В отделение на психиатрична клиника безметежно властва деспотичната мис Рачид. Тя манипулира и държи в подчинение не само болните, но лекарите и целия персонал. Нещата се променят, когато постъпва нов пациент - Рандъл Патрик Макмърфи, дребен мошеник и комарджия, но също дързък, темпераментен бунтар, който симулира психично разстройство, за да избегне присъда в трудов лагер. Здраво вкопчен в живота, Макмърфи поема лидерството, сплотява пациентите и се опълчва срещу диктатурата на старшата сестра, като открито нарушава правилата. Но това неподчинение, което започва като спорт, скоро прераства в безмилостна битка, в тотална война между двама непримирими противници. Вълнуващ и забавен, но в крайна сметка трагичен, романът на Кен Киси се нарежда сред най-стойностното в съвременната литература. Творбата е екранизирана от Милош Форман и филмът печели пет оскара в основните категории и е определен от критиката за един от двайсетте най-добри филма за всички времена.

На Вик Лъвъл,
който ми каза, че дракони няма,
а после ме заведе в леговищата им.

 

 

… първата на изток тръгна, втората на запад свърна,
третата, не знам защо, кукувичето гнездо
си избра едничка тя и над него прелетя…

Детска песничка

         Новодошлият застава за миг насред дневната, за да я огледа.
         В едната половина на стаята по-младите пациенти, наричани Острите, тъй като лекарите смятат, че те все още могат да бъдат излекувани, се упражняват в канадска борба и в разни трикове с карти, при които прибавяш, изваждаш, смяташ и накрая трябва да познаеш картата. Били Бибит се опитва да си свие цигара с машинката, а Мартини се разхожда нагоре-надолу и открива какви ли не неща под масите и столовете. Острите се движат много. Разказват си смешки и се кискат в шепи (никой не дръзва да се отпусне и да се засмее както трябва, целият персонал ще нахълта в стаята с бележници и милион въпроси), пишат писма с жълти, къси, изпогризани моливи.
         Шпионират се. От време на време някой без да иска ще се изпусне да каже нещо за себе си, дето не е трябвало да го казва, и около масата ще се намери приятел, който ще се прозее, ще стане и ще се промъкне крадешком до голямата тетрадка-дневник пред Сестринската стая, за да запише чутото — Старшата казва, че дневникът бил от полза за лечението на пациентите, но всъщност, в това съм сигурен, тя просто чака да събере достатъчно улики срещу някого, за да го изпратят на „ремонт“ в Централната сграда, за да му „оправят“ главата, та повече да не им създава неприятности.
         Онзи, който е вписал доноса в дневника, получава звездичка срещу името си в регистрационната книга и разрешение да спи до по-късно на следващата сутрин.
         Отсреща седят бракуваните продукти на Системата — Хрониците. Тия ги държат в болницата не за да бъдат излекувани, а за да не се мотаят из улиците и да създават лошо име на продукцията. Хрониците са тук завинаги, това персоналът не го крие. Те се делят на Подвижни, като мене, които все още могат да вървят сами, стига да са нахранени, на Неподвижни и на Безмозъчни. Хрониците са — или поне повечето са — машини с вътрешни дефекти, които не могат да бъдат поправени: дефекти вродени или придобити в течение на дълги години, през които човекът непрекъснато си е блъскал главата в твърди неща и додето го открият за болницата, раните му вече не кървят, а са ръждясали.
         С някои от Хрониците обаче персоналът е допуснал различни грешки преди години: при идването си тия някои са били Остри и едва впоследствие са се променили. Елис дойде като Остър, но го повредиха зле, когато го претовариха с електричество в оная гадна, убийствена за мозъка стая, която черните момчета наричат „Шоковото“. Сега той е прикован към стената в същото състояние, в което го вдигнаха последния път от масата, в същото положение, с разперени ръце и свити длани, със същия ужас, изписан по лицето му. Стои прикован към стената като препарирано животно. Пироните ги вадят, когато стане време за ядене или за лягане, или когато искат да го преместят, за да избърша локвичката под него. В старата сграда стоя на едно място толкова дълго време, че пикнята му прояде пода и гредите под него, и той на няколко пъти пропадаше в долното отделение; ония отдолу се виждаха в чудо, щом почнеха да проверяват пациентите по списък.
