо село в провинция Сория, автономна област Кастиля и Леон, изоставено окончателно през октомври 1968 г. и продадено от последните четири семейства на заможен човек. Липсата на инвестиции и лошите комуникации в района, един от най-обезлюдените в Испания, механизирането на полския труд и недостигът на вода довеждат и Посуело до разруха и заличаване. - Б. пр. [горе]

 

 

 

 

---

 

 

Сантиаго Гаскон, „Манила“, Манила. Сарагоса: Чордика Едиториал, 2003.

 

Електронна публикация на 13. януари 2024 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]