Габриел Гарсия Маркес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

 

ИЗ „ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ХОЛЕРА“

 

Габриел Гарсия Маркес

 

 

Превод от испански: Тамара Такова

 

 

         На Мерседес, разбира се.

 

 

 

         „Към напредък вървят тези земи:
         те имат вече свойта коронована богиня.“

                                                                        Леандро Диас

 

 

 

         Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов. Доктор Хувенал Урбино го долови още с влизането си в тънещата в сумрак къща, където бе дошъл по спешност, за да се заеме със случай, който за него от години бе престанал да бъде спешен. Изгнаникът от Антилските острови Херемия де Сент Амур, инвалид от войната, фотограф на деца и негов най-въодушевен противник на шах, бе намерил спасение от терзанията на паметта в па?рите на циановия аурит.
         Завари трупа, покрит с одеяло върху походното легло, където винаги бе спал, близо до една табуретка с ваничка, в която бе изпарявана отровата. На пода, завързано за крака на походното легло, лежеше изпружено тялото на куче — голям пиренейски вълк със снежнобяла гръд, а до него — патериците. Задушливата, претъпкана с всевъзможни вещи стая, служеща едновременно за спалня и лаборатория, едва почваше да светлее от сиянието на зората в разтворения прозорец, но тази светлина беше достатъчна, за да се разпознае веднага владението на смъртта. Другите прозорци, както и всички пролуки в стаята, бяха затъкнати с парцали или облепени с черни картони, което усилваше потискащата й претрупаност. Върху голямата маса под обикновена електрическа крушка, обвита в червена хартия, безразборно бяха струпани празни бурканчета и шишенца от лекарства и две олющени калаени ванички. Третата ваничка, за фиксажа, се намираше до трупа. Навсякъде из стаята бяха разпилени стари списания и вестници, купчини негативи на стъклени плаки, счупени мебели, но нечия грижлива ръка бе почистила праха от всичко. Въпреки че нахлуващият през прозореца въздух беше проветрил помещението, все още се усещаше — за човек, който умееше да я разпознава — изтлялата жар на нещастна любов с дъх на горчиви бадеми. Доктор Хувенал Урбино неведнъж си бе помислял, без да пророкува, че това място съвсем не е подходящо човек да умре по божията воля. Но с течение на времето взе да допуска, че този безпорядък може би се подчинява на някаква закодирана повеля на провидението.
         Един полицейски инспектор заедно със съвсем млад студент медик, стажант по съдебна медицина в градския диспансер, бяха дошли по-рано и бяха проветрили стаята и покрили трупа в очакване на доктор Урбино. Двамата поздравиха доктора с тържественост, която този път изразяваше повече съболезнование, отколкото благоговение, защото на всички беше известна дружбата му с Херемия де Сент Амур. Видният маестро се ръкува с двамата, както правеше винаги с всеки свой ученик преди започване на ежедневните практически занятия, после хвана крайчеца на одеялото с палец и показалец, сякаш беше цвете, и откри трупа бавно, със свещенодействена акуратност. Беше напълно гол, вдървен и сгърчен, с отворени очи, посинял и сякаш с петдесет години по-стар от предишната вечер. Зениците му бяха разширени, брадата и косите жълтеникави, а коремът — пресечен от стар белег, шит с рибарско тире. Гръдният кош и ръцете му бяха яки — като на каторжник гребец, поради употребата на патериците, но безжизнените му нозе бяха като на сираче. Доктор Хувенал Урбино се загледа известно време в него с изпълнено от болка сърце, както много рядко му се бе случвало през дългите години на безплодна борба със смъртта.
         — По дяволите! — каза му той. — Най-лошото вече е минало.
         Докторът отново го покри с одеялото и си възвърна академичната осанка. Предишната година бе отпразнувал осемдесетгодишния си юбилей с тридневни официални тържества и в благодарствената си реч той отново устоя на изкушението да се пенсионира. Беше казал: „Време ще имам предостатъчно за почивка, когато умра, но тази възможност все още не е в плановете ми.“ Въпреки че чуваше все по-зле с дясното ухо и се подпираше на: бастун със сребърна дръжка, за да прикрие несигурността на крачките си, докторът продължаваше да носи с напетостта на младежките си години ленения костюм с жилетка, украсена със златен ланец. Брадичката му ала Пастьор в седефен цвят и косата в същия тон, добре пригладена на прав път, вярно отразяваха неговия характер. Все по-обезпокояващата ерозия на паметта докторът компенсираше, доколкото му бе възможно, с бележчици, бързо надраскани на хвърчащи листчета, които накрая се объркваха из всичките му джобове също както инструментите, шишенцата с лекарства и толкова други неща в претъпканото му куфарче. Той беше не само най-старият и известен лекар, но и най-изисканият мъж в града. Въпреки това прекалено показните му знания и съвсем не наивният начин да се възползува от влиятелното си име му бяха спечелили по-малко обич и признателност, отколкото заслужаваше.
