Патриша Хайсмит

проза

„Литературен клуб“   -   най-старото електронно издание за литература в България! | страницата на авторката

 

 

Из „Талантливият мистър Рипли“

 

Партиша Хайсмит

 

Превод от английски: Владимир Германов

 

Корица на книгата

         7.

 

 

         Париж беше само гледка през прозореца на кафенето на железопътната гара, изпод облян от дъжд брезентов навес, мокри маси на тротоара отпред и подрязан жив плет, като от туристическа картичка, а по-нататък дългите железопътни перони, по които мина, след облечените в синьо носачи с багажа му, за да отиде накрая до спалния вагон, с който щеше да стигне чак до Рим. Помисли си, ще се върне в Париж някой друг път. Бързаше да се добере до Монджибело.
         Когато се събуди на следващата сутрин, беше в Италия. Онази сутрин се случи нещо много приятно. Том гледаше пейзажа през прозореца, когато чу някакви италианци в коридора пред купето си да казват нещо, в което присъстваше и думата „Пиза“. От другата страна на влака се нижеше град. Том излезе в коридора, за да види по-добре, машинално затърси с очи наклонената кула, макар че въобще не беше сигурен дали градът е Пиза и дали кулата се вижда оттам, където беше, но ето я! - дебела бяла колона, стърчаща над ниските тебеширени къщи на града, и наколена, наколена под ъгъл, какъвто не би повярвал, че е възможен! Вече беше убеден, че наклонът на Наклонената кула в Пиза не е преувеличен. Реши, че е добра поличба, добър знак, че Италия ще се окаже изцяло такава, каквато очакваше, и че всичко с Дики ще бъде наред.
         Пристигна в Неапол късно следобед, но се оказа, че следващият автобус до Монджибело е чак на другата сутрин, в единайсет. Момче на около шестнайсет, с мръсна риза и панталони, и американски военни ботуши, се залепи за него на гарата, когато обменяше някакви пари, предлагаше му Бог знае какво, може би момичета, може би дрога и въпреки възраженията на Том, наистина се напъха в таксито с него и започна да дава нареждания на шофьора накъде да кара, бърбореше безспирно и размахваше пръст, за да покаже, че ще го уреди добре, само почакай да видиш. Том се отказа, смръщи се в ъгъла със скръстени ръце и най-накрая таксито спря пред хотел с изглед към залива. Том би се изплашил от внушителния хотел, ако мистър Грийнлийф не плащаше сметката.
         - Санта Лучия! - обяви момчето триумфално и посочи морето.
         Том кимна. В края на краищата, това момче като че ли нямаше лоши намерения. Том плати на шофьора и даде на спътника си банкнота от сто лири, което, пресметна, беше шестнайсет цента и малко - подходящ бакшиш за Италия, според статия за страната, която прочете на кораба. Момчето обаче доби ядосан вид и затова му даде още сто лири. После пак изглеждаше ядосано, но Том махна с ръка пред очите му и влезе в хотела след пиколата, които вече внасяха багажа му.
         Вечеря в ресторант край морето, наречен „Зи Тереза“, по препоръка на управителя на хотела, който знаеше английски. Последва трудно уточняване на поръчката, след което му поднесоха предястие с малки октоподчета, отровно пурпурни на цвят, като че ли бяха варени в мастилото, с което беше написано менюто. Опита края на едно пипало - имаше противнатата консистенция на хрущял. Второто ястие също се оказа грешка - плато от различни пържени риби. Третото - което беше сигурен, че е някакъв десерт - се оказа малка червеникава риба. Ах, Неапол! Храната не беше важна. Чувстваше се отпуснат от виното. Далеч вляво от него, три четвърти луна се носеше над назъбената гърбица на вулкана Везувий. Там гледаше всичко това спокойно, като че ли го беше виждал хиляди пъти. Зад онзи ъгъл земя, ей там, зад Везувий, беше селото на Ричард.
