Флашът, блеснал от фотографския механизъм, скрит във вътрешността на машината, го освети повече от обичайното, когато изстреля върху лицето му четирите последователни светкавици. По-късно му се стори да си спомня слабо, че единия път беше притворил очи или свъсил вежди, но това не оправдаваше факта, че четирите фотографии, предложени на лента от евтин тънък картон, все още влажен, която беше буквално повърната през един от външните отвори на машината, показваха лицето на различен човек: не се разпозна нито в чертите, нито в побелялата коса, нито в изплашения израз на персоната от снимките. Не го обясняваше и онова досадно усещане, смесица от отвращение, скръб и уплах, които беше изпитал, като седна на табуретката и я накара да се върти, за да нагласи повдигнатото й положение на височината на черната стрелка, отбелязана до инструкциите за ползването на машината. Нито отвратителната, ненормална миризма, която го беше задушила като влезе в кабината и го бе смутила толкова, колкото, мислеше си, смущават миризмите на стаите, които се отварят, след като са престояли затворени няколко години, и особената миризма на гробищата през лятото. Миришеше, както си представяше, че би трябвало да миришат старите пантеони и старите крипти. Една абсурдна, необяснима миризма, защото вътрешността на онази кабина за моментални снимки беше постоянно проветрявана, тъй като само завеска от черен плат отделяше вътрешността от външността; и защото не беше лято, а зима. Почти се засмя, като помисли, че не беше и в някое гробище, в крипта или в пантеон. Но миришеше на граниво, на натрупан прах и на разлагащи се органични материи. И четирите снимки, които му беше връчила машината след нещо като грухтене, не бяха неговите. Единственото възможно обяснение беше, че принадлежат на предишния ползвател, тъй като в онези автоматични апарати снимките се забавят известно време да излязат; понякога, включително, много минути: на него самия му се беше случило преди няколко години; дефект на механизма, му казаха. Може би предишният ползвател, собственикът на онова остаряло, изплашено лице, си беше отишъл, уморен да чака едни снимки, които не е получил, и мислейки, че би трябвало да направи рекламация на посочените име и телефон. Има дефектни машини и други, които не се повреждат – помисли Елиас, - и тази е една от тях, което можеше да означава, че неговите снимки няма да излязат или че, в най-добрия от случаите, ще се забавят още няколко минути да излязат. Щеше да изчака; не бързаше. За няколко мига положението му се стори забавно, мислейки за възможността аварията или дефектът на машината да е сервирала всекидневно на едни клиенти снимките на други.
         Кабината беше разположена в началото на улицата до Пласа Майор, обикновено доста оживен площад, край вестникарска будка, която по това време вече беше спуснала кепенците, както беше затворено и барчето срещу нея. Не беше ли затворило по-рано от други дни? Беше по-студено от предишните вечери: това можеше да е причината Елиас да не вижда никого наоколо си; коли да, автомобилите преминаваха с почти самоубийствени скорости, възползвайки се от слабия трафик. Докато стоеше с поглед, втренчен в пролуката, от която, ако всичко вървеше добре, трябваше да паднат неговите снимки, изхвърлени от търбуха на машината, Елиас си помисли, че не трябваше да отстъпва на изкушението да си направи тази вечер, и точно в тази кабина, няколко снимки, от които в действителност не се нуждаеше за следващия ден. Запали цигара, нервен, зависим от указващия звук за идването на автентичните му проявени снимки, и хвърли другите на пода. Десет минути по-късно се убеди, че машината е наистина аварирала. Първата му реакция беше да си тръгне оттам; въпреки това не го направи. Отдръпна завесите и потискайки с усилие отвратата си към лошата миризма, повтори същата операция отпреди, започвайки с въвеждането в жлеба на изискваните монети. Очаквайки избухването на светкавицата, се стресна, като не можа да се разпознае и в огледалото: очите му бяха по-хлътнали в кухините си и заобиколени от тъмни кръгове, косата му беше белезникава, и чертите, които виждаше отразени, не бяха неговите. Отбеляза едно стягане в гърдите, както му се случваше винаги, когато го завладяваше нервността, и излезе набързо от кабината след четирите припламвания, бележещи че новата фотографска операция следваше курса си. Трепереха му ръцете; едни набръчкани ръце, с дълги и пожълтели нокти. Беше още по-студено отпреди, и изненадващо, дори автомобилите бяха престанали да циркулират по улицата, потопена в тишината. Въпреки това, на съседната Пласа Майор трафикът изглеждаше нормален. Нямаше съмнение, че беше станал жертва на оптическа измама; четирите снимки щяха да изскочат скоро, ще бъдат неговите, ще ги прибере и ще се отдалечи от онова място, забравяйки неприятния инцидент. Вълнението почти затрудняваше дишането му.
