Животът не е това, което човек е преживял,
а това, което помни и както го помни,
за да го разказва.

         [...]

         Била примерна ученичка във всичко, освен в уроците по пиано, наложени от майка й, според която една почтена госпожица задължително трябвало да е виртуозна пианистка. Луиса Сантяга учила прилежно пиано цели три години и един ден го изоставила завинаги, отегчена от еднообразието на ежедневните упражнения в летния зной на сиестата. Но силата на характера й се проявила в разцвета на двайсетте й години, когато семейството открило, че тя изгаря от любов към младия и високомерен телеграфист в Аракатака.
         Историята на тази изпълнена с трудности любов беше една от изненадите в младежките ми години. След като многократно слушах разказите на родителите ми заедно и поотделно и я бях научил почти изцяло, написах първия си роман „Окапалата шума“ на двайсет и седем години, но тогава съзнавах, че все още имам много да уча, за да овладея писателския занаят. Двамата ми родители бяха прекрасни разказвачи, но толкова се пристрастяваха в щастливите си спомени за своята любов, че когато най-после се реших да ги използвам в романа „Любов по време на холера“, вече прехвърлил петдесетте, не можах да различа границата между живота и поезията.
         Според версията на майка ми те се срещнали за първи път на бдението на едно починало момченце, което нито тя, нито той успяха да ми уточният кое е било. Тогава тя пеела в двора заедно с приятелките любовни песни, каквато била народната традиция за отбелязване на деветте нощи на молитви за невинните души. Изведнъж мъжки глас се присъединил към хора. Момичетата се обърнали към него и останали възхитени от приятната му външност. „Ще се омъжим за него“, запели те припева, приплясквайки ритмично с длани. Майка ми не се впечатлила и така и заяви: „Стори ми се просто един от чуждоземците.“ И такъв е бил. Наскоро бил пристигнал от Картахена де Индиас, след като прекъснал следването си по медицина и фармация поради липса на средства, и започнал да води доста лекомислен живот в различни селища на областта, като си изкарвал прехраната с наскоро усвоената професия на телеграфист. На една снимка от онези дни той има двусмисления вид на беден млад господин. Обличал се по тогавашната мода: риза от тъмна тафта и само с четири копчета, много вталено, твърда яка, широка вратовръзка и шапка канотие. Освен това носел модни кръгли очила с тънки рамки и обикновени стъкла. Тези, които го познавали по онова време, го възприемали като бохем, привърженик на нощния живот, и женкар, който обаче не близвал алкохол и не изпушил нито една цигара през дългия си живот.
         Тогава майка ми го видяла за първи път. Той обаче я бил забелязал предната неделя на литургията в осем сутринта, придружавана от леля Франсинска Симодосеа, която била нейната дама-компаньонка, откакто се върнала от колежа. Видял ги отново следващия вторник да бродират под бадемовите дървета пред вратата на къщата, така че в нощта на бдението той вече знаел, че тя е дъщеря на полковник Николас Маркес, за когото носел няколко препоръчителни писма. Тя също вече знаела, че той е влюбчив ерген и че жъне незабавни успехи с неизчерпаемата си слоохотливост, с лесното си стихоплетство, с грациозното изпълнение на модните танци и с преднамерената прочувственост, с която свирел на цигулка. Майка ми разказваше, че когато човек го чуел да свири на разсъмване, било невъзможно да задържи сълзите си. Визитната му картичка пред обществото била музикалната пиеса „Когато танцът свърши“, валс, изпълнен с изнурителен романтизъм, част от репертоара му и неизбежен мотив в серенадите. Тези сърдечни инструменти, както и личното му обаяние му отворили вратите на къщата и му отредили място на семейните обеди. Леля Франсиска, родом от Кармен дел Боливар, го приела безрезервно, когато узнала, че е роден в Синсе, съседно градче на нейното. Луиса Сантяга се забавлявала на обществените празници с номерата му на прелъстител, но не й минавало през ум, че той претендира за нещо повече. Напротив, доброто им приятелство се основавало предимно на това, че тя служела за прикритие на тайната му любов с една нейна съученичка и даже приела да му бъде кума на сватбата. Оттогава той я наричал кума, а тя него кумец. При това положение човек лесно може да си представи изненадата на Луиса Сантяга, когато на една вечерна танцова забава дръзкият телеграфист извадил цветето от бутониерата на ревера си й заявил:
