Най-накрая преговорите с АОК приключиха. Блобел, поддържан от Ic Нимайер, бе изтъкнал, че елиминирането на еврейското население, както и на други нежелани и политически подозрителни лица, дори и на хората без постоянно местожителство, щеше да допринесе за облекчаване на проблема с продоволствието, който ставаше все по-остър. Вермахтът, съвместно с градската служба за настаняване, прие да предостави на разположение на зондеркомандното място за евакуацията – XT3, завод за трактори с бараки за работниците. Бе разположен извън града, на дванадесет километра от центъра, отвъд реката, на стария път за Москва. На 14 декември разлепихме заповед, която даваше два дни на всички евреи в града да се преместят там. Както и в Киев, евреите отидоха сами, без охрана; и на първо време наистина бяха настанени в бараките. В деня на евакуацията валеше сняг, бе много студено, децата плачеха. Взех кола, за да отида в ХТ3. Мястото не бе оградено и имаше голямо движение напред-назад. Тъй като в бараките нямаше нито, нито храна или отопление, хората се връщаха да вземат необходимото, и никой не ги спираше; единствено информаторите посочваха онези, което разпространяваха отрицателни слухове и тревожеха останалите; арестувахме ги дискретно и ги ликвидирахме в мазетата на зондеркомандото. В лагера царуваше пълен хаос, бараките се разпадаха, децата пищяха, някои старци вече умираха и понеже семействата и понеже семействата им не можеха да ги погребат, оставяха ги навън, където замръзваха на студа. Най-накрая затворихме лагера и поставихме немска охрана. Но хора продължаваха да прииждат, евреи, които искаха да бъдат със семействата си, или пък руснаци и украинци, които носеха храна на мъжете, жените или децата си; тях все още ги оставяхме да влизат и излизат, Блобел искаше да избегне паниката и вниманието, постепенно да ограничи достъпа до лагера. Вермахтът бе изтъкнал, че една-единствена широкомащабна акция, както в Киев, би предизвикала твърде голямо вълнение, и Блобел се бе съгласил. В навечерието на Коледа Ортскомандантурата покани офицерите от зондеркомандното на прием в голямата конгресна зала на Украинската комунистическа партия, преобразувана за случая; пред богато наредената маса пихме много шнапс и коняк с офицерите от Вермахта, които вдигаха тостове за Фюрера, за Endsieg за великото ни общо дело. Блобел и комендантът на града, генерал Райнер, си размениха подаръци; после офицерите, които имаха хубави гласове, пяха в хор. На по-следващия ден – Вермахтът държеше да отложи датата за след Коледа, за да не развали празниците – приканихме евреите да се запишат доброволци за работа в Полтава, Любни и Ромни. Камъните се пукаха от студ, снегът покриваше всичко, измръзналите евреи се блъскаха на сборния пункт с надеждата да напуснат възможно най-бързо лагера. Товарехме ги на камиони, карани от украински шофьори; вещите им бяха събрани отделно, в други коли. После ги превозвахме до Роган, отдалечено от града предградие, и ги разстрелвахме в балки – избрани от нашите земемери дерета. Дрехите бяха отправяни към складове, за да бъдат сортирани и после разпределени от NSV и Vomi на Volksdeutschen. Така ден след ден изпразвахме лагера на малки групи. Точно преди Нова година отидох да присъствам на една екзекуция. Всички стрелци бяха млади доброволци от 314-и полицейски батальон, все още нямаха изградени навици, стреляха напосоки и имаше много ранени. Офицерите ги ругаеха и караха да им дават алкохол, но това не подобряваше постиженията им. Прясната кръв плискаше върху снега, стичаше се в дъното на дерето, образуваше локви по вкаменената от студ земя; не замръзваше, оставаше лепкава. Наоколо сивите и мъртви стъбла на слънчогледите все още стърчаха в побелелите поля. Всички звуци, дори виковете и изстрелите, бяха като приглушени; снегът поскърцваше под стъпките. Използваха и камиона „Заурер“, но не отидох да го видя. Сега повръщах често и се чувствах малко болен; имах температура, недостатъчно висока, за да остана в леглото, а по-скоро ме обземаха продължителни тръпки и някакво усещане за крехкост, все едно че кожата ми ставаше на кристали. В балката, между залповете, мъчителните пристъпи на треската пробягваха по тялото ми. Всичко бе бяло, ужасяващо бяло, освен кръвта, която цапаше всичко – снега, хората, шинела ми. В небето големи ята диви гъски спокойно отлитаха на юг.
