„Освен това ми се струва, че времето е единственото измерение, в което живите и мъртвите могат да си говорят и да общуват, единственото, което ги свързва”, това беше точният цитат, както проверих по-късно в Мадрид, който бях измърморил пред Уилър в градината му до реката, точно след като той беше казал: „Речта, езикът е общото за всички, за жертвата и за палача, за господарите и за робите, за хората и за боговете. Единствените, които не споделят тази способност, Хакобо, са живите, които не могат да говорят с мъртвите.” Така и не успях да проумея този цитат, а Уилър, който вероятно би могъл да го разбере благодарение на по-дългия си опит, не чу забележката ми или не пожела да ми обърне внимание, или реши, че това са мои думи и ги пренебрегна, а те не бяха мои, принадлежаха на друг, по-уважаван човек, мъртвец, казал ги приживе, написал ги през 1967 година, а умря през 1993, сега обаче беше точно толкова мъртъв, колкото и поетът Марлоу, макар че той го беше изпреварил в смъртта с точно четиристотин години, намушкали го бяха с нож през 1593, него, сина на обущар, роден в Кентърбъри (града на декана бандит Хюлет Джонсън, който е могъл да стане екстравагантна и косвена причина за разстрела на баща ми, много преди да се родя) и учил в Бенет`с Колидж в Кеймбридж, именно в него, наречен по-късно Корпус Кристи. Може би това, че не се говори, уеднаквява, може би това, че се млъква завинаги, веднага изравнява и оприличава, и обвързва със здрава и непозната връзка вече потъналите в мълчание от всички времена, от първия до последния, който веднага ще стане предпоследен, и цялото време се превръща в едно цяло, което не може да се раздели, нито раздалечи, защото губи смисъл, щом свърши – щом свърши времето, отредено на всеки един поотделно, - колкото и останалите да се опитват да го изчисляват, собственото време и времето, изоставено от вече отпътувалите, сякаш те биха могли един ден да спрат неговия ход и да се върнат обратно. „Двадесет и шест години, откакто умря майка ми”, казваме ние, или „Ще стане една година, откакто умря синът ти”.
Това приблизително е имал предвид авторът на тези редове, когато ги е написал, мой сънародник, нещо повече, съгражданин, от моя ненавиждан от толкова хора град, преживял обсадата му, мадридчанин. При едно пътуване до Лисабон посетил потъналото в зеленина гробище „Празереш”, Гробището на насладите, с алеите, оформени от редици мънички гробници, един миниатюрен и приказен свят със странни нисички и сиви къщички, островърхи, с орнаменти, смълчани, чисти и тайнствени – обитавани и необитавани, - и се заглеждал в семплите салончета във вътрешността на тези гробници, които могат да се видят донякъде през стъклената врата, „със столове или два малки тапицирани фотьойла пред ниска масичка, покрита с дантелена покривка, върху която има разтворена Библия, портрет на покойника в сребърна рамка, ваза с изкуствени цветя и, понякога, пепелник.” В едно от тези салончета, които „искат да бъдат уютни”, пътникът видял чифт обувки, чорапи и мръсно бельо, подаващи се под един саркофаг; в друго салонче видял чаши; в трето карти, доколкото си спомням. „Според мен подобен декор има за цел единствено да създаде семейна, обичайна и приятна обстановка за посещенията при мъртвите, за да не бъдат много по-различни от посещенията при живите” пишеше моят земляк. Тоест, не беше открил връзка между този обичай и обичаите на древните египтяни, които се стараели на покойника да не му липсва нищо в неговото вечно, постановено и запечатано уединение, нищо от онова, на което би се наслаждавал и което би обичал приживе (така било поне за високопоставените покойници), а го свързваше „с желанието не толкова да накара покойника да се чувствува добре, като у дома си, колкото живият да се почувства топло посрещнат там”. И после добавяше, без да успее да скрие тежката си ирония: „Човек би си помислил, че там живите търсят компанията на мъртвите, които, както казва Конт, не само преобладават, но и са по-влиятелни и активни”.