         Ръкли е също такъв Хроник, който дойде преди няколко години като Остър; него обаче го претовариха по по-друг начин: нещо сбъркаха с инсталацията за главата му. Той правеше големи поразии, риташе черните момчета и хапеше сестрите-стажантки по краката, та затова го взеха да го полекуват. Вързаха го за масата и дълго време след като затвориха вратата никой от нас не го видя; точно преди да се затвори вратата, той смигна и изпрати черните момчета с думите: „Ще ми платите вие за това, проклети катранени чучула.“
         Донесоха го в отделението след две седмици, главата му беше избръсната, лицето му представляваше една разлигавена алена рана, а над всяко око стърчеше по един малък колкото копче тампон. По очите му се виждаше как са го горили там, горе; бяха замъглени, посивели и отсъстващи, като изгорели бушони. Сега по цял ден прави само едно — държи някаква стара снимка пред обгореното си лице и непрекъснато я обръща със студените си пръсти ту от едната, ту от другата страна. Снимката се е опърпала и е посивяла като очите му от това, дето все я пипа, тъй че вече не може да се разбере какво е имало на нея.
         Което си е вярно, вярно, лекарите считат Ръкли за своя несполука, но лично аз не съм сигурен дали той щеше да бъде по-добре, ако инсталацията е била в ред. Виж, днешните инсталации, общо взето, работят успешно. А и техниците са станали по-опитни, по-квалифицирани. Повече никакви дупки по челото и никакво рязане — карат направо през очните кухини. Често преди да отведат някого на „ремонт“ той е направо бесен, зъби се на целия свят, а когато след няколко седмици се върне със синини около очите, сякаш са го налагали с юмруци, е най-милото, най-доброто, най-смиреното същество на земята. И даже след някой и друг месец може да си се прибере вкъщи, с ниско нахлупена шапка, с вид на сомнамбул, който се скита насън, простодушен и щастлив. Успешен случай, така смятат те, но аз ви казвам, че това е само още един робот за Системата и може би щеше да му е по-добре, ако беше неуспешен, като Ръкли, който върти из ръцете си снимката или плещи глупости. Друго нищо не прави. От време на време дребното черно момче го стряска, като се навежда над него и му виква: „Хей, Ръкли, как мислиш, к’во ли прави тая вечер малката ти женичка, а?“ Ръкли вирва глава. Някъде в този развален механизъм проехтява споменът. Той почервенява, вените му изскачат. Така се задъхва, че от гърлото му едва-едва излиза някакъв свирещ звук. В крайчетата на устата му плъзват мехурчета, толкова усилено работи с челюстите си, за да каже нещо. Когато накрая успява да изрече няколкото си думи, се чува нисък, приглушен глас, от който ти настръхва кожата: „Мамицата й! Мамицата й на тая жена!“ И в следващата секунда губи съзнание от прекаленото усилие.
         Елис и Ръкли са най-младите Хроници. Най-възрастният е полковник Матърсън — стар кавалерийски офицер, вкаменелост от Първата световна война, който обича да вдига с бастуна си полите на минаващите покрай него сестри и да чете нещо подобно на исторически текстове, уж записани върху лявата му ръка. Чете ги на всеки, който би го слушал. Той е най-възрастният в отделението, но не е тук най-отдавна — жена му го доведе едва преди три-четири години, след като й бе писнало да се грижи за него.
         Аз съм най-отдавна в отделението, още от Втората световна война. Никой друг не е тук толкова отдавна. Никой от пациентите. Старшата обаче работи в отделението отпреди да дойда аз.
         Хрониците и Острите обикновено не се мешат. Всеки си седи в своята половина на дневната така, както искат черните момчета. Те казват, че тъй имало повече ред и се мъчат да втълпят на всички да поддържат тоя ред. Вкарват ни тук след закуска, оглеждат ни как сме се подредили и кимват:
         — Правилно, господинчовци, така ви искаме. Така стойте.
