Луната в облаците бели
e като сребърна овчарка,
която по пътеки звездни
повежда тихичко стадата.

Небето й поднася сини
лагуни, стихнали поляни,
изпълнени със свежи рози,
с къщурки, бдящи в полумрака.

Ах, вие, сладки водопои
на хоризонта, бистри капки,
зелени, скитащи кошари
и заливи на вечността!

За миг, любима, тя дохожда
до всичко - до врати, кошари,
потоци, брегове и рози,
върви, върви, върви печална.

Разцъфнали блата, в които
отеква кроткото мучене
на нежнобелите съзвездия -
като стада от бели крави!

Луната броди бавно, бавно
по пътищата на зората -
красива, гола, екзотична,
незнайната земя възпява.