         В единайсет на следващата сутрин се качи на автобуса. Пътят следваше брега и минаваха през малки градчета, в които спираха - Торе дел Греко, Торе Анунциата, Каселамаре, Соренто. След Соренто пътят стана тесен, изсечен в скатния скат, който Том бе видял на снимките у Грийнлийф. Понякога се мяркаха малки селца, долу, край морето, с къщи, напомнящи бели хлебни трохи, и точици във водата - главите на хората, плуващи край брега. Изведнъж на пътя се появи огромна скала, очевидно откъснала се от ската. Шофьорът я заобиколи без да се впечатли особено. Кадър от едноименния филм на Антъни Мингела - 1999 г.
         Монджибело!
         Том скочи от мястото си и извади куфара си от рафта за багаж. Имаше още един куфар на покрива, който кондукторът свали. След това автобусът отмина и Том остана сам край пътя, с куфарите в краката. Над него имаше къщи, накацали по склона на планината, под него също имаше къщи, чиито покриви се очертаваха на фона на синьото море. Без да сваля очи от багажа си, Том отиде до малката постройка от другата страна на пътя, на която пишеше POSTA и попита мъжа зад гишето къде е къщата на Ричард Грийнлийф. Без да се замисли, попита на английски, но мъжът като че ли го разбра, защото излезе вън и посочи пътя, по който Том беше дошъл с автобуса и му даде съвсем ясни указания на италиански:
         - Sempre seeneestra, seeneestra.1
         Том му благодари и попита дали може да остави двата си куфара в пощата известно време, а мъжът изглежда разбра и това, защото му помогна да ги внесе вътре.
         Наложи се да попита още двама души за къщата на Ричард Грийнлийф и всички като че ли я знаеха, но едва третият успя да му я посочи - голяма двуетажна къща с желязна порта към пътя и тераса, надвиснала над ръба на скалата. От къщата излезе италианка, която бършеше длани в престилката си.
         - Мистър Грийнлийф? - попита Том с надежда.
         - Жената му отговори на италиански дълго и с усмивка, и посочи долу към морето. „Jew - стори му се че повтаря - Jew“.
         Том кимна: „Grazie“.
         Трябваше ли да слезе долу, до брега, както беше, или можеше да е по-небрежен и да отиде по бански костюм? Или да опита най-напред да позвъни по телефона? Или да изчака времето за чай или коктейл? Не си носеше бански костюм, а на такова място непременно трябваше да има такъв. Отиде в едно от малките магазинчета близо до пощата, на чиято миниатюрна витрина имаше ризи и бански, и след като опита някоко чифта, които не му ставаха или поне не достатъчно, за да служат по предназначение, купи бански гащета в черно и жълто, малко по-големи от прашки. Сгъна внимателно дрехите си в шлифера и излезе от магазина бос. Веднага скочи обратно вътре. Камъните вън бяха горещи като жарава.
         - Обувки? Сандали? - се обърна към мъжа от магазина.
         В магазина не се продаваха обувки.
         Том обу своите и прекоси улицата към пощата, с идеята да прибере дрехите си в куфарите. Пощата обаче беше заключена. Беше слушал, че това се случва в Европа - затварят магазини и учреждения понякога от един до четири следобед. Отмина и тръгна по калдъръмената алея, която предполагаше, че води към плажа. Спусна се по десетина каменни стъпала, по още една калдъръмена алея, покрай магазини и къщи, по още стъпала, докато накрая стигна до равен тротоар, малко по-висок от пясъка на плажа, на който имаше две кафенета и ресторант с външни маси. Няколко италиански младежи с бронзов загар, седнали на пейки на променадата, го огледаха подробно, когато мина покрай тях. Чувстваше се кошмарно, заради големите кафяви