Lo stesso¹

         Имам две приятелки италианки, които живеят в Париж. Допреди няколко години не се познаваха, не се бяха виждали, аз ги запознах едно лято, аз бях връзката и се страхувам, че продължавам да бъда, въпреки че те не са се виждали повторно. Откакто се запознаха, или по-скоро, откакто се видяха и откакто и двете знаят, че познавам и двете, животите им се промениха прекалено бързо и то не толкова едновременно, колкото последователно. Вече не знам дали трябва да се разделя с едната, за да освободя другата или да променя хода на отношенията ми с другата, за да изчезне първата от живота на втората. Не знам какво да правя, не знам дали да говоря.
         Отначало нямаха нищо общо помежду си освен един общ забележителен интерес към книгите и личните им библиотеки следователно, направени и двете с търпение и отдаденост, и старание. По-отдавнашната приятелка, Джулия, беше обаче любителка - дъщеря на стар посланик, член на Италианското Социално Движение (неофашист, тоест), беше омъжена, имаше две деца, даваше под наем няколко апартамента своя собственост в Рим, живееше от това и не работеше, разполагаше с почти всичкото си време за страстта си - да чете и, като крайна проява на общителност, да приема писатели в бледо съревнование с френските salonnieres от XVIII век като Мадам дьо Дюфан (времената не позволяват повече). По-скорошната приятелка, Силвия, беше за сметка на това професионалистка - завеждаше една колекция, беше малко по-млада, неомъжена, без наследство, живееше, с известни затруднения, благодарение на интервюта и литературни статии за пресата на страната си; не приемаше никого, а излизаше да се среща с писателите в кафенетата, в кината, вероятно за да вечерят. Мен самия, въпреки че бях чужденец за тях и чужденец в града, Силвия излизаше да ме види, а Джулия ме приемаше. Когато Джулия ме приемаше, съпругът й обикновено се измъкваше за тези няколко часа, защото мразеше всичко испанско. Той беше възрастен мъж, двайсет години по-стар от жена си, също писател (но на трактати по инженерство), притежаваше неопределено богатство, което Джулия използваше умерено. Едно лято съпругът трябваше да отсъства повече поради служебни задължения. От прозореца на кухнята Джулия започнала да се заглежда по един младеж, който живеел един етаж по-надолу. Виждала го винаги седнал, с очила и без риза, привидно учел. По-късно го срещнала на стълбището и, преди да се завърне съпругът, двамата станали любовници, пишели си писма от пощенска кутия до пощенска кутия, без да посочват подателя. Само месец по-късно съпругът поискал развод и напуснал къщата. Съседът се качвал и слизал.
         Точно тогава другата приятелка, Силвия, ми съобщи, че ще се омъжва. Била прекалено свикнала с един от онези възрастни писатели, с които излизаше на кафе или на кино, за да се лиши от него. Той беше мъж с двайсет години по-възрастен от нея, много умен (така казваше тя), пишеше трактати върху Исляма, радваше се на известна слава и на лично богаство, наследено от първата му жена, починала десет години по-рано. Единственото, което ме смути още тогава, беше, че, както ми разказа Силвия през смях, той мразеше всичко испанско, поради което сигурно щеше да й се наложи да продължава да ме вижда в кафенетата и кината, когато бивах в Париж. Помислих си, че тази омраза може да бъде мюсюлманска.
         Междувременно Джулия, първата приятелка, се отдаде с мнимия студент (очилата го подмладяваха, беше мъж на трийсет и няколко - нейната възраст - и имаше хубава работа, психолог в международна фирма) на този начин на живот, който поради възрастта и характера си съпругът й не искаше или не можеше да води - не само през лятото, както прави голяма част от световното население, а и през всички почивки предприемаха сложни пътешествия до далечни места - за срок от девет месеца посетиха Бали, Малайзия, накрая Тайланд. Именно в Тайланд психологът или мнимият студент се разболял по неизвестни причини, като случаят му събудил такъв интерес сред докторите в болницата, че дори лекарят на Кралицата се отбил, за да му хвърли един поглед. Никой не разбрал какво му било станало, но след петнайсет мъчителни дни той оздравял и двамата успели да се върнат в Париж.
         Горе-долу по това време неочаквано (от брака бяха изминали месеци вместо години) Силвия по време на период на неподвижност на ислямския й съпруг, дължаща се на падане по стълбите на новата им семейна къща (толкова къщи в Париж без асансьор), се запознала в едно кино (на което този път отишла сама) с един младеж на нейна възраст, към когото след няколко седмици на още кина и кафета, и съпружеска неподвижност беше започнала да изпитва толкова силна страст, че нямаше друг изход освен да пристъпи към бърз развод и да признае грешката си (тоест нетърпението си или слабостта си, или покорството си пред навика, или примирението си). Онзи младеж беше доста по-богат от стария писател - беше заместник-директор на консервно предприятие за миди и риба тон и трябваше да пътува постоянно до далечни страни, за да урежда покупки или да извършва тъмни сделки. Заедно с него Силвия отиде в Китай, а после в Корея, а по-късно във Виетнам. Именно във Виетнам консервният заместник-директор се разболял тежко по неизвестни причини и трябвало да отложи многобройните си покупко-продажби с две седмици, непредвидените две седмици, които забавиха връщането му.
         Никога не съм говорил за Силвия с Джулия, нито за Джулия със Силвия, защото никоя от двете не е човек, който се интересува от живота на другите, нито пък на мен ми се струва възпитано да разказвам на чужди уши това, което по начало е било предназначено само за моите. Сега обаче се колебая, тъй като това лято посетих Джулия в Париж и положението й е малко тежко - откакто решиха да имат един общ апартамент преди три месеца, мнимият студент или психолог се оказал човек с много лош характер - сега мрази книгите и е накарал Джулия да се отърве от библиотеката си; бие я, грубиянин е; и в последно време, докато тя се преструвала на заспала, го е видяла два пъти до леглото да прокарва пръст по едно бръснарско ножче (единия път, казва тя, го острел с омекотител като старовремски бръснар). Джулия се надяваше, че е нещо временно, последица от загадъчната тайландска болест или умствено разстройство, причинено от непоносимата жега на това лято, което никога не свършва. Дано да е така, но имайки предвид, че Силвия и нейният консерваджия възнамеряват да имат един общ апартамент, може би трябва да говоря сега с нея, за да спаси поне библиотеката и да се опита да убеди нейния човек да използва машинка за бръснене.

Из сборника „Когато бях смъртен“, Хавиер Мариас, Барселона, издателство „Сума де летрас“, 1996

----

Бележки на преводача:

¹Същото (ит.) [горе]