Онова, което наистина разтърсило този пътник обаче, бил „перфектният интериор”, който успял да огледа „малко недискретно” в едно от тези стаи гробници: освен килимчето, двете фотьойлчета и масичката със семейната снимка, разпятието и изкуствените цветя, открил и „будилник, от ония, които можеха да се видят в кухните от времето на нашите родители, кръгъл, със звънец под сфееричен похлупак и две топчета за крачета”. Всички, той и хората, които били с него, долепили, естествено, ухо до вратата, за да чуят това невероятно тиктакане, което по отношение на нормалното тиктакане било нещо като вика спрямо гласа. Именно видът на този часовник и звънкото тиктакане отприщили разсъжденията, чийто завършек бе цитатът, който аз така и не успях да проумея и затова си го спомням и ме кара да се замислям, „Дали и часовникът, подобно на погребаните живи на Едгар По, не се опитваше да уведоми света на живите за зловещата забрава, която го бе оставила там? Или може би се нуждаеше от този неуместен шум, за да накара глухите около себе си да разберат как се измерва времето?” А после навлизаше в същността на въпроса, истинският въпрос, предизвикан от оня стар часовник, на пръв поглед най-безполезен и ненужен будилник: „И тогава се питам какво всъщност измерва той?”, питаше се моят съгражданин; да, това беше основният въпрос, „дали измерваше времето на мъртвите; или – ако започнем обратно броене, както се прави сега – измерваше времето, което остава до Страшния съд. Ако това са часовете, прекарани в самота, кои трябва да се броят – миналите или предстоящите? Никога никой часовник – при това толкова скромен – не ми се беше струвал толкова намясто, толкова добър повод за размисъл. Помислих си, донякъде изненадан, че един култ, толкова наблягащ на това несигурно време на очакване, не се бе погрижил – преди човека, поставил този часовник в гробницата – да даде възможност на душата да й олекне, като измери мъката си; защото, ако душата очаква плътта да възкръсне, кой по-добре от часовника може да й помогне да пресметне не толкова времето, което й остава да чака, колкото времето, което вече е чакала?” И точно тук идваха или се вместваха загадъчните думи: „Освен това ми се струва, че времето е единственото измерение...”, вече ги цитирах, при това буквално. После следваше още нещо, но от него те не ставаха по-ясни, което всъщност няма особено значение, и Шекспир често пъти е непонятен или не се разбира правилно и все пак отваря десетки пътеки или пресечки, по които да влезеш навътре и да стигнеш далече, всеки път когато използва някоя неясна метафора или ослепително двусмислие (отваря ги, ако човек продължи да гледа и мисли отвъд строго необходимото, както ни учеше баща ми, и упорства и сам казва: „И още” там, където човек би си помислил, че няма вече нищо); „в такъв смисъл този тревожен будилник е единствената dues ex maquina, позволяваща в това удобно и душно салонче да се състои мистерията, диалогът между живият и мъртвият”. Нямаше повече коментари или всъщност имаше: както задължително става след подобни набези в това призрачно или мъртво време, пътникът се връща към живото време, преди да приключи писанието си, и си спомня как „вече на излизане” се обърнал със следните два въпроса към един от спътниците си (чието име на всичкото отгоре напомняше герой на Едгар По, естествено, някакъв си Валдемар): „Ами ако се раззвъни посред нощ? Ако стресне онези, които спят там?”.
Сега беше ред на същите въпроси по отношение на него, моя земляк починал двадесет и шест години след това посещение или след това писание, макар да не бе погребан в потъналото в зеленина Гробище на насладите, а в чистото гробище на нашия роден град, наречено, доколкото ми беше известно, на името на Света Алмудена, където се намира и майка ми вече двадесет и шест различни години, тоест, нейни, принадлежащи й години. И също така е редно да отнесем този въпрос към всички тях: а ако вместо да лежат там в мълчание, си приказват, докато чакат, и здравата и непозната връзка, която ги приравнява и оприличава един на друг, и ги обединява, не е окончателно мълчание, а безконечното разказване през това неизчерпаемо време, което упоритият часовник отмерва и отмерва с абсурдното си тиктакане, без никога да проучи безумният му звън? Имат предостатъчно време да си разказват едни на други всичко, което сънят припомня на всеки от тях – повече отколкото съзнанието му – какво са направили, какво им се е случило, какво са казали, веднъж, два пъти, докато всички научат наизуст историята на другите, точно така, всеки да научи историята на всички и всички на всеки един. Предостатъчно време всеки мъж, стъпил някога на земята още от появата й и всяка жена, минала някога през света, да запознаят останалите с целия свой разказ, от началото до края, а краят представлява онова, което ги е вкарало в гроба или ги е изхвърлило от света на живите, за да ги включи в тази нова компания, по-многобройна и по-влиятелна, по-активна и може би по-словоохотлива и по-майтапчийска, с положителност по-нехайна и лековата, не така амбициозна и по-безотговорна. Време, достатъчно също така и за подаване на информация и измисляне на истории за хора, които никога не са съществували, и за разказване на случки, които никога не са се случвали, измислици и фантасмагории, и игри, с които да запълват това тъй дълго чакане, без да започнат да се повтарят. И така отново ще се озовем в обичайното състояние да не знаем кое е истина или по-скоро кое се е случило.
И тогава следва да се запитаме как ли биха разговаряли помежду си умрелите от насилствена смърт с умрелите, които се техни убийци или са дали заповед да бъдат елиминирани – може никога да не на се срещали, след като всички бъдат приравнени и започнат да си приличат, макар и само по това (а то всъщност е нищо), че са мъртви, значи и покойниците няма да са еднакви, и то далеч по-малко от живите. И следва също да се запитаме каква ли версия ще разкажат вече не на Съдията, който все така не се явява и който не може да бъде лъган, и може би се бави толкова, защото го няма, не го е имало и няма изобщо да го има, няма как да бъде доволен от колективното внушение или упорство (а може и да го е страх да се изправи пред жалбите на тази огромна тълпа, ако не и пред обидите или още по-лошо – пред подигравките й, и затова отлага за утре, вечно за утре, тази горчива чаша, която самонадеяно е приел, и бяга непрекъснато от нея, преследван от непреодолим страх или мързел); по-интересно е каква версия ще разкажат един на друг и на всички останали тези двамата, убитият и палачът или подстрекателят и жертвата, ако знаят, че сегашното време, стига да може да се нарече така, а аз отдавна вече го наричам, ще трае прекалено дълго, непоносимо дълго, така че онова, което не е било такова, каквото е, да стане правдоподобно.
---
Публикацията е предоставена от Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“!
Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“ за предоставената възможност да публикува откъс от книгата!
|