         - Поднасям ви живота си с тази роза.
         Не било просто импровизация, казвал ми е той много пъти, защото след като се запознал с всички момичета, стигнал до заключението, че Луиса Сантяга е родена за него. Тя приела розата като една от галантните шеги, които той си правел с приятелките й. До такава степен, че на излизане я забравила, а той забелязал това. Имала само един-единствен таен претендент, неуспял поет и добър приятел, който никога не трогнал дълбоко сърцето й с пламенните си стихове. Но розата на Габриел Елихио разстроила съня й с необяснимо вълнение. В първия ни сериозен разговор за любовта й с бъдещия ми баща майка ми, вече отрупана с деца, ми призна: „Не можех да заспя от яд, че не преставам да мисля за него, но най-много ме вбесяваше това, че колкото повече се гневях, толкова повече мислех за него.“ През останалите дни на седмицата едва издържала на ужаса да го вижда и на мъчението да не го вижда. Вече не се държали като кума и кумец, а като двама непознати. В един следобед, докато бродирали под бадемовите дървета, леля Франсиска със свойствената си индианска хитрост подкачила племенницата си:
         - Казаха ми, че са ти дали роза.
         И както обикновено става, Луиса Сантяга също последна узнала, че бурите в сърцето й вече са станали обществена тайна. В многобройните ми разговори с нея и с баща ми и двамата бяха единодушни в това, че мълниеносната любов избухнала в три решителни случая. Първият бил в деня на Цветница по време на тържествената литургия. Тя седяла заедно с леля Франсиска на една пейка от дясната страна на олтара, когато разпознала отривистия звук на токовете му за фламенко, потропващи по плочите на пода, и го видяла да минава толкова близо до нея, че усетила свежия полъх на парфюма му на влюбен. Леля Франсиска, изглежда, не го забелязала, а той също сякаш не ги видял. Но всъщност всичко било предварително премислено от него, защото той ги проследил от момента, в който минали край телеграфа. Останал изправен до най-близката колона до вратата, така че я наблюдавал в гръб, но тя не можела да го види. След няколко напрегнати минути Луиса Сантяга не устояла на мъчителното безпокойство и погледнала през рамо към вратата. Сторило й се, че ще умре от гняв, защото той я гледал и погледите им се срещнали. „Аз точно това бях планирал“, каза баща ми, изпълнен с щастие, когато ми го разказваше, вече в напреднала възраст. Майка ми обаче не спря да повтаря, че цели три дни не могла да укроти гнева си, задето е попаднала в капана.
         Вторият случай бил, когато той й написал писмо. Но то не било като писмото, което тя очаквала от поета и цигуларя в мъглявите утрини, а било кратка настоятелна бележка, която изисквала отговор преди заминаването му за Санта Марта следващата седмица. Тя не отговорила. Затворила се в стаята си, решена да убие червея, който не й давал да диша и да живее, докато леля Франсиска не се опитала да я убеди да капитулира един път завинаги, преди да е станало прекалено късно. Постарала се да победи съпротивата й, като й разказвала историята си с Хувентино Трильо, неин ухажор, който заставал на пост под балкона на недостижимата си възлюбена всяка вечер от седем до десет часа. Тя го нападала с всякакви отблъскващи фрази, за които се сещала, и накрая изляла върху му няколко вечери подред нощното гърне с урина. Но не успяла да го откаже. След всякакви словесни нападки, дълбоко развълнувана от самоотвержеността на тази непобедима любов, се омъжила за него. Историята на родителите ми не стигнала до такива крайности.
         Третият случай бил на една пищна сватба, на която двамата били поканени като почетни кумове. Луиса Сантяга не намерила предлог, за да откаже, а и не искала да обиди близките приятели на семейството. Но Габлиел Елихио мислел същото и отишъл на празненството готов на всичко. Тя не могла да спре сърцебиенето си, когато го видяла как пресича залата с твърде красноречива решителност и я поканил на първия танц. „Кръвта ми така силно пулсираше в мен, че вече не знаех дали беше от гняв, или от страх“, каза ми тя. Той усетил какво й се случва и й нанесъл пряк удар: „Вече не е нужно да ми казвате „да“, защото ми го казва сърцето ви.“