обувки на краката си и призрачно бялата си кожа. Не беше стъпвал на плаж цяло лято. Мразеше плажовете. Видя дървена пътека, която стигаше до средата на пясъчната ивица, която Том знаеше, че е много нагорещена, защото хората лежаха на кърпи или някакви постелки, но той свали обувките си въпреки всичко и за момент остана върху горещото дърво и спокойно огледа хората наоколо. Никой от тях не приличаше на Ричард, а трепкащите топлинни вълни пречеха да вижда в далечината. Стъпи с един крак на пясъка и веднага го дръпна. После пое въздух и хукна по дървената пътека, през пясъка, докато не натопи ходилата си в блажено хладните вълнички на морето. Тръгна.
         Видя го от около двеста метра - несъмнено Дики, макар че беше загорял от слънцето, а чупливата му руса коса изглеждаше по-светла, отколкото я помнеше. Беше с Мардж.
         - Дики Грийнлийф? - попита Том с усмивка.
         Дики вдигна очи.
         - Да?
         - Аз съм Том Рипли. Запознахме се преди няколко години, в Щатите.
         Дики го гледаше с недоумение.
         - Баща ти каза, че ще ти пише за мен, струва ми се.
         - О, да! - отвърна Дики и се плесна по челото, сякаш за да се накаже за разсеяността. Стана. - Том... как беше?
         - Рипли.
         - Това е Мардж Шъруд - представи я Дики. - Мардж, Том Рипли.
         - Приятно ми е - каза Том.
         - И на мен.
         - Колко ще останеш? - попита Дики.
         - Още не знам - отговори Том. - Току-що пристигам. Ще трябва да огледам наоколо.
         Дики го измерваше с очи, не съвсем с одобрение, усещаше Том. Беше скръстил ръце на гърдите си и бе забил загорели от слънцето крака в огнения пясък, като че ли горещината изобщо не го безпокоеше. Том отново бе натикал стъпалата си в обувките.
         - Къща ли ще наемеш? - попита Дики.
         - Не знам - отговори Том нерешително, като че ли бе обмислял този вариант.
         - Сега е добър момент да наемеш къща, ако искаш да останеш през зимата - обади се момичето. - Летните туристи на практика са си отишли. Ще е добре, ако наоколо имаме още един американец за през зимата.
         Дики замълча. Беше се върнал на голямата си кърпа до момичето и Том имаше усещането, че от него се очаква да каже довиждане и да си отиде. Чувстваше се бял и гол, като в деня, в който се е родил. Мразеше банските костюми. Неговият откриваше твърде много. Успя да извади цигарите си от сакото, увито в шлифера, и предложи на момичето и Дики. Дики взе една и Том му поднесе запалката си.
         - Като че ли не ме помниш от Ню Йорк - подхвърли Том.
         - Не мога да кажа, че те помня - отвърна Дики. - Къде сме се срещали?
         - Мисля... Не беше ли при Бъди Ланкено? - Не беше там, но Том знаеше, че Дики познава Бъди и Бъди беше много свестен тип.
         - О... - отвърна Дики разсеяно. - Надявам се, ще ме извиниш. Напоследък не си спомням почти нищо от Америка.
         - Така е - каза Мардж и се притече на помощ на Том: - И става все по-зле. Кога пристигна, Том?
         - Преди около час. Оставих куфарите си в пощата.
         Тя се засмя.
         - Не искаш ли да седнеш? Ето ти кърпа.
         Просна по-малка бяла хавлиена кърпа до своята на пясъка.
         Том прие с благодарност.
         - Ще отида да се натопя, за да се охладя - каза Дики и стана.
         - И аз! - възкликна Мардж. - Идваш ли Том?
         Том ги последва. Дики и Мардж влязоха много навътре - и двамата плуваха отлично, - а Том остана близо до брега и излезе от водата много по-рано от тях. Когато Дики и момичето се върнаха, Дики подхвърли, като че ли подтикнат от момичето:
         - Тръгваме си. Искаш ли да дойдеш до дома да обядваш с нас?
