Блум през открехнатата врата на бара видя раковина, която се местеше от ухо на ухо. Чу, ала съвсем приглушено това, дето чуваха ушите, всяко едно поотделно, едно и също, ясно дочу плисък на морски вълни: глух тътен.
         Бронзът до отегченото злато застана – отблизо, отдалеч – заслушаха се двете.
         Ухото й е също раковина, с любопитно увиснала обичка от месеста част. Била на море. Красавици, красавици на плажа край водата. Кожата й изгоряла до червено. Трябвало е първо крем да сложи, за да получи бронзовокафяв загар. Тост с масло. О, онзи лосион да не го забравя. Изприщила се край устата. Трапчинки и къдрици завъртат ми главата. Косата сплетена като диадема: раковина с морски водорасли. Защо си крият ушите с коса от водорасли? А туркините – устата, защо? Очите им надничат над яшмака. Откъде да влезеш? Пещера. Вход забранен, освен по работа.
         Мислят си, че морето чуват. Да пее. Да реве. А това е кръвта им. Понякога в ушите им бушува. Е, тя също е море. С острови от кръвни телца.
         Наистина е чудно. И така ясно се чува. Отново. Джордж Лидуел послуша песента на раковината, после внимателно я сложи настрана.
         - Какво нашепват вълните разлюлени? – попита я той през усмивка.
         Чаровна, вълнисто засмяна, загадъчно смълчана, Лидия на Лидуел се усмихна.
         Туп.
         Покрай Лари О`Рорк, покрай Лари, храбрият Лари О`Бойлан се заклати, глава си извърна.
         От пренебрегнатата раковина госпожица Мина се плъзна към очакващата я халба. Не, съвсем не била така самотна, госпожица Дус дяволито на господин Лидуел каза. Разходки на лунна светлина край морето. Не, не самичка. С кого ли? Отвърна благодушно: с един джентълмен приятел.
         Чевръстите на Боб Каули пръсти тройно темпо ускориха. Собственикът на абат се радва. За кратко. Дългия Джон. Биг Бен. С лекота искрящи ноти свири за дами игриви, хитрици, дяволици, за техните кавалери, галантни джентълмени и покровители при това. Раз-два: раз, раз, раз: два, едно, три, четири.
         Море, вятър, листа, гръмотевици, води, крави мучат, пазар за добитък, петли, кокошките не кукуригат, змии съссскат. Всичко в музика се къпе. Вратата на Рътлидж: иии, изскърцва. Не, това е шум. Сега вече свири менуета от Дон Жуан. Дивни дворцови одежди танцуват в залите на замъка. Сиромашията отвън. Селяни надничат. От глад посивели лица дъвчат от лапад листа. Красиво. Погледни: погледни, погледни, погледни, погледни, погледни: погледни към нас.
         Веселба е, лесно се разбира. Никога не бих го съчинил. Защо? Моята радост е друга. Но и двете са радости. Да, трябва да е радост. Самият факт, че в музиката се заслушвам, го показва. Колко често съм си мислел, че нещо я тормози, а тя току запее с весел глас. Тогава разбираш.
         Маккой с куфара. Моята жена и твоята жена. Писука като котка. Като прокъсана коприна. А после и тя се обажда, занарежда като хлопка на звънец. Не им се удава с паузи да говорят, както правят мъжете. И в гласа дори паузата им кънти: запълни ме! Аз съм топла, тъмна и открита. Моли в quis est homo: Меркаданте. Ухото ми до стената прилепено, напрегнато слухти. Искам жена, която може стоката да ми достави.
         Двуколка джиг-джог, джиг-джог стоп. Наконтено със светлокафяви обувки, контето Бойлан със светлосините чорапи с лекота на земята подскочи.
         Само погледни! Камерна музика. Каламбур от туй може да излезе. Това е музиката, която често чувам, когато тя. Акустика. Звънтеж. Празните съдове вдигат най-много шум. Заради акустиката, резонансът се променя според теглото на водата, което е равно на закона на падащата вода¹. Като рапсодите на Лист, унгарските, цигански очи. Бисерни. Капки. Дъжд. Дидъл-айдъл, айдъл-ду. Сссс. Ссссега. Може би сега. Или пък вече.
         Един с пръст похлопа, друг чук-чук, с дудук потропа. Пол дьо кок нахакано и гръмко чука със своя кок дьо кок.
         Туп.
         - Бен, Qui sdegno^a! – провикна се отец Каули.
         - Не, Бен – намеси се Том Кърнан, - по-добре изкарай Малкият бунтовник. По нашенски го изпей.
         - Давай, Бен! – подкани го и господин Дедалус. – Истински мъже сърцати.
         - Хайде, хайде! – замолиха го всички в един глас.
         Ще тръгвам. Ей, Пат, върни се. Ела. Той се приближи, дойде, но не остана. Моето. Колко струва?
         - В коя тоналност? Шест диез?
         - Фа диез мажор – отвърна Бен Долард.
         Разперените птичи пръсти на Боб Каули стиснаха за гушата акордите глухи, дълбоки.
         Трябва да тръгвам, рече принцът Блум на принца Ричи. Не, отсече Ричи. Да, трябва. Къде са ми парите? В разгара на веселбата? Да, път го чака. Колко? С очите си чува говора на устните. Един шилинг и девет. И пени за теб. Ето. Не, дай му бакшиш от две. Глух-оглушал. Ама сигурно храни жена и семейство, дето го чакат, чакат Пати да се върне у дома. Хи-хи-хи. Глухият чака клиентите да се качат.
         Поспри. Чуй. Акорди глухо тътнат. Оооопечалени и дълбоки. В пещера. В средните земни ядра. Спотайва се руда. Залежи от музика.

---

Бележки:

¹ Тук Блум смесва акустичния принцип за резонанса на съдовете, който се променя при пълненето им с вода, със закона на Архимед. – Бел. прев. [горе]

^a „Това е възмутително“ (ит.). Ария на Зарастро от второ действие на операта „Вълшебната флейта“ от Моцарт. – Бел. прев. [горе]

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Изток-Запад“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!