1965...
         1 май
         ...Кое наричаме съдба? Възможността за трагедия преди всичко. Тя обаче бива осуетена от външна детерминираност, от стигма, очертаваща до нелепост живота ни в конкретния тоталитаризъм: така че, когато изживяваме докрай като действителност отредената ни детерминация, това не е необходимостта, произтичаща от собствената ни - относителна - свобода, това аз бих нарекъл безсъдбовност.

         1971
         ...Заразглеждах под лупа снимките на пристигащите (дали не бяха от Течо в областта Марамарош, известно от делото на Ейхман?) Усмивки, ведрина, доверчивост. Да, щом приемем, че човек държи на живота си и в условията на тоталитаризма, с което по същество допринася за укрепването му: това е простият трик на организацията. Отчуждението, с което човек все пак се отнася към тоталитаризма, може да бъде преодоляно единствено с подобно прозрение. Самото прозрение и осъзнаване му са акт на свобода; този акт на свобода, на просветление обаче - който е всъщност признание за съучастничество - винаги се натъква на забраната на оцелелите. Така се създава безсъдбовната съдба, човек прекрачва от едно отчуждение в друго, никога нищо не свършва: дори и мъртвите заплашват с възкресение.

         Който излезе литературен победител из материята на концентрационните лагери, т. е. „има успех“, сто на сто мами и лъже: така напиши своя роман.

         1973
         ...Бил съм - казват - закъснял с темата. Не била вече актуална. „Такава тема“ е трябвало по-рано, поне преди десет години и т.н. Аз обаче напоследък наново осъзнах, че нищо не е в състояние да ме заинтересува истински извън мита Аушвиц. Обмислям ли нов роман, за Аушвиц мисля. Каквото и да мисля, все за Аушвиц мисля. Уж привидно говоря за нещо съвсем друго и пак за Аушвиц говоря. Аз съм медиум на духа на Аушвиц. Аушвиц говори чрез мене. В сравнение с него, всичко останало ми изглежда пустословие. И съм сигурен, абсолютно сигурен, че не е поради лични причини. Аушвиц и всичко, свързано с него (а кое не е свързано вече с него) е най-голямата травма за европейския човек от кръста насам, макар че са нужни десетилетия, дори столетия за да бъде осъзната. А ако ли не, тогава и без това е все едно. Тогава за какво да пишеш? и кому?

         1975, април
         Излезе "Безсъдбовност". Погледнах откровено в себе си: свободен съм и празен. Нищо не искам, нищо не чувствам. Освен позора на процедурата. - Фанфарите замлъкнаха. "Победихме!" - отрони пълководецът и умря.

         ...Човекът! Живее, но не разполага с живота си; мисли, но нищо не знае; живее стадно, но е личност; личност е, но не може да живее сам; част от естеството, той унищожава природата, за да я преработи в обществени блага; и в крайна сметка с труда си опустошава и природата, и обществото. Най-голямата беда обаче е, че си е наложил закони, които е неспособен да спазва: затова е принуден да живее в лъжа и самопрезрение.

         1976
         ...Голямото откритие на новата проза: прогонването на човека от центъра на нещата. Това е качествена промяна, преобразила романа - че и стихотворението - в текст, просто текст, от който субектът е извлечен по същия начин, както световните веществени и властови структури разграждат личността и я свеждат до обикновен импулс.

         1979
         ...Що за добродетел е трудът в крайна сметка? Робска добродетел. Как - незабелязано - се е превърнал в ново време в идеология, в морал, смело може да се каже: в бог? Какво въобще означава тази дума: труд? Делото, дейността - не са труд, макар че са свързани с труда. Старите или антични творци например не са "се трудили" в смисъла, в който, да речем, са работили Дикенс и Зола. Трудът като завоевание, като динамика, като форма на живот, дори като светоглед - като противопоставеност на съзерцателния и мечтателен живот. Трудът, който окачествява съзерцанието, по-високите форми на игра, аристократизма като безполезност, като паразитно съществуване. Революция ли е това или по-скоро лудост? Да не би да е необходимост? Научно-техническият напредък се осъществява в резултат на труда; ала ако няма научно-технически напредък, няма да има пренаселеност, а ако няма пренаселеност, няма нужда от научно-технически напредък. Както и да се погледне, факт е, че днес трудът прегазва всичко и оправдава всичко (Аушвиц и Сибир са екстремните примери): трудът е единственият действащ и ефикасен бог, комуто явно или тайно цялото човечество се кланя по един и същи начин като на нов Молох и коренно прекроява нравствения му живот; моралът на труда пропъжда на заден план всеки друг морал - в това число и етиката на самия труд - и функционира напълно an und fur sich, за себе си и заради себе си. Ала автоматизмът, създаден в процеса на труда, твърде скоро дарява обществото с оказала се без дейност - т.е. без бог - маса: и за да продължи религиозния си живот, то се залавя със системно опустошаване - в крайна сметка и унищожението е труд, стига да му се надене подходящ трудов морал. Падането на човешкото равнище очевидно е започнало с победата на бога-труд, с превръщането му във всеобщ морал: но какво означава човешко равнище - след като и равнището се е създало в хода на труда и е довело до тоталния труд.

