На моя внук Адам
Когато бях стара
– седях на кьошка под къщата
в бял-бял шал, увивайки коленете си в щедра пола,
изравнявайки престилката в пелената,
в която изпод пръстите ми сипаха се узрели макови зрънца...
Когато бях стара –
знаех на глед всичките,
които живееха на земята, помнех имената им,
на чиито гърди лежеше земята...
Когато бях стара –
ходих по същите пътеки,
вглеждах се в стъпчиците на децата си,
и утъпканият друм с коловози от чумацките маджари
и с вдлъбнатините копитата на воловете и всяка вечер се издигаше
в небето
във виелица на звездите,
които помнят името ми...
Когато бях стара
– реката на живота ми смеси заедно водите,
в които се измиваха родени и мъртви,
а на дъното му блестяха със сребро червеноперки
и черупки от червени яйца
от Рахмански Великден*.
Когато бях стара,
намислих си да живея
толкоз години, колкото ще ми стигнат
и никога
да няма начин
да остарея,
освен ако не е пролетно слънце,
освен ако не е августовска вихрушка или есенен дим и непременно
коледната виелица ще ме отнесе още млада,
както е завещано на душата ми.
---
* Рахиански Великден – Преполовение, т. н. суха сряда, празнува се на 25 ден след Великден. В този ден черупките от великденските боядисани яйца пускаха в реката. - Бел. прев.
върни се | съдържание | продължи
|