         - Да, разбира се. Много благодаря.
         Том им помогна да съберат кърпите, слънчевите очила, италианските вестници.
         Имаше чувството, че никога няма да стигнат. Дики и Мардж крачеха напред, вземаха стабилно и спокойно по две стъпала наведнъж по безкрайната стълба. Слънцето изнервяше Том. Мускулите на краката му потреперваха на равните участъци. Раменете му вече бяха зачервени и беше метнал ризата си върху тях, за да го пази от слънцето, но усещаше как лъчите го изгарят през косата, как му се вие свят и му се гади от горещината.
         - Трудно ли ти е? - попита Мардж, без изобщо да е задъхана. - Ще свикнеш, ако се задържиш тук. Трябваше да видиш това място при същинската горещина, през юли.
         На Том не му достигаше дъх, за да отговори каквото и да било.
         След петнайсет минути се почувства по-добре. Беше взел хладен душ и седеше на удобен ратанов стол на терасата на Дики, с мартини в ръка. По предложение на Мардж, отново си бе обул банските, а отгоре бе облякъл ризата. Масата на терасата беше сервирана за трима и сега Мардж беше в кухнята и разговаряше с прислужницата на италиански. Том се зачуди дали Мардж живее тук. Къщата определено изглеждаше достатъчно голяма. Беше пестеливо обзаведена, доколкото можеше за се прецени, в приятна смесица от италиански класицизъм и америкаски модернизъм. Във вестибюла имаше две оригинални рисунки на Пикасо.
         Мардж дойде на терасата с мартинито си.
         - Онова там е моята къща - посочи тя. - Виждаш ли я? Квадратна, бяла, с червен покрив, който е по-тъмен от покривите наоколо.
         Нямаше шанс да я различи сред многото други къщи в градчето, но излъга, че я е видял.
         - Отдавна ли си тук?
         - Година. Цялата минала зима, която беше зима и половина. Всеки ден дъжд, с изключение на един, за цели три месеца!
         - Наистина!?
         - А-ха.
         - Мардж отпи от мартинито си и се загледа доволно в градчето. И тя беше облякла отново банския си костюм, с цвят на домат, и с риза на райета отгоре. Не изглежда зле, реши Том, и дори има добра фигура, ако харесваш този тип - мускулеста здравенячка. Самият Том не го харесваше.
         - Разбрах, че Дики имал лодка - каза той.
         - Да, да, „Pipi“. Съкратено от „Pipistrello“2. Искаш ли да ти я покажа?
         Посичи още едно неразличимо нещо долу на кея, който се виждаше от ъгъла на терасата. Всички лодки му се струваха еднакви, но Мардж каза, че тази на Дики било по-голяма от повечето и имала две мачти.
         Дики излезе и си наля коктейл от каната на масата. Беше облякъл зле изгладени бели памучни панталони и ленена риза с цвета на кожата му.
         - Съжалявам, няма лед. Нямам хладилник.
         Том се усмихна.
         - Донесох ти хавлия за баня. Майка ти каза, че си я искал. И някакви чорапи.
         - Познаваш майка ми?
         - Срещнах баща ти малко преди да замина от Ню Йорк и той ме покани на вечеря в дома му.
         - О? Как беше майка ми?
         - Онази вечер беше на крак, движеше се. Бих казал, че се уморяваше лесно.
         Дики кимна.
         - Тази седмица получих писмо, че била по-добре. Поне в момента няма криза, нали?
         - Няма. Мисля, че баща ти беше по-разтревожен преди няколко седмици. - Том се поколеба. - Тревожи се също така, че не се прибираш у дома.
         - Хърбърт винаги се тревожи за нещо - отбеляза Дики.