         1980
         ...Петък. Точно час и петнайсет минути стоене на опашка за месо. Плячката е внушителна: свинско печено, шунка, салам. Възрастната жена, на която й прилоша в магазина. Подутите стъпала. Жените изуват краката си от сандалите. Иначе - търпение, безкрайно търпение (нетърпимо търпение) сред цялата процедура от унижения. Дали става въпрос за организиран ред или някаква банална случайност е създала точно този тип организираност? Банални случайности обаче няма, обстоятелствата са рожба на обстоятелства. Крайният резултат: набавянето, поддържането на жизнения стандарт смила цялата енергия, която хората биха могли да обърнат и за други цели. Работят, стоят по опашки, възпитават децата си - и животът изведнъж свършва. Несъмнено, конвейрът работи безупречно: няма време за извисяване и тъй като няма извисяване, няма и перспектива. Мисълта за отклонение от опашката, водеща към отрупаните със стока пултове, дори не възниква, а самата опашка приковава всяка действена сила. В края на опашката чака възнаграждение, което може да се сложи в пазарската чанта. От друга страна, този механизъм, колкото и да е съвършен, все пак е съмнителен: превръща човека в роб. А робът е непредвидим, подъл и склонен към разрушение. Невъзможно е да се изчисли моментът, в който тези качества изведнъж ще прелеят.

         ...И така, при появата ми на този свят Слънцето било под знака на най-голямата дотогава стопанска криза в света, от Емпайър стейт билдинг до птицата турул върху някогашния мост Франц Йосиф в Будапеща, от всички по-издигнати точки на земното кълбо хората се хвърляли един през друг във води, пропасти и по павета - кой където намери; от страниците на произведението си "Mein Kampf" партиен лидер на име Адолф Хитлер ме гледал с крайно неприятно лице, първият унгарски еврейски закон, наречен numerus clausus, стоял в зенита на констелацията ми, още преди да го последват другите. Всичките земни знаци (за небесните нищо не знам) свидетелстват, че раждането ми е било излишно, нещо повече: лишено от смисъл. Дори и за родителите си съм бил само бреме: канели се да се развеждат. Опредметеното любене на двама души, които дори не се обичали; навярно плод на проявена нощна слабост. Раз-два и съм се появил, поради милостта на естеството, преди още някой от тях да е успял да се размисли. Бил съм здраво дете, пораснали ми зъбки, започнал съм да гукам, разсъдъкът ми се прояснил: и съм започнал да се враствам в избуяващата предметност. Бил съм общото синче на тати и на мама, които нямали нищо друго общо помежду си; възпитаник на частна институция, където ме оставили на съхранение, за да довършат бракоразводното си дело; ученик на училището си и малък поданик на държавата. "Вярвам в един Бог, вярвам в една Родина, вярвам във възкресението на Унгария" - молел съм се преди започването на часовете. "Унгария - разкъсана не е страна, но цялата е рая на света" - четял съм надписа над контурите с кървяща боя на стенната карта. "Navigare necesse est, vivere non est necesse" - зубрел съм в часовете по латински. "Шома йисроел, адонай елохену, адонай еход" - учел съм по вероучение. Притиснат отвсякъде, обсебвали съзнанието ми: възпитавали ме. Къде с любяща дума, къде със строга закана лека-полека ме подготвяли да бъда изтръгнат. Никога не съм се съпротивлявал, стремял съм се да правя всичко, което съм в състояние: с вяло старание съм потъвал в неврозата на доброто си възпитание. Бил съм един умерено амбициозен и не дотам безупречен в развитието си член на негласното съзаклятие срещу моя живот...