         Разпорежданията към инспектора и стажанта бяха бързи и точни. Нямало нужда да се прави аутопсия. Стигал мирисът в къщата, за да се определи, че причината за смъртта са изпаренията на цианова сол, активизирана във ваничката с някоя фотографска киселина, а Херемия де Сент Амур бил достатъчно вещ, за да го направи случайно. Докторът възпря една недомлъвка на полицейския инспектор с присъщия си рязък нетърпящ възражения тон: „Не забравяйте, че аз подписвам смъртния акт.“ Младият лекар остана разочарован: никога не бе имал късмета да изследва по труп въздействието на циановия аурит. Доктор Хувенал Урбино се учуди, че не го е виждал в Медицинския факултет, но веднага разбра причината, щом забеляза как лесно се изчервява и чу андинското му произношение: навярно беше пристигнал съвсем наскоро в града. Каза му: „Тук няма да ви липсва някой полудял от любов, който в най-скоро време да ви предостави тази възможност.“ И докато го казваше, докторът си даде сметка, че измежду безбройните самоубийства с цианова сол, които помнеше, това е първото, чиято причина не е нещастна любов. Тогава нещо в обичайния му тон се промени.
         — А когато ви се предостави, обърнете внимание — каза той на стажанта медик: — Те обикновено имат пясък в сърцето.
         После се обърна към полицейския инспектор, сякаш говореше на подчинен. Нареди му да заобиколят всички инстанции, за да се състои погребението още същия следобед, и то по възможно най-безшумния начин. Каза: „Аз после ще говоря с кмета.“ Знаеше, че Херемия де Сент Амур бе живял твърде бедно и със занаята си печелеше много повече, отколкото му бе нужно, за да живее, така че в някое чекмедже из къщата трябваше да има предостатъчно пари за погребението.
         — Но и да не намерите парите, няма значение — каза той. — Аз поемам всичко.
         Нареди да кажат на вестниците, че фотографът е умрял от естествена смърт, макар да считаше, че новината изобщо няма да ги заинтересува. Каза: „Ако е необходимо, аз ще говоря с губернатора.“ Инспекторът, сериозен и скромен служител, знаеше, че гражданската доблест на маестрото обезсърчава и най-близките му приятели, и се учуди от лекотата, с която той прескачаше законните инстанции, за да ускори погребението. Не се съгласи единствено да разговаря с архиепископа Херемия де Сент Амур да бъде погребан на осветена земя, в гробището. Инспекторът, притеснен от собствената си дързост, опита да се извини.
         — Бях чул, че този човек е светец — каза той.
         — Нещо още по-странно — отвърна му доктор Урбино, — светец атеист. Но това е божа работа.
         Далечни, от другия край на града, се дочуха камбаните на катедралата за главната литургия. Доктор Урбино си сложи очилата с полукръгли стъкла в златни рамки и погледна джобния си часовник с ланец; беше квадратен и изящен, а капакът му се отваряше с пружина: още малко и щеше да изпусне литургията за Петдесетница.
         В стаята имаше огромен фотоапарат на колела като в градските паркове, тъмносиня като здрач завеса, изрисувана непохватно, а стените бяха покрити със снимки на деца от паметни дати: първо причастие, с маска на зайче, щастлив рожден ден. Година след година, по време на съсредоточеното размишление през шахматните следобеди, доктор Урбино беше свидетел на постепенното покриване на стените и много пъти си бе мислил с горчива прозорливост, че в тази галерия от случайни портрети се намира зародишът на бъдещия град, управляван и покваряван от тези непознати деца, град, в който нямаше да остане дори пепелта от неговата слава.
         Върху писалището, до буркан с няколко лули от морска пяна, се намираше шахматната дъска с незавършена партия. Въпреки че бързаше и беше в мрачно настроение, доктор Урбино не можа да устои на изкушението да проучи партията. Знаеше, че е от предишната вечер, защото Херемия де Сент Амур играеше всеки следобед поне с трима различни противници, но винаги завършваше партията, след което прибираше дъската и фигурите в едно чекмедже на писалището. Знаеше, че той играе с белите, но този път беше ясно, че само след четири хода е щял да бъде неспасяемо разгромен, „Ако беше престъпление, това щеше да е добра следа — каза си той. — Познавам само един човек, способен да направи тази майсторска засада.“ Докторът нямаше да живее спокойно, ако не узнаеше по-късно защо този непокорен воин, свикнал да се бие до последна капка кръв, е оставил недовършена последната битка в живота си.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Лъчезар Минчев“ за предоставената възможност да публикува откъс от „Любов по време на холера“!

 

 

 

Електронна публикация на 15. юли 2019 г.
Публикация в кн. „Любов по време на холера“, Габриел Гарсия Маркес, пр. Тамара Такова, Изд. „Лъчезар Минчев“, С., 2016 г.
© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]