Умората. Жаждата. Паниката.
Вътре. Вън не помръдва. Вътре –
паника. Влага, пронизваща
домът-кости. Тогава отивам, където са
множество. Като че ли нещо е
истинско. Като че ли нещо се променя и значи
е истинско. Между всички. Между
много. Истинско щом се променя и движи.
Сякаш че има някаква цел. Не се ли постига,
няма значение. По-добре
непостигната. Сякаш че има. За да е
истина – истина?
Предполагаемият час. Часът на пристигане
предполагаемо. Сякаш че нещо се случва.
Поради движението. Поради името,
което се сменя. Името но мястото. На очите,
не. Очите остават фиксирани
върху лицето. Лицето, което не виждам. Продължават
да гледат вън. Никога не виждам
погледа на очите ми гледащи вън.
Движението сграбчвайки
вниманието. Впримчвайки го. Направлявайки го.
Наричат история това движение,
което сграбчва вниманието. Когато няма
движение вън, историята
се случва вътре. Възмоожни са много
истории на базата на едно единствено
движение. Между всички оформят една
ситуация. Ситуацията е един възел, понякога
даже кълбо, но винаги
възел. Някои възли впримчват
паниката.
Случва се в тишината
предхождаща движението,
а също и в тая настъпваща след това. Паниката е
ужас, който не си отива. В началото
бе паниката. Неизбежно. После,
ужасът-ярост беше форми, тези, които
движението предизвиква,
когато се спре и разтърси.
Когато пространството между тръпките
се удължи, казваме, че някой
умира. Тогава паниката
се връща, или по-точно, започва. Зейва
паниката и ужасът-ярост се вклещва.
Случва се също, някой,
все още в движение,
да падне в нейния зев. Причината е
световъртежа, който влачи
като сфинктер ръбовете
на отвора. Тогава неговото време
остава спряно.
В паниката.
Затова симулирам че нещо се случва.
Поне историята се случвар като че
нещо се случва. Едно движение,
още едно, още веднаж. Може и да послужи. За да има
история и да я вярвам. Точно толкова,
колкото да мога да падна малко по-нататък.
|