Ю Хуа

проза

Литературен клуб | публикуване | страницата на автора

 

ИЗ „ЖИВИ“*

 

Ю Хуа

 

Превод от китайски: Стефан Русинов

 

 

Корица на книгата, снимка: Janet45.com

         Когато бях с десет години по-млад от сега, се сдобих с една лентяйска професия: да събирам народни песни из селата. Цяло лято изкарах като безцелно врабче, скитайки се сред къщите и нивята, напоени със слънчеви лъчи и цикадно цвъртене. Харесвах горчивия чай, който селяните държаха във ведра под дърветата между лехите - без никакви задръжки направо загребвах с лекьосаните им купички, отпивах на големи глътки, после си пълнех манерката, разменях по някоя глупост с мъжете и си заминавах, сподирян от кикота на момичетата. Веднъж цял следобед си бъбрих с един стар бостанджия и това беше денят, в който изядох най-много дини в живота си - щом станах да се сбогувам, внезапно се почувствах като бременна жена, която едва си тътрузи краката. Друг път поседях на прага до една баба, която ми изпя „Десет месеца носих бебе“, докато си плетеше сламените сандали. Най обичах да пристигна по здрач и да седна пред някоя къща - селяните наточваха кладенчова вода, за да наръсят земята и да затиснат полетялата прах, слънцето все още хвърляше лъчи по върхарите, някой ми подаваше ветрило, аз вкусвах от туршиите, по-солени и от сол, и наблюдавах как младите жени се разговарят с мъжете.
         С широкопола сламена шапка, чехли на нозете и затъкната в пояса кърпа, която ме потупваше по задника като опашка, по цял ден кръстосвах пътечките между нивята, прозявах се широко и шляпах по земята, от която се надигаше прахоляк, достоен за цяла каруца.
         След толкова скитосване вече не помнех къде съм ходил и къде - не. Често се случваше на влизане в поредното село някое дете да викне:
         - Ето го пак онзи, дето все се прозява.
         И така селяните разбираха, че човекът с мръсните истории и любовните песни пак е дошъл. Всъщност всички мръсни истории и любовни песни ги бях научил от тях. Знаех точно какво ги вълнува, защото то вълнуваше и мен. Веднъж забелязах един разплакан старец насред синора, целия в синини и отоци, разтърсен от някаква огромна мъка. Щом ме съгледа, той отметна глава и зарида още по-силно. Попитах го кой го е подредил така. Той зачопли калта по крачолите си и отвърна, че бил онзи калпазанин синът му. Когато попитах защо го е бил, той взе нещо да пелтечи и аз на мига разбрах, че старецът се е задявал със снахата. Една вечер пък, докато минавах край някакво езерце, фенерчето ми освети две голи тела, притиснати едно връз друго. Щом светлината попадна върху тях, те мигом застинаха, само една ръка се пресегна да почеше нечие бедро. Тутакси изгасих фенерчето и да ме няма. Друг път, по пладне, в разгара на полската работа, влязох в някакъв двор с широко отворена порта да си търся вода, когато пред мен изникна мъж по гащета, изпречи ми се стреснат, заведе ме до кладенеца, най-любезно ми извади ведро с вода, след което се шмугна като плъх обратно в къщата. Такива случки съм виждал безчет, горе-долу колкото народни песни съм изслушал. И когато гледах всичката зеленина по земята, още по-добре разбирах защо класовете избуяваха така неудържимо.
         Същото онова лято насмалко да се влюбя. Срещнах едно прелестно момиче, чиято загоряла кожа и до днес блещука пред очите ми. Видях я край една река - седеше с навити крачоли в тревата, размахваше една бамбукова сопа и наглеждаше ято тлъсти патици. Това свенливо шестнайсет-седемнайсетгодишно момиче прекара с мен целия жежък следобед. Когато се усмихваше, все навеждаше глава, развиваше тайничко крачоли и криеше босите си нозе в тревата. Аз пък като подкарах едни врели-некипели - зарекох се, че ще я заведа на пътешествие, а тя ме гледаше хем смаяна, хем радостна. В началото бях превъзбуден и говорех от сърце - просто се чувствах страшно щастлив с нея и изобщо не мислех какво ще става нататък. Само че като дойдоха братята й, и тримата яки като бикове, вече се постреснах. Усетих, че е време да се пръждосвам, иначе щеше да се наложи да се оженя за нея.
         Стареца на име Фу-гуей срещнах тъкмо в началото на лятото.
         След пладне се бях скрил под гъстия листак на едно дърво. Памукът вече беше събран и на полето се мяркаха само няколко забрадени жени, които изтръгваха памучните стъбла и току поклащаха задници, докато изтърсваха брадатите корени от пръстта. Свалих си шапката, пресегнах се за кърпата и забърсах лицето си. Отстрани имаше едно прежълтяло от слънчевите лъчи езерце. Облегнах се на ствола точно срещу него, обаче тутакси ме налегна дрямка, тогава направо се изтегнах в тревата, затулих лице с шапката, положих глава върху раницата си и затворих очи под сянката.
         С десет години по-млад от сега, полегнал насред шумата и тревите, спах цели два часа. През това време разни мравки ме полазваха по краката, но дори насън пръстите ми ги перваха съвсем точно. После сякаш стигнах до някакъв бряг, където долових далечните викове на старец, поел с бамбуков сал по реката. Разбудих се от съня и съвсем ясно чух виковете и в реалността. Когато се надигнах, съзрях един старец, който вървеше през полето и наставляваше един вол.
         Сигурно изтощен от оранта, волът стоеше закован на място, забил глава в земята. Гологръдият старец подпираше ралото зад него и недоволстваше от равнодушното му поведение. Гръмките му викове стигнаха до мен:
         - Вол ли си, ореш. Куче ли си, пазиш. Монах ли си, просиш. Петел ли си, кукуригаш. Жена ли си, тъчеш. Къде се е чуло и видяло вол да не оре? Ами че от памтивека е все така. Хайде! Хайде де!
         Сякаш осъзнал вината си, изтощеният вол надигна глава и затегли ралото напред.
         Забелязах колко черен беше гърбът на стареца, също като волския. Два живота, наближаващи своя заник, пореха коравата земя, която шумолеше и се гънеше като вълнисто езеро.
         След малко до мен достигна дрезгавият, но затрогващ глас на стареца, който поде стара песен. След предългото въведение най-накрая се чуха първите два стиха:

