„Строго охранявани влакове“ (1965) разказва за драматичното превръщане на едно объркано и уплашено от собственото си съзряване момче в мъж в превратните месеци от края на Втората световна война, сред декора на малка провинциална гара в протекторатна Чехия. Новелата е населена с типичните за Храбаловото творчество гротесково-комични, но нелишени от драматизъм и трагизъм типажи, със сюрреалистични апокалиптични визии, безпощадна делнична бруталност, примесена с баладична лиричност. За популярността на произведението допринася и забележителната му филмова адаптация от 1966 г. на режисьора Иржи Менцел, спечелила „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм.

         Тая година, четиресет и пета, немците вече не бяха господари на небето над нашето градче. Нито над околността, нито над цялата ни земя. Железничарите объркаха транспорта така, че сутрешните влакове минаваха по обяд, обедните – вечер, а вечерните – през нощта; случваше се следобедният влак да пристигне една минута по-рано от времето по разписание, но това всъщност си беше закъснелият с четири часа сутрешен пътнически влак.
         Завчера вражески изтребител улучи над нашето градче един немски самолет и му откъсна крилото. Корпусът се подпали и падна някъде в полето, а крилото, което се извъртя и се откъсна от корпуса, изтръгна няколко шепи винтове и гайки и те изпопадаха на площада и покълваха главите на няколко жени. А крилото продължи да планира над нашето градче, всичко живо стоеше и го зяпаше как се носи, издавайки стържещи звуци над площада, където бяха изскочили и посетителите на двете ресторантчета; сянката на крилото летеше над площада, а хората тичаха ту към единия, ту към другия му край, защото крилото се люлееше като грамадно махало и подплашваше гражданството, та то препускаше в посока, обратна на падането му, а махалото издаваше все по-силен грохот и някакъв пеещ звук. После се втурна рязко надолу и падна в градината на господин свещеника. Само пет минути след това гражданството вече мъкнеше метални плочи и ламарини, които още на следващия ден се превърнаха в покриви на зайчарници и кокошарници, един гражданин още същия следобед наряза на парчета плячкосаната ламарина и до вечерта си направи прекрасни ламаринени калници за мотоциклет. Така изчезна не само крилото, но и всички ламарини и части от корпуса на имперското летало, което бе паднало извън градчето в засипаното от сняг поле. Половин час след прякото попадение се качих на велосипеда и тръгнах да видя мястото. Срещнах граждани, които вече мъкнеха на ръчни колички каквото бяха успели да плячкосат. Мъчно можеше да се разбере за какво са им тия парчетии. Но аз продължих с колелото, исках да видя строшения аероплан, яд ме беше на прибирливите хора, защото къде ти аз да взема да прибирам и да мъкна разни части и вехтории! А по отъпканата в снега пътечка, която водеше към черните руини, крачеше баща ми, носеше някакъв сребърен музикален инструмент, усмихваше се и раздрусваше сребърните му чревца и тръбички. Да, това бяха тръбички от самолета, тръбички, по които е текъл бензинът, а аз чак вечерта вкъщи разбрах защо баща ми толкова се радваше на своята плячка. Беше нарязал тръбичките на еднакви парченца, излъска ги, а после до шейсетте лъскави тръбички постави своя патентован молив с подвижен графит. Баща ми можеше да прави всичко, защото от четиресет и осмата си година насам беше пенсионер. Той е бил локомотивен машинист, качил се на локомотива още двайсетгодишен, така че имаше два пъти прослужени необходимите години, ала гражданството умираше от завист, като си помислеше, че татко сигурно ще си живее на тоя свят още двайсет-трийсет години. Освен това татко ставаше по-рано и от тия, дето ходеха на работа. Събираше каквото му падне из цялата околност – винтове, подкови, от обществените складове отмъкваше непотребните вехтории и части и всичко складираше вкъщи, под навеса или на тавана, та бяхме заприличали на пункт за събиране на старо желязо. А ако някой речеше да се отърве от старите си мебели, баща ми веднага ги откарваше, така че макар вкъщи да бяхме трима души, имахме петдесет стола, седем маси, девет канапета и безброй шкафчета, умивалници