         Картончето падна веднага. Продължаваше да трепери, когато го прибра: фотографираният индивид не беше той, но приличаше много на лицето, което току-що бе видял отразено в огледалото. „Какви глупости мисля! – каза на глас, сякаш искаше да се оправдае пред невидим свидетел. – Огледалото не можеше да отрази друго лице, което да не е моето. Аз бях заемащият кабината и бях също така този, който ме гледаше”. Да, той беше фотографският модел, но фотографираният човек беше един непознат. Тишината, царяща на улицата, започна да му тежи; не достигаше до слуха му дори трафикът от Пласа Майор. Какво трябваше да направи? Да си тръгне оттук и да потърси друго огледало на друго място, за да се увери глупаво, че продължаваше да бъде той самият? Да позвъни на някой приятел, за да дойде до кабината и стане свидетел на толкова ненормално събитие или да докаже, че става въпрос за халюцинация? Улицата бе останала в тъмнина; уличните лампи бяха угаснали и не изникваше ни една-единствена светлинка от къщите, сякаш тишината и тъмнината се бяха уговорили да потопят в нищото онзи градски участък. Не се долавяше дори слаба цепка светлина, идваща от някое патио или от прозорец; нито примигването на телевизор от стая в полумрак. Въпреки недостатъчната осветеност, Пласа Майор приличаше, видяна откъдето беше Елиас, на декор, огрян от мощни прожектори на киноекип за нощно филмиране. „Липсваше ми само да трябва да понасям сега едно спиране на тока”, помисли, за да се успокои. Би могъл да разбере някое спиране на тока, също както би могъл да разбере, че е използвал повредена машина, но защо не преминаваше никаква кола по улицата? И, най-вече, защо кабината продължаваше да е осветена, когато всичко около него беше покрито с наметало от чернота?
         Силен порив на студен вятър подтикна Елиас да се приюти в кабината. Отвътре, задържайки понякога дишането си поради непоносимото зловоние, чу как свиреше вятърът, предизвиквайки такъв грохот, че изглеждаше сякаш влачи по пътя си всякакъв род предмети. Затвори очи, за да избегне изпадането в изкушение да се погледне отново в огледалото, но не можа да устои на нездравото привличане, което амалгамата упражняваше върху него. Това, което видя, го ужаси: човекът, който се отразяваше в огледалото, беше още по-възрастен отпреди; очите му бяха хлътнали, набраздени от червени венички и обгърнати от черен кръг, набръчканото му лице беше придобило същия оттенък на кръговете около очите, и му липсваше коса. Елиас погледна ръцете си: бяха по-набръчкани, ноктите бяха дълги и пожълтели. Като погали лицето си, забеляза неравния допир на повяхналата кожа. В огледалото непознатият старец повтаряше същите жестове, които той правеше, като в тъжна карикатура, очертана върху деформираща луна. Истинно ли е съществуването на създанията от огледалото? Междувременно вятърът се беше усилил, изостряйки концерта си на злобни свистения; Елиас, парализиран от страх, послуша известно време връхлитанията на силния вятър откъм морето върху кабината. По-късно надникна, дръпвайки на една страна завеската, но силният вятър го накара да се приюти отново във вътрешността. Въпреки това се потеше, усещаше дрехите си прилепнали до тялото.