         Студът се настаняваше удобно, почти като жив организъм, който се разпростира по земята и прониква навсякъде, дори и на най-неочакваните места. Шперат ме информира, че измръзванията мъчат Вермахта и често водят до ампутации: подкованите подметки на униформените Kommisstiefel се оказали добър проводник. Всяка сутрин откриваха мъртви часови със замръзнали мозъци пад каската, сложена направо на главата, без вълнено кепе. Водачите на панцери трябваше да палят гуми под двигателите, за да тръгнат. Част от войската най-накрая бе получила топли цивилни дрехи, събрани в Германия от Winterhilfe, но имаше какво ли не и някои войници се разхождаха в дамски кожени манта, с кожени яки или маншони. Ограбването на цивилни се засилваше: войниците вземаха със сила шубите и ушанките им и ги изхвърляха полуголи на студа, където мнозина умираха. Пред Москва, казваха, било още по-лошо; след съветската контраофанзива от началото на месеца нашите хора, минали в отбрана, мрели като мухи в окопите, без дори да зърнат врага. И политически положението оставаше неясно. Никой в Харков не можеше да разбере защо обявихме война на американците: „Без това вече имаме достатъчно работа, мърмореше Хефнер, а Курт Ханс му пригласяше, японците просто трябва да се оправят сами с тях.“ Други, по-прозорливи, виждаха в японската победа заплаха за Германия. Чистката във върховното командване на армията също предизвикваше въпроси. В SS повечето мислеха, че прякото оглавяване на ОКН от Фюрера е за добро: сега, казваха те, онези стари пруски реакционери вече няма да му се пречкат; напролет руснаците ще бъдат унищожени. Във Вермахта бяха по-скептично настроени. Фон Хорнбоген говореше за слухове за офанзива на юг, чиято цел е кавказкият петрол. „Вече нищо не разбирам, сподели ми след чашка-две в казиното. Целите ни политически ли са, или икономически?” Вероятно и двете, предположих; но за него големият въпрос бе какви са нашите възможности. „На американците ще им е нужно известно време, за да увеличат производството си и да натрупат достатъчно запаси. Това ни предоставя свобода на действие. Но ако не успеем бързо да приключим с червените, загубени сме.” Въпреки това думите му ме поразиха; никога на бях чувал така непосредствено изразено песимистично мнение. Вече бях обмислил възможността за една по-ограничена от предвиденото победа, за един компромисен мир например, при който да оставим на Сталин Русия, но да запазим Остланд и Украйна, както и Крим. Но поражение? Това ми се струваше немислимо. Искаше ми се да говоря с Томас, но той бе далеч, в Киев, и не го бях чувал, откакто го бяха повишили в щурмбанфюрер, за което ми бе съобщил в отговор на писмото ми от Переяслав. В Харков нямаше с кого да го обсъдя. Вечер Блобел пиеше и се отдаваше на хули срещу евреите, комунистите и даже Вермахта; офицерите го слушаха, играеха билярд или се оттегляха в стаите си. Често и аз постъпвах така. По онова време четях дневника на Стендал, в него имаше скрити цитати, които невероятно отговаряха на настроението ми: „Отказ от евреите... Задухът на времето ме смазва... Мъката ме превръща в машина...” Най-вероятно като последица от чувството за нечистота, предизвикано от повръщането, започнах да обръщам почти натрапчиво внимание на своята хигиена; вече няколко пъти Войтинек ме бе изненадал старателно да оглеждам униформата си, в търсене на следи от кал или други мръсотии, и ми бе заповядал да престана да „лапам мухите“. Веднага след първата ми инспекция на Aktion бях дал на Ханика изцапаната униформа да я изпере; но всеки път, когато ми я връщаше, откривах нови петна и накрая се нахвърлих яростно срещу него, упрекнах го с груби думи за неговия мързел и безхаберие, преди да запратя куртката в лицето му. Шперат ме бе попитал дали спя добре; когато му отговорих утвърдително, той изглеждаше доволен, и