Габриел Гарсия Маркес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

ИЗ „ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ХОЛЕРА“

 

Габриел Гарсия Маркес

 

 

Превод от испански: Тамара Такова

 

 

 

Корица на книгата

 

         В навечерието на пристигането организираха голямо празненство с книжни гирлянди и разноцветни фенери. Следобед бе престанало да вали. Капитанът и Сенанда танцуваха плътно притиснати първите болера, които по онова време почваха да раздират сърцата. Флорентино Ариса се осмели да намекне на Фермина Даса да изтанцуват техния доверителен валс, но тя отказа. Обаче цялата вечер си тактуваше с глава и токчета, като в един момент дори затанцува седнала, без да се усети, докато капитанът се сплиташе в полумрака със своята нежна бесовица. Изпи толкова много мастика, че се наложи да й помогнат да изкачи стълбите, после изпадна в такъв пристъп от смях със сълзи, че всички се разтревожиха. Но когато успя да се овладее в ароматния покой на каютата, двамата се любиха спокойно и чисто като повехнали баба и дядо, което щеше да остане като най-хубавия им спомен от това сомнамбулно пътешествие. Вече не се чувствуваха като скорошни годеници, както предполагаха капитанът и Сенанда, и още по-малко като закъснели любовници. Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта. Живееха тихо като двама стари съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования - бяха стигнали отвъд любовта. Бяха живели заедно достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта.
         Събудиха се в шест сутринта. Тя с главобол от мастиката и с примряло сърце от чувството, че доктор Хувенал Урбино се е върнал, по-пълен и по-млад от деня, когато падна от дървото, седнал е в люлеещия се стол и я чака на вратата на къщата. Но съзнанието й бе достатъчно ясно, за да разбере, че това не беше от въздействието на мастиката, а от неизбежността на завръщането.
         - Все едно, че ще умра - каза тя.
         Флорентино Ариса се удиви, защото бе отгатнала мисълта, която не му даваше мира от началото на завръщането. Нито той, нито тя можеха да си представят друг дом освен каютата, да се хранят другаде освен на кораба, да живеят един живот, който винаги щеше да им бъде чужд. Наистина сякаш трябваше да умрат. Той не можа да заспи повече. Остана да лежи по гръб в леглото, кръстосал ръце под тила си. В един миг мисълта за Америка Викуня го накара да се присвие от болка и не можа повече да отлага истината: затвори се в банята и се наплака на воля, без да бърза, до последната сълза. Едва тогава намери смелост да си признае колко много я бе обичал.
         Когато се облякоха за слизане, бяха вече минали каналите и блатата по стария испански път и плаваха между отломки от кораби и умъртвените от масла води на залива. Над позлатените куполи на града на вицекралете се надигаше един сияен четвъртък, но Фермина Даса, застанала на перилата, се отвращаваше от вонята на неговата слава и високомерието на крепостите му, осквернени от игуани - от ужаса на реалния живот. И тя, и той, без да са се наговаряли, съзнаваха, че не искат да се предадат така лесно.
         Откриха капитана в трапезарията - състоянието му бе несвойствено за обичайната му изрядност: небръснат, с подпухнали от безсъние очи, с дрехи в пот от изминалата нощ, а говорът му прекъсван от хълцане след мастиката. Сенанда спеше. Почнаха да закусват мълчаливо. В това време една моторна лодка от санитарната служба на пристанището нареди на кораба да спре.
         Капитанът, викайки, отговаряше от командния мостик на въпросите на въоръжения патрул. Разпитваха какъв вид холера има на борда, колко са пътниците, колко болните, доколко има опасност от разпространяване на заразата. Капитанът отговори, че возят само трима пътници, като и тримата са болни от холера, но са строго изолирани. Нито пътниците, които трябвало да се качат от Ла Дорада, нито екипажът били влизали в контакт с тях. Но комендантът на патрула не се задоволи с това и им нареди да излязат от залива и да изчакат в малкия залив Лас Мерседес до два часа следобед, докато подготвят мерките за карантина на кораба. Капитанът пусна една каруцарска ругатня и заповяда на кормчията да направи пълен завой, за да се върнат в другия залив.
         Фермина Даса и Флорентино Ариса чуха всичко от масата, но капитанът, изглежда, съвсем не се разтревожи. Продължи да яде мълчаливо, лошото му настроение личеше дори от начина, по който престъпи законите на изискаността, на която се основаваше легендарната репутация на речните капитани. Разбърка е върха на ножа четирите пържени яйца, смеси ги с кръгчетата зелен банан и почна да лапа с дивашка наслада. Фермина Даса и Флорентино Ариса го гледаха, без да продумат, очаквайки като ученици на чин да чуят бележките от годишните изпити. Не бяха разменили нито дума, докато се водеше диалогът със санитарния патрул, нито пък имаха и най-малка представа какво ще става с живота им, но и двамата знаеха, че капитанът мисли за тях: познаваше се по пулсирането на слепоочието му.
         Докато той поглъщаше порцията яйца, зелените банани и кафето с мляко, корабът излезе от залива на бавен ход, проправяйки си път през зеленясали води, речни лотоси с морави цветя и големи листа с форма на сърце, и Се върна в заблатения залив. Водата лъщеше от безброй риби, които се носеха обърнати на една страна, избити с динамит от рибарите бракониери, а над тях кръжаха с металически писък водни и земни птици. През прозореца нахлу карибският вятър, смесен с птичата врява, и Фермина Даса усети как кръвта й се разтуптя от чувство на волност и свобода. Отдясно устието на река Магдалена мътно и бавно се простираше чак до другия край на света.
         Когато в чиниите не остана нищо, капитанът избърса уста с края на покривката и заговори на нагъл жаргон, който из един път унищожи престижа на изискания речник, с който се славеха речните капитани. Защото той не говореше на тях двамата, нито на който и да било, ами за да укроти собствения си гняв. На края, след варварски ругатни, той заключи, че изобщо няма представа как да се измъкне от кашата, в която се бе забъркал със знамето на холерата.
         Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите - плавателни до вечността, и каза:
         - Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.
         Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана - той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.
         - Сериозно ли го казвате? - попита.
         - Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно - отвърна Флорентино Ариса.
         Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.
         - И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? - попита той.
         Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.
         - Цял живот - отвърна той.

 

 

 

 

 

---

 

 

 

Книгата все още е на книжния пазар с марката на Издателство „Лъчезар Минчев“!

Електронна публикация на 13. март 2020 г.
Публикация в кн. „Любов по време на холера“, Габриел Гарсия Маркес, пр. Тамара Такова, Изд. „Лъчезар Минчев“, С., 2016 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]