Днес се върнах в селото
с ръцете празни
и далечни преживелици.

Не знам какво забравих, но родните земи,
които обожавам, докато преброждам,
ухаят на моите корени,
имат стар дъх на предци, отишли си,
за да останат в тях,
побити с пот и нежна забрава.

Днес се върнах в люлката си.
И не подозирах, че тъй болно е от факта
да си непознат за хората от твойта кръв
или да разпознаваш други по имената на починали.

Такова е убягващото време,
което в селото се мери чрез годините, натрупани
от маслиновата горичка Енфренте
или с реколтите, откакто дядото почина.

Къщите само знаят, че си играех по техните улици,
че ездач на кон, в Карера де Синтас,
се уредих с трофея,
който ръцете ти бяха бродирали;
че обещахме си за цял живот да се обичаме
и препятствия на времето
прекършиха думите в свехнали въздишки.

И не знамкакво да си кажа, и не знамкакво да си разкажа,
защото се чувствам странен в мъжа, който съм.

Ах..., Да..., разбира се, да не забравя:
Отидох тази сутрин на Фуенте де Ариба
да видя ще те зърна ли да си наливаш стомничката.

И изворът е там.
       А аз не бях...