Главата ми е сокол,
а на планинските пасбища не остана никой,
Богородица лети над водата,
Сякаш над Измайловското езеро.

И в кулата затвореният военен летец
плаче, с непоколебим поглед,
роден е в Удмуртия, сломен е,
но никога не унива.

А съдбата и съвестта се сражават като врагове,
Виждам летецът като притежател на земята.
Аз също ще остана сред живите, като герой, като единствен син -
С огромен ръст, със заешка уста.

върни се | съдържание | продължи