Юхан Яйк (1899–1948) е естонски писател, известен със своя мистичен и неоромантичен стил. Най-значимият му принос е цикълът от фантастични и приказни произведения, високо ценени от литературната критика.
        „Гарвановият камък: разкази за таласъми и животни“ е завладяващ сборник от творби на Яйк, вдъхновени от фолклора на Южна Естония. Черпейки от богатата приказна традиция, книгата преплита истории за зли или добротворни свръхестествени същества, хора, животни, чудновати преображения и загадъчни случки, отвеждайки читателя в света на преданията и вълшебствата.
        Българското издание е публикувано с подкрепата на Културния фонд на Естония в рамките на програма „Традукта“.

        Някога, преди много години, нещо странно се случило в нощта срещу Еньовден. Било толкова отдавна, че дори онзи стогодишен старец, който живее в четвъртитата къщурка досами хълма Мунамяги¹, казва на внуците си: „Не помня, нищичко не помня“.
        Ала тази история е истинска – за нея свидетелства черният камък от стената на църквата в Риуге², порутена от гюле през войната. Камъкът почернял тъкмо онази нощ срещу Еньовден, когато се случила тази страшна история.
        Превалял денят преди Еньовден, празник, който някога във Върумаа празнували пищно. На залез слънце близките и далечни гори чезнели в мекотата на надигащата се между езерата мъгла, обгръщаща ги с нежна нощна пелерина, само от древното Тървапалу³ долитали продължителни, неистови крясъци с падането на мрака, а небосводът вече не бил същият. Нежно розовеел, докато залезът пламтял в ярки багри. После от това несекващо небесно зарево засияли ярко кулата и фасадата на църквата в Риуге, а върхарите на тървапалуските смърчове заблещукали така, сякаш острите им иглички били издрали прелитащите гарванови ята до кръв и капки от нея останали да блестят досущ като фини мъниста по клоните на дърветата. Ала по лъките и чукарите на околните хълмисти върхове, извисяващи се като отчетливи пирамиди над всичко, заревото тайнствено сияело. Приличало на голямо червено петно боя, плеснато по дължината на белия ствол на бреза от нехайна четка, завихрена с такъв замах и такава ярост, та пръските са се разлетели по брезовите листа и боровите иглички.
        Все пак настъпил часът, в който сумракът се сгъстил. Хълмистите върхове избухнали в пламъци. Хиляди огньове се появили наблизо и надалеч, издигали се над горите, погледът ги проследявал чак до облаците, защото в тъмната нощ не се откроявал хълмът, на който горял Еньовският огън. Пламъците се виели дълго, сиянието озарявало цяла нощна Върумаа, а в нея горели повече Eньовски огньове, отколкото звезди светели на небето. Трептели тайнствено, били досущ като живи същества, които се споглеждат и си кимат с поглед.
        Ала Еньовският огън на хълма Мунамяги се издигал по-високо от всички тях, защото трябвало да озарява земята на всички естонци. Струпвали огромна камара дърва и когато пламъкът ги поглъщал, заревото се разстилало надлъж и нашир над Пейпси⁴ – по-необятно от изгряващата зора откъм източния му бряг. Мунамяги се виждал толкова ясно от голямото езеро, че празнуващите Еньовден наблюдавали как от дъното на езерото рибите зяпат уплашено невиждания нощен спектакъл. Виждало се дори как необятните огнени димни колони от кратера Каали се протягат към небето над Сааремаа и как платноходите се носят като пъргави бръмбари в синята морска шир.
        Славни били времената на празненствата с Еньовските огньове на хълма Мунамяги, където всеки път се събирали хората от близки и далечни околности. Били кой от кого по-щастливи, а пукнела ли зората, пътищата, водещи във всички посоки, се изпълвали от разотиващия се народ.
        Ала веднъж било писано нещата да се случат другояче. Там е работата, че няколко седмици преди Еньовден селянинът Таби се натъкнал в гората на Сатаната – ни жив, ни умрял. Дъртият звяр бил изпосталял и злочест, като да бил изоставен от себеподобните си да мре. В първия миг Таби погледнал уплашено косматия звяр, но щом видял състоянието му, нещастната му муцуна, която много приличала на човешко лице, и очите му, насълзени от мъка, на Таби му дожаляло. Върнал се вкъщи да вземе коня и откарал Сатаната в дома си.