         [...]

         В продължение на почти една цяла година двамата имали възможност да докажат сериозността на обещанията си, но нито той, нито тя си представяли какво щяло да им струва това. Първата част от пътуването с керван от мулетари продължило две седмици, като яздели на мулета по тесните пътеки над пропастите на Сиера Невада. Придружавала ги Чон - умалителното на Енкарнасион, - слугинята на Венефрида, която се присъединила към семейството след напускането на Баранкас. Полковникът много добре познавал стръмния маршрут, по който бил оставил следи от незнайни свои деца през бурните нощи на войната, но съпругата му го предпочела, без да го познава, заради ужасните спомени от корабчето. За майка ми, която освен всичко за първи път яздела муле, пътуването било истински кошмар под жарещото слънце и проливните дъждове, а сърцето й се свивало от замайващите изпарения, надигащи се от пропастите. Да мисли за един несигурен годеник, облечен с вечерен костюм и с цигулка на разсъмване, й се струвало някаква гавра на въображението. На четвъртия ден на прехода, останала напълно без сили, тя заплашила майка си, че ще се хвърли в пропастта, ако не се завърнат вкъщи. Мина, по-уплашена от нея, решила бързо въпроса, но водачът й показал на картата, че да се върнат или да продължат вече било все едно. Успокоението дошло на единайсетия ден, когато от ръба над последната пропаст пред очите им се ширнала бляскавата равнина Валедупар.
         В края на първия етап от пътуването Габриел Елихио си осигурил постоянна връзка с възлюбената си благодарение на съучастието на телеграфистите от седемте села, през които тя и родителите й щели да минат, преди да стигнат до Баранкас. Луиса Сантяга също предприела мерки. Цялата провинция била гъсто населена с членове на фамилиите Игуаран и Котес, чието кастово съзнание притежавало непроницаемостта на гъсталак, но тя успяла да ги привлече на своя страна. Това й помогнало да поддържа трескава кореспонденция с Габриел Елихио от Валедупар, където останала цели три месеца до края на пътуването, почти цяла година по-късно. Във всяко село отивала до телеграфната служба със съдействието на някоя млада вдъхновена братовчедка и така получавала и изпращала посланията. Предпазливата Чон изиграла неоценима роля, защото криела посланията в дрехите си и така осигурявала спокойствие на Луиса Сантяга, без да засяга свенливостта й, тъй като не знаела да чете и пише и била готова да пожертва живота си, за да запази тайната.
         Почти шейсет години по-късно, когато аз се мъчех да вложа тези спомени в „Любов по време на холера“, моя пети роман, запитах баща си дали в жаргона на телеграфистите е имало някакъв специален термин за свързването на една станция с друга. Той заяви бързо, без да се замисли: забивам. Думата я има в речниците не за специфичната употреба, която ми трябваше, но пък ми изглеждаше идеалното название, защото свързването с различните станции се е осъществявало посредством „забиването“ на щифта в таблото на станцията. Никога повече на разисквах въпроса с баща ми. Но малко преди смъртта му го попитаха в едно интервю за пресата дали е възнамерявал да напише роман и той отговори, че е мислел, но се е отказал, когато съм го запитал за значението на глагола „забивам“, защото тогава открил, че книгата, която аз пишех в момента, била същата, която той самият искал да напише.

---

Книгата е на книжния пазар с марката на Издателство „Лъчезар Минчев“!