 

      Императорът избра ме за зет,
      но на мен ми е много далеч.

 

         Виж го ти, пътят му бил много дълъг и затова не му се ставало императорски зет. Самонадеяността на стареца ме разсмя. Сигурно волът беше забавил стъпка, защото той пак се развика:
         - Ар-си, Йоу-цин, няма да ми кръшкате! Дзя-джън, Фън-ся, браво на вас! Ку-гън също го бива!
         Колко имена можеше да има един вол? Приближих се любопитен до нивата и се обърнах към стареца, който се задаваше насреща ми:
         - Колко имена има твоя вол?
         Той се запря с ралото в ръце, измери ме от главата до петите и попита:
         - Ти градски ли си?
         - Да - кимнах аз.
         Старецът изглеждаше много доволен.
         - От пръв поглед познах.
         - Колко имена има тоя вол?
         - Казва се Фу-гуей - отговори той. - Само едно си има.
         - Ама аз те чух да го наричаш с няколко.
         - Ааа!
         Старецът се развесели, после ме привика със загадъчен жест. Когато се приближих до него, понечи да заговори, но мигом стисна устни, после смъмри вола, който беше надигнал глава:
         - Я не подслушвай, бе! Долу тиквата!
         И волът наистина склони глава. Тогава старецът ми прошепна:
         - Гледам да не разбере, че оре сам, затова викам и разни други имена, да го баламосам. Като чуе, че има и други волове, няма да му е криво и ще оре с пълна сила.
         Под слънчевата светлина усмивката върху смуглото лице на стареца изглеждаше толкова жизнена. Бръчките му шаваха живо, целите пълни с пръст, досущ като пътечките между нивята.
         След това старецът седна с мен под гъстата корона на дървото и в онзи слънчев следобед ми разказа за себе си.

 

 

 

 

 

---

 

 

* Книгата е издадена в поредицата „Отвъд“ на Издателство „Жанет-45“!

 

Електронна публикация на 11. януари 2021 г.
Публикация в кн. „Живи“, Ю Хуа, пр. Стефан Русинов, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2020 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]