         Мардж и прислужницата излязоха от кухнята с плато димящи спагети, голяма купа салата и чиния хляб. Дики и Мардж поведоха разговор за някакъв ресторант, долу на брега. Собственикът разширявал терасата, така че да имало място за танцуване. Обсъждаха го с подробности, бавно, като хора от малък град, които проявяват интерес и към най-дребната промяна в околността. Том не можеше да участва в този разговор по никакъв начин.
         Оползотвори времето, като разглеждаше пръстените на Дики. Харесваше и двата - голям, правоъгълен зелен камък, инкрустиран в злато на третия пръст на дясната му ръка, и, на малкото пръстче на другата ръка, пръстен с печат, по-голям и с повече орнаменти от онзи, който носеше мистър Грийнлийф. Дики има дълги, кокалести ръце, доста приличащи на неговите, помисли си Том.
         Между другото, баща ти ме разведе из корабостроителницата „Бърк - Грийнлийф“, преди да замина - обади се Том. - Каза ми, че направил много промени, откакто си бил там последно. Впечатлих се.
         - Предполагам, че ти е предложил и работа. Винаги се озърта за млади хора с потенциал. - Дики завъртя вилицата си няколко пъти и мушна в устата си топка спагети.
         - Не, не ми предложи. - Том чувстваше, че обядът не би могъл да тръгне по-зле. Дали мистър Грийнлийф е казал на Дики, че отива при него, за да му чете лекции защо би трябвало да се прибере у дома? Или Дики просто беше в гадно настроение? Определено се бе променил, откакто го видя за последен път.
         Изнесе блестяща машина за еспресо, висока около половин метър и я включи в контакт на терасата. След малко се появиха четири малки чашки кафе, едната от които Мардж занесе в кухнята на прислужницата.
         - В кой хотел ще отседнеш? - попита Мардж.
         Том се усмихна.
         - Още не съм намерил хотел. Кой ще ми препоръчате?
         - Най-добър е „Мирамаре“. От тази страна на „Джорджо“ е. Единственият друг е „Джорджо“, но...
         - Говорят, че в леглата на „Джорджо“ имало pulci - намеси се Дики.
         - Ще рече, бълхи. „Джорджо“ е евтин - обясни Мардж старателно. - Но обслужването е...
         - Такова няма - прекъсна я Дики.
         - Днес си в чудесно настроение, нали? - каза Мардж на Дики и метна парченце горгонзола по него.
         - В такъв случай, ще опитам „Мирамаре“ - каза Том и стана. - Време е да тръгвам.
         Никой от двамата не настоя да остане. Дики го изпрати до портата. Мардж остана вътре. Том се зачуди дали Дики и тя нямат помежду си това-онова, от онези, старомодни faute de mieux3 любовни афери, които не бият непременно на очи, защото и двамата не изглеждаха особено ентусиазирани. Мардж е влюбена в Дики, реши Том, но той не би бил по-безразличен към нея, дори и на мястото й да беше петдесет и две годишната италианска прислужница.
         - Ще ми се някой път да видя картините ти - каза Том на Дики.
         - Хубаво. Преполагам, ще се видим пак, ако останеш тук. - И, помисли си Том, като че ли добави това, само защото му донесох хавлията и чорапите.
         - Обядът беше чудесен. Довиждане, Дики.
         - Довиждане.
         Желязната порта издрънча.

 

 

 

 

 

---

 

 

1 Все наляво, наляво (ит.). - Б. пр. [горе]
2 Прилеп (ит.) - Б. пр. [горе]
3 По липса на по-добро (фр.) - Б. пр. [горе]

 

 

 

 

Свързани линкове:

 

 

Пълен запис от обсъждането на романа в Читателския клуб на НБУ - https://www.youtube.com/watch?v=d3wAb76pzDA

 

 

Романът е издаден на български език с марката на Издателство „Фама1!

 

 

 

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „ФАМА1 за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!

 

 

Електронна публикация на 19. април 2024 г.
Публрикация в кн. „Талантливият мистър Рипли“, Партиша Хайсмит, пр. Владимир Германов, Изд. „Фама1“, С., 2019 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]