и кани. Но и това не му стигаше, та продължаваше да обикаля с колелото, преравяше с кука боклуците и надвечер се връщаше с нова плячка, защото всяко нещо можеше да влезе в работа някой ден и то наистина влизаше в работа; когато на някой му потрябваше нещо, което вече не се произвеждаше, някоя част за автомобила, вършачката или ярмомелката, като не намереше, идваше у нас, а татко се замисляше, тръгваше по памет към тавана или навеса или заставаше пред купчината на двора, после поразравяше и след миг измъкваше някоя вехтория, която наистина влизаше в работа. Затова баща ми се разпореждаше с железарските отпадъци и когато откарваше разните железни вехтории на гарата, винаги минаваше край нас и отсипваше малко от тях. И въпреки това съседите не можеха да го търпят. Може би защото прадядо ни Лукаш от осемнайсетата си година насетне получавал всеки божи ден по една жълтица рента, а като станала републиката (1918 г.), взел да получава пенсия. Моят прадядо е роден през 1830 година, а през 1848 година бил барабанчик във войската и като такъв се бил на Карловия мост, където студентите замеряли войниците с павета, та те улучили прадядо ми в коляното и го направили инвалид до живот. Оттогава той получавал рента, една жълтица на ден, срещу която всеки ден си купувал бутилка ром и две пакетчета тютюн, и вместо да си седи вкъщи да си пие и да си пуши, той хойкал по улиците, изръшквал черните пътища, ама най обичал да ходи там, където хората имали най-много работа, а пък той им се хилел, пиел си рома и си пушел тютюна, затова всяка година по веднъж прадядо ми Лукаш така го напердашваха някъде, че дядо ми го докарваше вкъщи с количка. Ала прадядо ми бързо се оправяше и пак тръгваше да пита кой е по-добре, докато отново го пребиваха най-нехристиянски. Едва падането на Австрия отне рентата на прадядо ми, тая рента, дето я беше получавал цели седемдесет години. Пенсията от републиката го лиши от бутилката ром и от тютюна. И въпреки това прадядо ми Лукаш всяка година пак си го пердашеха до припадък, защото продължаваше да си приказва за тия седемдесет години, през които всеки ден бе получавал бутилка ром и тютюн. И така, един ден на 1935 година прадядо пак отишъл да се фука на едни каменари, на които тъкмо им затворили каменоломната, и те така го набили, че той умря. Докторът каза, че имал да живее поне още двайсет години. Та затова никое друго семейство не дразнеше така гражданството. Дядо ми пък, за да не падне ябълката по-далече от прадядо ми Лукаш, беше хипнотизатор, работеше в малки циркове и целият град намираше неговото хипнотизаторство за начин да си кара леко живота. Да, ама когато немците през март минаха нашата граница, та да окупират цялата държава, и поеха към Прага, само нашият дядо тръгна срещу тях, само нашият дядо поиска да се съпротиви на немците със силата на мисълта си, да задържи настъпващите танкове с хипноза.
         И тъй, дядо крачел по шосето с поглед, втренчен в първия танк, който вървял начело на моторизираните армии. А от тоя танк се подавал до пояс един войник на Райха, на главата си имал черна барета с мъртвешки череп и четири кръстосани кости, а дядо вървял срещу танка и ръцете му били прострени напред, с очи той внушавал на немците мисълта: обърнете и тръгвайте назад... И наистина, първият танк спрял, цялата армия спряла, с пръсти дядо докоснал танка и продължил да излъчва все същата мисъл... обърнете и тръгвайте назад, обърнете и тръгвайте назад, обърнете... И тогава поручикът дал знак с едно знаменце, танкът потеглил, но дядо не помръднал от мястото си и танкът го прегазил, откъснал му главата и вече нищо не стояло на пътя на армиите на Райха. После татко ходи да търси главата на дядо ми. Онзи, първият танк, бил закъсал пред Прага, чакал подемен кран да го вдигне, дядовата глава била втъкната между веригите, а веригите ужасно омотани; татко помолил да му позволят да освободи главата на дядо и да я погребе с тялото, тъй както се полага на християнин. Оттогава всички в нашия край се карат. Едни викат, че дядо бил луд, други – че не съвсем, че ако всички били тръгнали като нашия дядо срещу немците с оръжие в ръце, кой знае тогава какво щяло да стане с тия немци.
