ПЕСЕН ПЪРВА

Ах, защо ли се възнасяш,
суета на суетите?
С викове света огласяш,
но броени ти са дните.
Вечна и без свършек няма
жива твар под небосклона.
Днес в карета, утре – в яма
пада градската кокона.
Без подкрепа мощна свише
в прах и пепел рухва всичко,
а любимецът – излишен
бързо става, щом е ничком.
Колелото на късмета
все върти се непрестанно.
Днес Олимп, а утре – Лета.
Нищо няма постоянно!
Ту корона е над меча,
ту пък мечът – под корона.
Скиптъра си грабнал в сеч, а
ще те бутне роб от трона.
От интриги и завери
царският венец е сплетен,
ала как да се измери
сняг на прага в делник летен…
В злато алчният се къпе,
но животът му е ад.
За бедняка хлябът скъп е,
но дели го, братко, с брат!
О, прекрасни, благи деви,
дайте глътка и на мене,
че и аз с певците смели
да запея: Ето – ден е!
Да си викна и запея
за убийството свирепо
на султан Осман¹… Немея
още от кошмара, дето
Цариград попари вчера.
Знам, че може би е редно
тук да спазя стара мера
и да кажа първо медно
как отекна му гласчето
в двора на Ахмед², а сетне
как сираче стана клето,
сякаш само за да светне
друго слънце над сарая –
Мустафа³… Да, чичо беше
на Осман той, но накрая…
Ех, как времето летеше
бесновато… Като Драва…
Малкият Осман порасна,
взе властта и бързо слава
замечта. Но в миг угасна,
че глупак бе да замахне
той по Полша с ятагана.
Но мълчи език! Ще ахне
всеки от вестта голяма.
Владиславе, гордост полска,
славен син на крал прославен⁴,
славата ти в стъпка волска
мина през света. Ти равен
нямаш по делата свои.
Обърни сега към мене
челото си ведро, но и
чуй как лирата ми стене.
Ах, да чуеш, принце знатен,
как на цар Осман смъртта
като гръм от Бога пратен
над земята проехтя.
И забравиха за тебе
хора, птици и цветя…
Но да кажа тук е време:
ти донесе пролетта!
А на цар Осман сърцето
пръскаше се от тъга,
че султанството му клето
полска го разби ръка
и остана жалък спомен
източният страшен змей,
а със сърп народа гонен
му извика: Ха, посмей!
Пътник ли на път да тръгне,
морски вълк ли – по вода,
от уста навред ще гръмне:
Владислав ни е честта!
На трапеза ли богата
или пък на тучна нива
и пастирът, и стадата
ще си пеят песен мила,
а зефирът ще я носи
по широката земя,
че да чуят голи, боси:
няма вече зла ламя!
По небесната коприна
слънцето с мастило златно
в слава на Отца и Сина
хвали Владислав стократно
за Хотинската победа
срещу меча на Корана,
дето всеки ден не гледа
райска публика избрана.
А султанът млад кахърен
кърши пръсти без надежда,
хвърля пръстена бакърен
и засрамено нарежда:
„Ах, Аллах ми е свидетел,
принце полски: не завиждам!
Силен имаш благодетел
на небето, както виждам.
Мен ме мъчи зла прокоба,
но за тебе тя е радост.
Мен ще пратят бързо в гроба
и не ще дочакам старост.
Теб войските ти те бранят,
моите ме хвърлят в жал…
Доземи пред теб се кланят,
мен пък ме замерят с кал.
Ах, къде сте турци славни,
ненадминати юнаци,
дето в битки стародавни
със засукани мустаци
покорихте всичко живо
по земя и по вода…
Кой сега ще тръгне диво
да се бие за честта?
Кой закона ни ще пази,
кой при адски студ и пек
до колене ще нагази
в кървища да търси лек
за родината ни клета…
Ах, кажете, моля – кой
през чукари и дерета,
в преспи сняг или в порой
ще върви с едната вяра,
че достойно е да мреш,
ако няма как кошмара
с тялото си сам да спреш!
А порокът ви ужасен,
храбри турски синове,
бе ламтежът ви опасен
все по расови коне,
от които с дамаскиня
или с копие в ръка
да сечете като диня
насред въздуха врага.
Не подбирахте храната,
а водата – еликсир
чуден беше за душата,
питка с масълце пък – пир.
Завет заедно с конете
често в дъбова гора
срещахте не само лете,
а и зиме през нощта.
Еничар или спахия
и по суша, и в море
сядаше – какво да крия –
не на стол, а на чердже.
Зиме пък край леден Дунав
балдахин ви беше мракът,
пряспата – дюшек най-хубав,
а възглавка мека – лакът.
Дрехите ви бяха скромни,
биехте се без доспехи.
Който чува, нека помни:
с вяра жънехте успехи!
И не търсехте богатства,
нито почести и слава.
За калени в битки братства
хвърляхте се даже в лава.
Казвахте, че зла неволя
е под покрив да заспите
и – Аллах да пази! – в роля
на евнух да чезнат дните.
Още: че зад стана вкъщи
да седи ханъмка мила.
Който иска да се мръщи,
но за бой е нужна сила!
Да дадете за султана
сетната си капка кръв,
вие, воини на Корана,
смятахте за подвиг пръв.
Пеехте: „Смъртта е смешна,
кой изобщо я зачита?!
Нужна ли е помощ спешна
турчин с капка чест – не пита!”
