Харун кат видя силен враг,
уплаши се и търти в бяг,
остави бойното поле,
где кръв черкезка се проле.
Баща му, двамата му брата
падна̀ха честно и без страх -
на неприятеля в краката
лежат главите им във прах,
кръвта им иска отмъщенье.
Харун забравя дълг и срам
и пушка, сабя в туй сраженье
захвърля и избягва сам.
На запад слънцето се скри,
с мъгла полето се покри
като със бяла пелена.
Повея вятър от възтока
и над страната на пророка
изгрея златната луна.
Той изморен от глад, от жажда,
попръскан с кръв, със пот покрит,
до родните скали дохажда,
там родний му аул е скрит,
и се прокраднува смутен;
навсъде тишина, покой.
От битката неповреден,
се връща до̀ма само той.
Позната сакля вижда тука
и вътре светлина блещука:
стопанина й ощ не спи.
Харун душата си скрепи,
сърце му бие да изскочи -
несмело той прага прескочи.
Селим му бе напреж другар,
но днес не като тогаз -
мъчим от болести и стар,
той бе на смъртния си час:
- „Велик да е аллах: от яда
на ангелите заповяда
за слава теб да те предпазват,
за теб потомци да приказват. . .
Що има ново?“ - пита меко
Селим, кат вдигна слаби вежди.
Очи му блеснаха с надежди,
повдига се в леглото леко
и разигра му се кръвта
в часа последен пред смъртта.

- Два дни се бихме в теснините
баща ми, братята ми падат
и скрих се аз самин в горите,
кат звяр вразите ме нападат;
нозете ми със кръв облени,
от остри камени се издрали
в пътеки неизвестни мене,
где бродят вълци и шакали.
Врага черкезите изтреби,
къде да ида, що да правя -
пусни ме да стоя при тебе,
до гроба туй не ще забравя.

И викна старца възмутен:
- Махни се! Ти си за презренье,
ни стряха, ни благословенье
страхливца не намира в мен!

Със тайна мъка и със срам,
без гняв, кат претърпя укора,
Харун упъти се към двора -
и пак на улицата сам.
Край друга сакля той минува
и се поспира там за миг,
и спомена за милий лик
обзе го с жар, кат че целува
челото му оледенено.
И стана леко прояснено
в душата му. Сред нощний мрак
стори му се, че пламен зрак
пред него ласкаво блесна̀
и мисли той: „О, ето на̀,
обича ме, тя мен жалей;
без мен не може да живей. . .“
И иска в саклята да влезе,
но чуе песен, че се пей,
любима песен на черкези. . .
Харун се вслушва и бледней.

 

„Месеца плава
и тих, и спокоен,
а юноша - воин
на бой заминава.

Душата си пушката пълни,
а нему момата му мълви:

 

Мой милий, в войната
се гледа съдбата,
моли се Възтоку,
моли се пророку,
на славата ти
най-верен бъди.
Кой се унизи
с измяна кърва̀ва,
врага не срази,
загинва без слава.

Дъжд рани не ще му умне,
звяр кости не ще му зарие!

 

Позора го газят
с презрение у нас,
страхливеца го мразят
момите в Кавказ!“

Харун главата си навежда
и бързо пътя продължи,
сълза подир сълза нарежда
и с тях гърдите си влажѝ.
Но ей от бури наклонѐн
домът му роден заблещука
и пак с надежда ободрен
Харун в прозореца почука;
тук вярно майка ми с молитва,
в надежда бог да го спаси,
очаква сина си от битва,
очаква го - но не самси.
- О, майко, отвори вратата,
Харун съм, малкия ти син,
избягнах руската граната
и тук дойдох. . .
                    - Самин?
                              - Самин!
- А братята, баща ти? - рече
с смущенье майката. - Умреха,
пророка ги на смърт обрече
и ангели души им взеха.
- Ти отвъсти?
                    - Не отмъстих. . .
Назад се кат стрела впустих,
оставих меча си във боя
и дойдох да те успокоя,
като ме видиш жив и здрав.

- Мълчи, мълчи! Гяур лукав,
ти не умря кат тях със слава!
Махни се, тук не ща те аз,
не ща с срама ти да отрава
на старините сетний час;
страхливец, раб не ща при мен. . .
Не си ми син - бъди презрен!“

Замлъкна майчината дума
и въдвори се тишината;
но зад вратата от Харуна
се сипят грозно в тъмнината
молби, проклятья и сълзи. . .
И най-подир ханджар срази
позора на сина презрен.
И майката на утрента
видя го плувнал във кръвта
и се отвърна с взор студен.
И никой този труп не щеше
във гробища да отнесе.
Кръвта, от него що течеше,
домашното излока псе. . .
Децата дребни се присмяха
над трупа хладен на мъртвеца.
В преданието остана̀ха
смъртта с позора на беглеца.
И от очите на пророка
от страх избягва му душата.
До днес в горите на Възтока
духа му броди в тъмнината
и под прозореца утрен рано
той хлопа, моли „отворете“,
но стих щом чуе от корана,
избягва, крий се пак в горите -
тъй както й бягал пред вразите.