         Тогава още живеехме извън града, едва след това се преместихме, а пък аз, тъй като бях свикнал с пущинака, като се преместихме в града, светът ми стана тесен. Само когато излизах извън града, дишах по-леко. Но после, като се връщах, щом зърнех отвъд моста тесните улици и улички, и аз сякаш се стеснявах, винаги имах - и имам, и винаги ще имам - чувството, че зад всеки прозорец има поне един чифт очи, които ме наблюдават. Когато ме заговореше някой, аз се изчервявах, защото ми се струваше, че нещо в мене не се харесва на хората. Преди три месеца си прерязах вените, уж без всякаква причина. Но аз си имах причина, знаех си я и примирах от страх, че всеки, който ме погледне, ще я разбере. И затуй зад всеки прозорец имаше чифт очи. Но какво не може да си мисли човек, когато е на двайсет и две години? Мислех си, че хората от нашето градче ме зяпат, задето съм си рязал вените може би за да се отърва от работа, а те трябва да я вършат вместо мен, така както бяха работили вместо прадядо ми Лукаш и дядо ни Вилем, който беше хипнотизатор, пък и вместо татко, който бе карал локомотив четвърт век, само и само след това да не трябва да върши нищо.
         Тази година немците вече не бяха господари на небето над нашето градче. Когато стигнах по пътечката до корпуса на самолета, снегът блестеше из цялата равнина и във всяко кристалче сняг сякаш тиктакаше мъничък секундарник - така пращеше снегът под силното слънце и искреше във всички цветове, а аз чувах не само как във всяко кристалче тиктакат мънички стрелки, но тиктакат и някъде другаде. Моят часовник тиктакаше отчетливо, но чувах още някакво тиктакане и то идеше от самолета, от тая грамада. И там наистина тиктакаше бордовият часовник, той даше сочеше точния час, което разбрах, като го сверих с моя часовник. А после изведнъж видях, че там, на земята, лежи една огряна от слънцето ръкавица, много ясно чувствах, че ръкавицата не е самичка, че в нея има човешка ръка и тази човешка ръка там също не е самичка, а е свързана с китката, а китката е свързана с човешко тяло, което е някъде под развалините. И с цялата тежест на тялото си натиснах педалите, от всички страни тиктакаха миниатюрни секундарници, движени от ясното слънце, а в далечината по линията се носеше товарен влак и весело потракваше; това беше влак за въглища, който се връщаше към мостецкия каменовъглен басейн, сигурно имаше към сто и четиресет оси, а по средата на композицията имаше един вагон със спусната спирачка, тя беше нажежена и металът капеше по линията, но имперският локомотив весело теглеше и тоя застопорен вагон.
         От утре ще стоя край двурелсовата линия на моята гаричка, където всички влакове, пътуващи от запад на изток, ще бъдат обозначени в разписанието с нечетни числа, а влаковете от изток на запад - с четни числа. След тия три месеца пак ще направлявам транспорта, пак ще съм на гарата, през която минават две главни линии; линията от запад на изток е номер едно, а другата, от изток на запад, е номер две, така че всички коловози след номер едно откъм дясната ръка имат нечетен номер, три, пет, седем и така нататък, а всички коловози откъм лявата ръка имат четни номера, четири, шест, осем и така нататък. Разбира се, това е за нас, железничарите, тая номерация де, защото от гледна точка на непосветения, който стои на перона на гарата, например моята гара, за него първи коловоз е пети, втори е трети, трети е първи, четвърти е втори... Утре рано сутринта ще облека униформата, черните панталони и синята куртка, служебния шинел с пиринчените копчета, които мама търка със сидол, после ще закопчая оная прекрасна яка, която носи същия знак като шинела и куртката, и по този начин всеки железничар веднага ще може да познае какъв чин имам във службата. Бутончето на яката казва на всеки, че имам средно образование. А извезаната със златни конци красива звезда дава да се разбере, че съм възпитаник на транспортното училище. Освен това на яката блести най-красивият знак, едно крилато колело, украсено с виолетови и сини дрънкулки, крилато колело, което прилича на златния морски кон. Утре сутринта ще изляза още по тъмно, мама ще гледа подир мен, ще стои неподвижна зад пердето, както стоят другите зад всички прозорци, покрай които ще мина, навсякъде ще стоят хора като майка ми, ще ме гледат, отдръпнали с пръст пердето, а аз ще вървя към реката и там на пътечката както винаги ще си отдъхна, защото не обичам да ходя на работа с влака, край реката дишам по-леко, тук няма никакви прозорци, никакви капани, никакви игли, забодени отзад в тила ми.

---

Новелата на Бохумил Храбал „Строго охранявани влакове“ предстои да излезе на български език на 29 ноември 2024 г. с марката на Издателство „Колибри“ като част от великолепната „Бисерна поредица“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!