наистина, нощем пропадах като камък веднага щом се изпънех в леглото, но тогава ме спохождаха тежки, мъчителни сънища, не точно кошмари, а нещо като дълги подводни течения, които разбъркваха тинята в дълбочина, докато повърхността оставаше гладка и неподвижна. Трябва да отбележа, че редовно присъствах на екзекуциите, никой не го изискваше от мен, отивах по собствено решение. Не разстрелвах, но изучавах хората, които стреляха, най-вече офицерите като Хефнер или Янсен, които бяха тук от самото начало и вече изглеждаха напълно безчувствени към работата си на палачи. Трябваше да съм като тях. Налагайки си жалкото зрелище, предполагам, не целях да изхабя позора, непреодолимото чувство за упадък, за чудовищно поругаване на Доброто и Красивото, а по-скоро това чувство за позор се изхабяваше от само себе си, и наистина човек свикваше с него и с течение на времето вече не изпитваше нищо; това, което се опитвах отчаяно, но напразно да възстановя, бе онзи първоначален шок, усещането за срив, за пълно разтърсване на цялото ми същество; вместо това изпитвах единствено мрачна и тревожна възбуда, все по-краткотрайна, неприятна, смесена с треската и болезнените симптоми, и така постепенно, без да си давам сметка, докато дирех просветление, затъвах в калта. Един маловажен инцидент ярко освети зейналите пукнатини. В големия заснежен парк, зад статуята на Шевченко, водеха млада партизанка към бесилото. Събра се тълпа германци: ландзери от Вермахта и Орпо, но също и хора от организацията „Тод“, Goldfasanen от Ostministerium, пилоти от Луфтвафе. Момичето бе младо, съвсем измършавяло, с белязано от страданието лице, обримчено с тежки черни коси, подрязани съвсем късо и грубо, като с градински ножици. Един офицер й завърза ръцете, намести я под бесилото и нахлузи въжето на шията й. Тогава присъстващите войници и офицери се изнизаха пред нея и я целуваха един след друг по устата. Остана безмълвна и широко отворени очи. Някои я целуваха нежно, почти целомъдрено, като ученици; други хващаха главата й с две ръце, за да насилят устните й. Когато дойде моят ред, тя ме погледна със светъл и сияен, напълно прояснен поглед, и видях, че тя разбираше всичко, знаеше всичко, и пред това толкова чисто познание избухнах в пламъци. Дрехите ми пращяха, кожата на корема ми се нацепваше, мазнината цвъртеше, огънят бушуваше в очните ми кухини и устата и пречистваше вътрешността на черепа ми. Възпламеняването бе толкова силно, че тя трябваше да извърне глава. Изгарях, останките ми се превръщаха в статуя сол; изстинали веднага, цели парчета се отделяха, най-напред едно рамо, после една ръка, после половината глава. Накрая се сринах целия в краката й, а вятърът помете купчината сол и я разпръсна. Вече приближаваше следващият офицер и когато се изредиха всички, я обесиха. В продължение на много дни мислих за странната сцена; но мислите ми се изправяха пред мен като огледало и отразяваха единствено собствения ми образ, вярно, обърнат, но точен. Тялото на момичето също представляваше за мен огледало. Въжето се бе скъсало или го бяха отрязали и тялото лежеше проснато в снега на Профсъюзната градинка, с пречупен врат, подути устни, изгризана от кучетата разголена гърда. Стърчащите й коси оформяха гребен като на медуза около главата й и тя ми изглеждаше приказно красива, населяваща смъртта като някакъв идол – Снежна Богородица. По който и път да минех от хотела до нашата служба, винаги я виждах, легнала пред мен – упорит, ограничен въпрос, който ме запращаше в лабиринт от напразни умозрения и ме караше да губя почва под краката си. Това продължи седмици.

---

Романът излезе с марката на Издателство „Колибри“ и може да бъде закупен с отстъпка от сайта на Издателството - www.colibri.bg !

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Колибри“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!