        Таби не посмял да прибере Сатаната вътре в къщата. Заключил го в плевнята, ала преди това отнесъл там наръч свежо сено, за да не му убива на стареца. Давал му мляко, хранел го с картофи и след няколко дни дяволът оздравял и налял бузи. При появата на Таби, жена му и челядта му лицето на Сатаната придобивало миловидно изражение, издумвал нещо на дяволски и махал дружелюбно с опашка. Били хубави дни, децата на Таби си играели със Сатаната, който свеждал странно глава, когато хлапетата го чешели със заострения край на кривака по врата.
        Таби държал Сатаната тайно в плевнята – ако хората разберели, не го чакало нищо добро. Ала самият Сатана хич не бил съобразителен. Навярно си мислел, че всички хора са толкова добри, колкото домочадието на Таби. Децата на Таби го научили да пее и по цели дни и нощи от плевнята на Таби се чувало странно виене. Сатаната имал ужасен глас и нощем, дерейки се с цяло гърло, пеел карелски песни, ала кучетата в селото долавяли нещо необичайно в гласа му и виели по цели нощи. Таби, разбира се, опитвал да обясни на Сатаната със знаци да спре да пее, но онзи не разбирал. Сатаната можел да навлече на Таби големи ядове и Таби решил да примами дявола обратно в гората.
        Ала хич не било лесно. Щом Таби стигнал със Сатаната до портата, онзи мигом се обърнал, спокойно се върнал в плевнята и запял. Една нощ, докато Сатаната здравата хъркал, Таби го метнал в каруцата и го откарал вдън гори тилилейски. Само че още на сутринта Сатаната се върнал.
        Таби се видял в чудо със Сатаната. Вече всички в селото знаели кой е гостенинът му. Ходели да гледат странния мъж. Това продължило някоя и друга седмица, докато накрая приказките стигнали до ушите на свещеника.
        Онзи вече знаел как трябва да постъпи със Сатаната. Пък и тъкмо било навечерието на Еньовден. Огромната клада на Мунамяги вече била подготвена. Този път обаче свещеникът също искал да участва в Еньовското празненство. Дошъл с двайсетина мъжаги в селото на Таби, завързали ръцете и краката на Сатаната, замъкнали го на Мунамяги и го турили на кладата, белким затрият злия дух.
        Още не се било свечерило. Всички до един трябвало да гледат гибелта на Сатаната. За целта го оставили там и турили адското изчадие под стража, за да не избяга.
        Привечер на хълма се струпала плътна тълпа. Из храсталаците и между дърветата гъмжало от хора и тайнствен шепот се носел от уста на уста. Свещеникът пристигнал рано-рано и дръпнал дълга проповед за Лукавия и за Царството Божие. Ала когато от Отепя⁵ проблеснал в далечината първият Еньовски огън, той приключил с проповедта и запалил кладата.
        Настъпила дълбока тишина. Гък не се чувал. Само насред Пейпси и в необятното Балтийско море можело да е толкова тихо, когато ветровете си почиват в небесата. Чувало се единствено тихото съскане на огъня и сегиз-тогиз – пукането на някой въглен.
        В ноздрите на Сатаната обаче проникнала миризмата на огъня. От кладата се чула силна кихавица, досущ като пръхтенето на лос вдън гори тилилейски. Едва тогава сякаш Сатаната усетил огъня и из целия свят се разнесъл неговият виещ от болка глас, зовящ за помощ.
        Отпосле обаче се случило чудо. От Мунамяги изведнъж изчезнали всички дървета, целият хълм се заоблил като приказно птиче яйце в гнездо и станал хлъзгав като лед. Вече ничий крак не успявал да се задържи на ледената повърхност, цялото човешко море се хързулнало с бесен вой надолу и след миг гърчещото се множество от изпопадали и опитващи се да не попаднат под нечии чужди крака хора опасало Мунамяги. Всички се уплашили и се отдръпнали колкото се може по-надалеч от хълма, за да видят какво ще се случи. И видели – кладата още била на хълма и горяла. Свещеникът бил окачил край нея кръстове, но това не успявало да отнеме сатанинската сила. Дяволът продължавал да зове за помощ, хората чували ужасния вой на горящия и им дожаляло. Всички възроптали срещу свещеника, който искал да изгори Сатаната. Решили вкупом, че свещеникът е зъл, а делото му – нечестиво. Че не бива да изгарят на клада Сатаната, който си живее тихо и мирно в гората.
