Старинни полилеи по всичките салони
пред здрача аметистов пак ярко засияват.
И между дъжд и храсти пак жълтите балкони
не зная какъв спомен у мене възкресяват.

И сякаш в танц старинен се връща като жива
пак вечерта, пропита с вълшебства, с болки скрити.
Вън пясъкът е влажен и в клонките се скрива
не зная каква обич със сълзи във очите.

Ни звук. Дъхти на рози. Нощта със стъпки леки
е тук, по-силно грейват златистите кристали.
Една каляска стара отнася - и навеки! -
не знам какви, красиви, но мъртви мадригали.