През XV век холандецът Йеронимус Бош рисува знаменитото си платно „Корабът на глупците“. През XVI век елзасецът Себастиан Брант пише прочутата си сатира “Корабът на глупците”. През 1965 г. американецът Стенли Креймър създава филма „Корабът на глупците“. Има и още: комикс „Корабът на глупците“, научно-фантастичен роман „Корабът на глупците“, рок-група „Корабът на глупците“, интернет-портал „Корабът на глупците“… Тази забележителна „интертекстуалност“ или „мултимедийност“ намира своя великолепен завършек – засега! – през 2001 г. в пародийния литературен римейк на британеца Грегъри Норминтън, озаглавен (че как иначе!) „Корабът на глупците“.
         Точно като в картината на Бош, и в романа на Норминтън на някакъв странен кораб с разклонено дърво вместо мачта плават неизвестно накъде монах, монахиня с лютня, един спящ пияница, един каещ се пияница, една жена-пияница, клоун, чревоугодник, плувец и трима хористи. И докато плават, си разказват истории. Истории, с които авторът – творец с нестандартна ерудиция и изумително въображение – хвърля насмешлив поглед към Рабле, Чосър, Умберто Еко, препраща ни към древността, митологията, средновековието, двайсет и първи век и ни предлага едно рядко забавно четиво с уникално богат и оригинален език, жива наслада и за неизкушения читател, и за преситения ценител.

         Препълнен като купа череши, корабът на глупците се поклаща върху морската морава. Макар вятърът да е развял корабното знаме, морето е зелено и тихо като градинска ливада. Корабът е по-скоро лодка, но всъщност не е нито едното, нито другото, тъй като щръкналото по средата му дърво още не се е доказало като мачта. Избуялата му корона е приютила странна вахта (странна, защото вахтеният е бухал, при това странен бухал, тъй като притежава и уста, и човка). И други неща са не както трябва на този плаващ съд: кормилото му е черпак, не е ясно кой дава командите, а обитателите му са непригодни към морски живот. Те включват (в безпорядък) трима хористи, един безсрамен плувец, един повръщащ пияница, един хъркащ пияница, чревоугодник, шут, монах, жена-пияница и гласовита монахиня, която подрънква на лютня. Провизии и инвентар: гарафи с бира и вино, чаша, просешка паничка, бъчва с пиене, нож, печено пиле, умряла риба, топка тесто и купа, пълна със (добре де, отгатнахте) череши. Все символи на греховно чревоугодие или на чревоугоден грях – двете са взаимно заменяеми.
         Откога е тук таз шарена шайка ли? Ами обичайните признаци за Време липсват. Сезоните не се променят. Ако приемем светлината за указател, тук е вечно пладне. И като оставим настрана мекия климат, тук Климат няма.
         Тази замрялост, това нескончаемо еднообразие… не им ли е убийствено скучно? С какво се забавляват? Какво изобщо правят там?
         Седят, стоят, лежат, клечат, повдигат се на пръсти, носят се по водата.
         Да, това е очевидно. Но какво правят там?
         Пеят. В несъзвучие. Хористите си дерат гърлата с някаква пиянска песен (нещо за елени, ергени, женички и препарирани сърнички), Монахът стриктно спазва часовете за молитва (старите навици трудно се изкореняват), Монахинята мънка части от Евхаристията. Гласът й, който всъщност е доста приятен, се губи в общата какофония, удавен от пискливата погребална песен на Монаха и от кресливото тюленско мучене на Хористите. Както и да е. За пътниците без посока, за поклонниците без цел най-важното е да минава времето. Затова го запълват, както могат. Или поне се опитват. Впрочем ако човек се фокусира върху настоящето, непременно ще открие и някои удоволствия, предлагани от възможността за мокър разговор – тоест полят с каквото там пиене се намира.
         На пръв поглед картината не навява тъга.
         Дори, честно казано, впечатлението, което създава, говори повече за увеселение.
         Нека започнем с най-невзрачния пътник.
         СПЯЩИЯТ ПИЯНИЦА лежи в Елисейските полета. В сенчестия скрипторий на мозъка му главите на една книга – книгата на сънищата – се пишат сами. Какъв ли тигър с плащ пламтящ е тръгнал да преследва в нощни дебри? Коя е страната, приятели, чиито поля и камбанарии са негов Дом и където жените го смятат за неотразим? Или пък се сънува такъв, какъвто е в действителност – сгърчен, надве превит, здраво стиснал шишето сякаш в очакване да бъде грубо разбуден?
         Представете си сега какво е да ви разбудят грубо от сън. Подпухналите ви очи се отварят и що да видят – кръгло като луковица лице на перачка. Доближете нос до подмишницата на някой случаен непознат и ще разберете колко зловонен е дъхът на ЖЕНАТА-ПИЯНИЦА. Тя безжалостно се опитва да привлече вниманието ви, защото не си струва да се пие без свидетели.
         - Господи мили, Отче небесен – изпъшква Спящият, – изпрати ангелите си Господни да запушат носа ми.
         Но Жената-пияница не я е грижа за Всевишния. Верските й инстинкти са езически. Поклонничка е – до мозъка на благочестивите си кости – на вечно младия Дионис.
         - Как изобщо е възможно – провлачва тя – да възхвалявам бог, когото не познавам лично? Не е ли по-естествено да насоча любовта си към нещо по-познато?
         Какво наистина може да се сравни с опиянението от Плътската любов? Веднъж изживяна, тя остава завинаги в кръвта ти. Несравнимото удоволствие да си в мъжки обятия! Ето че тялото й си спомня. Но Времето, този стар страстоубиец, е превърнал повехналата плът на Жената-пияница в убежище на никому ненужна непорочност. Тя върви и залита – дебелокрака и търдоглава, истинска развалина, съсипани останки от пищна вакханалия. Руменият цвят на младостта е напуснал страните й, сега те са прорязани от венички и зачервени от хиляди почерпки. Потупва Спящия по рамото, вдига шише за наздравица – “Наздраве, сънльо!”, отмята глава назад и гаврътва скъпоценната течност.

---

Романът излезе с марката на Издателство „Колибри“ и може да бъде закупен с отстъпка от сайта на Издателството - www.colibri.bg !

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!