         Всъщност не е необходимо да казват нищо, тъй като с изключение на мене Хрониците не се движат много-много, а Острите твърдят, че за нищо на света не напускали своята половина, тъй като половината на Хрониците миришела по-лошо и от нацапана бебешка пелена. Ама аз знам, че не смраднята ги кара да стоят по-далеч от Хрониците; просто не обичат да им се напомня на какво могат да заприличат самите те някой ден. Старшата долавя този техен страх и знае как да го използва. Щом някой Остър вземе да се цупи, тя току ще му подхвърли: „Бъдете добри момчета и помагайте на персонала, чиято цел е да ви излекува, иначе ще свършите в другата половина.“
         (Всички в отделението се гордеят много със сътрудничеството на пациентите. Върху една кленова дъска е прикрепена медна табелка, на която пише: „Браво на отделението е най-малобройния персонал в цялата болница.“ Това е наградата за сътрудничеството. Виси на стената над дневника, точно по средата между Хрониците и Острите.)
         Новият червенокос пациент Макмърфи си знае от самото начало, че не е Хроник. След като оглежда за миг дневната, разбира, че мястото му е в половината на Острите; и се запътва право натам, като се хили и подава ръка на всеки, който му се изпречи на пътя. Виждам, че в началото ги кара всичките да се чувстват неловко с шегите си, с безочливото си държане към черното момче, което все така търчи подире му с термометъра, и особено с тоя негов гръмогласен смях. Чак циферблатите на контролния пулт се гърчат от смеха му. Щом той се закиска, Острите изведнъж заприличват на объркани от ужас ученици, които в отсъствието на учителката си седят в класната стая, наблюдават щуротиите на някакъв немирник и треперят да не би тя, като се върне, да ги накара всичките да останат след часовете. Те се въртят неспокойно, гърчат се ведно с циферблатите на контролния пулт; Макмърфи забелязва, че ги притеснява, но продължава в същия дух.
         — Дявол да го вземе, момчета, като ви гледам и ми става жал. Ама вие съвсем не ми се виждате толкова луди. — Той се опитва да ги предразположи така, както аукционерът гледа да предразположи тълпата преди наддаването, като пуска шеги. — Кой от вас има претенциите за най-луд? Кой е най-смахнатият, а? Кой е най-големият картаджия? Искам още от първия ден да направя добро впечатление на онзи, на когото трябва, стига той да може да ми докаже, че го заслужава. Кой ви е тарторът?
         Всичко това го казва право в лицето на Били Бибит. Навежда се и се вглежда упорито в Били, при което Били се чувства задължен да изпелтечи, че той все още не е тарторът, но е в-в-вторият по ред.
         Макмърфи мушва голямата си ръка под носа му и Били, какво да направи, стисва я.
         — Чудесно, братле — казва той на Били, — много се радвам, че си в-в-вторият по ред, но тъй като смятам лично аз да поема в ръцете си цялото това театро, ама съвсем цялото, май ще е по-добре да говоря с най-главния. — Поглежда към групичката Остри, които са престанали да играят карти, прихлупва едната си ръка с другата и почва да пука с кокалчетата си, без да сваля очи от играчите. — Слушайте, братлета, бас държа, че в това отделение по-голям цар на комара от мене няма, страшен съм на двайсет и едното. Така че най-добре ми покажете шефа си и ние с него ще се разберем кой от двама ни ще командва тук.
         Всички се чудят дали този широкоплещест човек с белега и дивашкия смях не им разиграва комедии, или пък е такъв побъркан, за какъвто се представя, или пък и двете, но във всеки случай започват да изпитват някакво необуздано желание да му подражават. Наблюдават го като поставя голямата си червеникава лапа върху слабичката ръка на Били и чакат да видят какво ще каже Били. Били разбира, че от него се иска да наруши мълчанието, затова се оглежда и спира очи върху един от картоиграчите:
         — Хардинг, мисля, че това с-с-си ти — казва той. — Ти си п-председател на С-с-съвета на пациентите. Този ч-човек иска да приказва с тебе.

---

Романът е издаден на български език с марката на Издателство „Фама“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Фама“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!