        Хорското мнение насърчило храбростта на най-юначните мъже. Някой се провикнал:
        – Който тук е куражлия да се качи на хълма и да избави Сатаната, да тръгне с мен и да не се бои от огъня.
        – Бързо му помогнете, че ще изгори.
        – Донесете бързо стълба и въже, инак няма да можем да се качим...
        Ала в това време видели как Таби вече се катери по хълма. Странно било това катерене. Кършел със зъби клонаците по пътя си, където после закрепвал крака, вкопчвал се с нокти в хълма и оставял кървави дири, но се придвижвал нагоре. Виждали го всички присъстващи, дори онези, които били оттатък хребета, защото хълмът бил станал прозрачен като стъкло и катерещият се нагоре човек, висящ във въздуха, приличал на паяк, който пъпли, оплетен в паяжината си, към небето.
        Таби обаче се изкачил догоре и се изгубил в пламъците. Народът наблюдавал случващото се със затаен дъх, от горящата клада хвърчала плътна искряща маса. Чувало се свирепото бумтене на огъня, димният облак се протягал към небето като вековен смърч, там се разсейвал и над цялото било се стелел гъст пушек, през който едва-едва прозирал горещият червен пламък на кладата.
        Ала Таби извадил късмет. Главата му се показала насред пушилката, той дръпнал с ръка Сатаната, чиято опърлена кожа изглеждала гладка и лъщяща. Косъм не му бил останал от козината, дори на темето около рогата, треперел, уплашен до смърт, и бил замаян от дима. Само че се окопитил и мигом излетял, направил голям завой във въздуха и се изгубил в гората оттатък стопанствата, чул се само тропот от тичане.
        Радост обзела народа.
        – Браво, Таби, браво, ашколсун, юнако! – чувало се неспирно, когато Таби слязъл от хълма. Народът го наобиколил и всеки искал да го прегърне.
        Междувременно Мунамяги си върнал предишната форма и ликуващият народ се втурнал нагоре по него. Огромният Еньовски огън пращял, човешкото множество празнувало Еньовден, а многобройните звезди на небосвода блещукали над дъбравите като светулки. Далече на остров Сааремаа, от кратера Каали се издигнал гигантски огнен стълб към небето, а в Тори⁶, в гърлото на пъкъла, дяволските чеда се забавлявали. Празненството продължило до сутринта. После светлината повела хората по пътя към дома.
        Свещеникът пък, уплашен до смърт, бил избягал в селото. В бясното си препускане се блъснал в стената на църквата и се гътнал, а камъкът на стената на църквата станал гарвановочерен.
        Вкъщи Таби го чакала изненада. Забелязал, че власатките в плевнята се били превърнали в чудесни детелини, а каруцата, в която возел Сатаната – в прекрасна колесница. Хърбавите крави на Таби били напълнели и мучали с гърлен тембър като рогове.
        Сатаната така и не се появил. Ала на следващия Еньовден Таби разбрал, че през нощта Сатаната е идвал в двора му. Той разпознал безпогрешно следите от копитата му. Онази нощ преди Еньовден Таби занесъл в плевнята един вак⁷ картофи и един кюп мляко. На сутринта и двете съдини били празни, а на дъното им блестяла по една голяма жълтица.
        Синовете на Таби, които някога си играли с рогата на Сатаната и го чесали дружелюбно по врата, станали юнаци за чудо и приказ.
        И до ден днешен Сатаната идва всяка нощ срещу Еньовден в двора на Таби, ала не се показва пред хората. Навярно живее нейде вдън гори тилилейски, похапва горски плодове и се припича на слънце.

---

Бележки:

¹ Мунамяги, букв. „Яйцевиден хълм“. Най-високото възвишение във Върумаа. – Б. пр. [горе]

² Село във Върумаа. – Б. пр. [горе]

³ Гориста местност във Върумаа. – Б. пр. [горе]

⁴ Псковско-чудското езеро. – Б. пр. [горе]

⁵ Град в Южна Естония. – Б. пр. [горе]

⁶ Пещера на левия бряг на р. Пярну в Югозападна Естония. – Б. пр. [горе]

⁷ Стара единица мярка за обем, равна на 44,67 л. – Б. пр. [горе]

^* Приказката е включена в книгата „Гарвановият камък. Разкази за таласъми и животни“, Юхан Яйк, превод от естонски Ивайло Златков, Издателство „Сонм“, 2026 г.

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „СОНМ“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!