         1981
         ...Общество, в което по всяко време всеки може да бъде заменен с всеки е общество на заместници. Нищо чудно, ако в такова общество всичко се превърне в символ и подобие; подобие, което отдавна не познава оригинала; такъв е и животът, сън за живот, който не съществува, за който само говорят, без да знаят за какво говорят в действителност.

         ...между човешкия разум и човешкия живот (съдба) зее такава пропаст, която прави невъзможно прокарването на мост, тъй като битието и природата на пропастта са непонятни. Стоим или от едната, или от другата страна; или разумът е излишен, или животът.

         ...Маса и дух винаги са били противоположни понятия. Ала масите никога досега не са властвали, пълно и дори тотално, масите, издигнали на власт властта на масите, никога досега не са посочвали толкова недвусмислено духа като свой враг, както го правят днес; масите, по-точно властта, която удостоверява легалността си с масите, се намира в положение, от което може да унищожи всяка по-висока форма на битие; а без него животът няма стойност (страх ме е, че няма и смисъл). Това е явление на ХХ век.

         ...В този колективен свят (лудостта и опустошението са колективни, от тях няма поединично спасение), в този колективен свят да останеш просто човек и да издържиш като човек: по-хероично начинание за момента едва ли бих могъл да назова.

         ...Мога да гледам на еврейството като на символ, житейска ситуация, етична мисия; възможност за самопознание, велика школа за преосмисляне на унижението, на съвременната мизерия, на изолацията. Ала еврейството като народ, като религия, като история - за какво ми са? Ако ще е "народ" - несъвместимо е с еврейското усещане, което повелява самота и бездомност. Ако ще е "религия" - противоречи на смелостта и резигнацията, с която гледат в очите смъртта. Ако ще е "история" - противоречи на индивидуалната мисия, която всъщност приемам, поради липсата на "историческа мисия" (освен ако не виждам именно в това историческата мисия).

         ...Проблемът на унгарския писател не е това, от което напоследък често се оплакват, че уж не можел да каже нищо на света, поради езиковата си изолация; най-големият проблем на унгарския писател е, че не казва нищо на унгарците. Официалните и неофициални автори на "културната ни политика" се държат така, сякаш литературата е свръхсериозно нещо, чиято сериозност произтича не от индивидуалността, а от някаква голяма, обща и колективна, държавна, нещо повече, национална задача - с други думи сериозно провъзгласяват пълната си несериозност. Сякаш националновъзвисяващата лъжа е по-важна от националнопокваряващата истина; ницшеанска ситуация: болни са и се лекуват с лъжа. Но опитали ли са дали народът, на който се позовават безспир, дали не се интересува все пак от истината?

         ...Никога няма да се науча да манипулирам простото устройство на живота. Да натискам правилното копче в нужния момент, както съвременният човек-автомат го прави, без каквито и да било затруднения. (Вярно, че понякога натиска копчето, от което избухва.)

         1983
         ...„Нощта на неосъзнатите инстинкти“, в която „Фройд храбро наднича“ (по думите на Томас Ман), е уютно кътче в сравнение с онова, което човекът сътвори през последния половин век от историята си и продължава и до днес, при това не подсъзнателно, а от известно време пред телевизорно множество от погледи. Днес вече не от Фройд, а от собствен опит знаем, че трябва да се страхуваме от себе си, защото не знаем на какво бихме били способни - или пък неспособни; и ако междувременно открием в себе си добре оформен, но в името на бога старателно подтискан едипов комплекс, този ден по всяка вероятност можем да потънем в съня с блажена усмивка. Съзнанието за вина, произтичаща от греха на древното отцеубийство, било създало култура - защо да не го четем дремейки, след като оттогава са избити толкова бащи - синове, дъщери и майки - и виждаме, че не само никой не изпитва вина заради това, но дори и не сме поумнели...
         ...Какво дава предимство на перото ни? Нима сме по-мъдри или по-учени от Фройд? Ни най-малко. Но имаме повече опит. Тъй като светът много се промени, промени се човекът и знанието ни за него...
         ...Човек не може да устои да не направи донякъде циничния извод: имал е късмет като изследовател. Видял е, изпитал е на собствен гръб вулканичното изригване на мрачния свят на инстинктите... Ние обаче, чеда на едно по-късно време, не можем да проумеем случилото се въз основа на неговото учение... В Аушвиц се оказа напълно безразлично какви аналноеротични преживявания сме имали между една и тригодишна възраст...

         ...Разговор. Смята, че изключителността на света може да се принизи до възможността да бъде изобразен. - Да си художник означава точно обратното.