         Механично, плъзна други монети през процепа, воден от болнаво любопитство, от странно желание да види запечатан върху картончето образа, който бе видял отразен в огледалото, от стремеж да се отрече от себе си в ужаса. После трябваше да се вкопчи в завесата, шибани тя и той от вятъра, докато очакваше механичното връчване на учетворената снимка. Шум по-силен от този на вятъра бликна от вътрешността на машината и картончето остана положено веднага в предвиденото място. За разлика от другите пъти, беше паднало от опакото, показвайки пред погледа на Елиас болнавата си, предизвикателна белота. И макар вятърът да беше много силен, картончето не се помръдна нито на милиметър от там, където беше паднало, сякаш беше поддържано от невидими ръце. Обърна го. Снимките принадлежаха на същия човек отпреди, деформиран от напреднала старост, но беше разпознаваем въпреки всичко. Беше като изглед на това, което можеше да бъде собствената му старост, светлината, която отразяваше чакалнята на смъртта. Вятърът спря тогава, толкова внезапно, както се беше появил, и Елиас може да остане отвън, макар задъхан. Дишаше трудно; трябва да имаше треска; чувстваше топлина на челото и бузите си, но когато поиска да се увери, вдигайки ръката натам, допирът на изсъхналата кожа, скърцаща под сбръчканите му пръсти, му причини такова усещане за ужас и отвращение, че искаше да извика. От гърлото му не излезе никакъв вик; само едно предсмъртно хъркане. Ощипа се по ръката, за да го изтръгне болката от лошия сън; причини си я, но не се събуди от никакъв кошмар: беше буден и усети, че умира.
         Улицата оставаше потънала в тъмата. Уличните лампи на Пласа Майор се виждаха от мястото, където беше Елиас, разпръсвайки светлината си върху познатия площад, върху колите му, семафорите му и къщите му, но нему разстоянието се струваше умножено по сто. И знаеше, че макар да не беше така, пак не би се запътил към Площада: трябваше да си направи друга снимка, за да си докаже, че нищо от това, което виждаше, не беше действително, или да демонстрира на перверзното чудовище на машината, че не се страхува от него. Когато влезе отново в кабината, не можеше да си спомни името, нито бе в състояние да разбере защо беше там в онзи късен час, правейки си моментални снимки. Все още му оставаха дребни да ги пусне в машината. Последните. Седна на табуретката, нагласена според ръста му, и изгледа храбро отсреща фигурата от огледалото, едва скелет, с костите, припокрити от пепелива кожа, и облечен в костюм, който висеше на него сякаш беше закачалка, като ужасяващ манекен. Този път четирите светкавици, изстреляни от машината, му предизвикаха нещо като слепота. Едва можа да се изправи на крака и трябваше да се улови за завеската, за да излезе от кабината. Така, вкопчен в грубата тъкан, изчака излизането на четирите снимки, които дойдоха, предшествани от обичайния грохот. Пое ги с една ръка, правейки усилие, без да изпуска другата ръка от завеската, и ги огледа на вътрешната светлина: четирите снимки бяха еднакви, нямаше никакъв нюанс, който да ги различи една от друга, и се състояха в моментални снимки на череп, с пустите вдлъбнатини на очите, с празнината на носа, с устата, отворена в глупава усмивка без устни. Елиас падна на земята преди да може да се погледне отново в огледалото. Трафикът се беше възобновил, не чест, но наистина шумен. Последното, което видяха очите му, бяха костите на дясната му ръка, която беше останала извита, в гротескно положение, на едва педя от лицето му, и посвети последната си мисъл да си представи заглавието, с което вестникът щеше да даде новината за странната поява на скелет, облечен с костюм по модата, в една кабина за моментални снимки.

---

Хосе Мария Латоре, „Моментални снимки“, Нощта на Калиостро и други хорър разкази. Мадрид: Валдемар Едисионес, С. А., 2006.