Ах, достойни и блажени
времената ваши бяха.
Лесно е с бойци калени
да опазиш родна стряха.
А сега такъв позор е…
Еничари и спахии
вирят носове нагоре
по-бетер от гиздосии.
И не искат да се бият.
Мъчи ги ту мраз, ту слънце.
Под богати дрехи крият
женски нрав, а смелост – грънци!
А с елмаз, сребро и злато
както всичките се кичат,
като камък пльосват в блато,
щом за малко се затичат.
И където и да тръгнат
винаги отпред нареждат
расов кон с тафта загърнат,
бойните пък не поглеждат.
Шатрите им все от свила,
на дивани златни сядат.
Пият, плюскат, ала сила
нямат грам… и тъй пропадат.
А умът си губят само
щом просветнат им дукати.
Не очаквай братско рамо
от лениви тарикати.
Само върху пух си лягат
и по цяла нощ мърсуват.
От закон и вяра бягат.
За жълтица ги купуват.
Оградени са от свита,
носят ги жребци отбрани.
В сън животът им отлита.
Спят, ах, спят като заклани!
Иначе приказват много,
вадят зъби на акула,
гледат изпод вежди строго,
а са всъщност кръгла нула.
Колко пъти гледах с горест
млад гяурин да ги гони
като стока. Страшна болест,
страшна, казвам. Ах, горко ни!
Скачах бързо аз на коня,
царството си да опазя.
Смелостта ми беше броня.
Сам се хвърлях смърт да газя.
Да се боря не преставах
срещу подлост и измяна.
На мерзавци не прощавах,
всичко давах за исляма.
Ах, нещастници безумни,
вещици ли ви проклеха,
някакви жени ли блудни
или мътните ви взеха?
Две ръце като раята
нямахте ли си и вие?
Вкамениха се сърцата.
Кръстът Месеца ще бие!
По-добре е смърт честита
в битка за султан и вяра,
вместо и дете да вика
подир вас: „Пфу, измекяра!”
Но защо ли хвърлям сили
в думи и дела напразни!
В страх душите са се свили.
Имената са омразни…
Сам самичък да се боря.
Ни еничар, ни спахия
да покажат силна воля.
Що за страшна орисия!
Що за дяволска прокоба
Лех да победи Пророка.
Горди сме като Ниоба
и си плащаме порока!
Ах, на Днестъра водите
с турска кръв се оцветиха.
Чудо! – викаха едните.
Други в жал очи закриха.
Но ви казвам: Стига вече!
Сам света ще управлявам.
Кой каквото рече – рече!
Аз сега пред вас изгрявам.
При това прекрасно зная,
че ще бъда сам виновен,
ако кисна все в сарая
и забравя дълг синовен;
ако давам на крадеца,
а от просяка отнемам;
ако черпя се с подлеца
и продажници наемам.
За един дукат отгоре
няма да си дам душата.
Стига плячка, мой народе!
Казвам: Свърши се играта!
Чуйте ме сега, везири,
стига вече търговия;
воини трябват, не пастири,
за да има прокопсия!
Воини трябват, не ратаи,
за да покориш земята.
Разгласете глашатаи:
озаптена е лъжата!
Цар Осман дела велики
ще извърши, запомнете!
Ще трепери Халкидики
в пъкъла на ледовете!
Александър Македонски
жалък спомен ще остане,
щом препусна с впряга конски
и развея бойно знаме.
Сюлейман Великолепни,
впрочем – славен мой роднина,
млад е бил, но достолепни
правел е дела за трима!
Името ми ще се помни,
като песен ще го пеят;
други – сънища злокобни
ще сънуват и немеят!
Ала стига думи вече,
че очакват ме делата!” –
младият Осман отсече
и погледна към луната.
В нея чете ли, не зная,
но реши си той тогава,
че намерил е колая
и каквото ще да става,
но на Изток ще изпрати
скъпоценности несметни,
както и писма с печати
до войските там безчетни.
Няма нищо да спестява
за идеята голяма.
Мъката си заслужава,
щом е мъка за исляма.
Заслужава си цената,
щом врати отваря раят;
че свещена е войната –
източните воини знаят!
Затова Осман се труди
и им плаща пребогато,
за да бранят като луди
истинското живо злато.
Затова закле се даже
храбрия да отличи,
а подлеца да накаже –
не на четири очи.
Но, разбира се, не чака
той коварство от войника,
свикнал и с деня, и с мрака
и научен не да пита,
а със скок на лъв да скача
към лицето на смъртта –
вярно, трудничка задача,
но награда е честта
до престола на султана
първи да се наредиш.
Впрочем в свитата избрана
влез и ти, недей да спиш!
Най-напред плана научи
Дилавер паша под клетва.
Лани той нов пост получи
на велик везир. Заветна
длъжността за него беше,
но заслужи си я в бой,
че не дрема, а летеше
и показа се герой.
Споменът е още пресен
как поляците разби
смело миналата есен
с десет хиляди бойци.
Новината после чуха
без подробности спестени
първо ходжата, евнуха
сетне. Но предупредени
строго бяха да представят
тъй нещата, сякаш смятат
да отидат да се кланят
в Мека, дето зов да чакат
от пророка Мохамед –
облаче сега в небето,
ала с име като мед,
нежно стапящ се в небцето;
после трябвало да тръгнат
към сидонския емир,
а обратно да се върнат
само щом подпишат мир.