Преди да влезе в автомобила, тя погледна през рамо, за да се увери, че никой не я дебне. Беше седем и пет вечерта в Богота. Преди час се бе стъмнило, Националният парк бе зле осветен и голите дървета бяха придобили призрачен вид на фона на тъжното мътно небе, но не се виждаше нищо, будещо страх. Маруха седна на мястото зад шофьора въпреки ранга си, защото винаги го бе смятала за най-удобното. Беатрис влезе през другата врата и седна вдясно от нея. Бяха тръгнали почти час по-късно от обичайното и двете изглеждаха уморени след трите работни заседания в сънливия следобед. Особено Маруха, която предишната вечер бе имала гости в дома си и не бе спала повече от три часа. Тя изпъна отеклите си крака, затвори очи с отпусната на облегалката глава и даде обичайното нареждане:
         - У дома, моля.
         Прибираха се, както всеки ден, веднъж по един маршрут, друг път по друг не само от съображения за сигурност, а и поради задръстванията в движението. Колата „Рено 21“ беше нова и удобна, а шофьорът караше внимателно и умело. Най-добрата алтернатива в онази вечер бе Околовръстният булевард в северна посока. Трите светофара по пътя светеха зелено и привечерният трафик беше по-малко натоварен от обикновено. Дори в най-лошите дни им отнемаше половин час от офиса до жилището на Маруха, което се намираше на напречната Трета улица номер 84, А-42, след което шофьорът откарваше Беатрис в нейното, на седем пресечки от там.
         Маруха произхождаше от семейство на известни интелектуалци и няколко поколения журналисти. Самата тя беше неколкократно награждавана журналистка. От два месеца бе директор на „Фосине“, държавната Компания за развитие на кинематографията. Беатрис, нейна зълва и лична асистентка, беше дългогодишен и опитен физиотерапевт, но за известно време бе решила да си даде почивка и „да смени темата“. Във „Фосине“ тя отговаряше главно за връзките с печата. Нито една от тях нямаше от какво да се бои, но откакто миналия август наркомафията бе започнала съвсем непредсказуемо да отвлича журналисти, Маруха бе придобила почти несъзнателния навик да се оглежда назад през рамо.
         Опасенията й се оказаха основателни. Въпреки че Националният парк изглеждаше пуст, когато преди да се качи в колата се бе озърнала през рамо, осмина мъже я дебнеха. Един седеше зад волана на тъмносин „Мерцедес 190“, паркиран до отсрещния тротоар с фалшиви регистрационни номера от Богота. Друг беше на волана на откраднато жълто такси. Четирима в джинси, маратонки и кожени якета се шляеха в сенките на парка. Седмият бе висок и строен, в пролетен костюм и с куфарче, което допълваше вида му на млад чиновник. На половин пряка оттам отговорникът за акцията следеше от кафенето на ъгъла този пръв реален епизод, чиито старателни и напрегнати репетиции бяха започнали преди двайсет и един дни.
         Таксито и мерцедесът последваха колата на Маруха на минимална дистанция, както го правеха още от миналия понеделник, за да установят обичайните й маршрути. След около двайсет минути всички завиха надясно по улица 82, на не повече от двеста метра от сградата от неваросани тухли, в която живееше Маруха със съпруга си и сина им. Тъкмо бяха започнали да изчакват стръмния склон на улицата, когато жълтото такси засече автомобила на Маруха, затисна го до левия тротоар и принуди шофьора рязко да спре, за да не се блъсне в него. Почти в същото време мерцедесът отзад спря и го лиши от възможността да се измъкне на заден ход.
         Трима мъже слязоха от таксито и се упътиха решително към колата на Маруха. Високият добре облечен мъж носеше странно оръжие, което на Маруха й заприлича на пушка със срязан приклад, но с дълга и широка цев на телескоп. Всъщност бе деветмилиметрово „Мини Узи“ със заглушител, което можеше да произвежда както отделни изстрели, така и откоси от трийсет куршума за две секунди. Другите двама нападатели също бяха въоръжени с автомати и пистолети. Маруха и Беатрис обаче не успяха да видят, че от спрелия отзад мерцедес слязоха още трима мъже.
         Всички действаха толкова координирано и бързо, че Маруха и Беатрис успяха да запомнят едва отделни фрагменти от кратките две минути, през които бе извършено покушението. Петима мъже заобиколиха колата и с професионална сръчност се заеха едновременно с тримата. Шестият с насочен автомат остана да наблюдава улицата. Маруха разпозна предчувствието си.
         - Потегляйте, Анхел - извика на шофьора. - Ако трябва, качете се на тротоара, но карайте.
         Анхел се бе вкаменил, пък и при всички случаи с таксито отпред и мерцедесът отзад нямаше как да се измъкне. Опасявайки се, че мъжете ще започнат да стрелят, Маруха се вкопчи в чантата си като в спасителен пояс, скри се зад седалката на шофьора и изкрещя на Беатрис:
         - Лягайте на пода.
         - Как ли не - измормори Беатрис. - На пода ще ни убият.
         Трепереше, но бе запазила присъствие на духа. Убедена, че е обикновен грабеж, тя с усилие измъкна двата пръстена от дясната си ръка и ги запрати през прозореца с мисълта: „Да ви приседнат дано.“ Не й остана време да свали другите два от лявата си ръка. Маруха, свита зад седалката, дори не се сети, че носи пръстен с диаманти и самарагди в комплект с обеците.
         Двама мъже отвориха вратата на Маруха, други двама - вратата на Беатрис. Петият стреля през стъклото в главата на шофьора, но поради заглушителя изстрелът прозвуча като въздишка. После отвори вратата, с едно движение го издърпа навън и изстреля още три куршума в проснатото тяло. Беше недоразумение на съдбата: Анхел Мария Роа бе шофьор на Маруха едва от три дни и още бяха нови тъмният костюм, колосаната риза и черната вратовръзка, с които се обличаха министерските шофьори. Предшественикът му бе напуснал предишната седмица по собствено желание, след като десет години бе работил на щат във „Фосине“.
         Маруха узна за убийството на шофьора много по-късно. От скривалището си дочу моментния звън от счупени стъкла и веднага след това заповеднически вик почти над главата си: „За вас сме дошли, госпожо. Излизайте!“ Желязна лапа я сграбчи над лакътя и я извлече от автомобила. Тя оказа съпротива, доколкото можа, падна, одраска си крака, но двамата мъже я повдигнаха и повлякоха към колата, спряла зад нейната. Никой от тях не забеляза, че Маруха се е вкопчила в чантата си.
         Беатрис, която имаше дълги остри нокти и добра бойна подготовка, се опълчи на младежа, който понечи да я измъкне от колата: „Да не си ме пипнал!“, му изкрещя. Той се сгърчи и Беатрис разбра, че е изнервен като нея и е способен на всичко. Смени тона.
         - Сама ще сляза - му каза. - Кажете какво да направя.
         Младежът й посочи таксито.
         - Качете се в онази кола и легнете на пода - заповяда й той. - Бързо!
         Вратите бяха отворени, двигателят работеше, шофьорът седеше неподвижно на мястото си. Беатрис с труд се просна в задната част. Похитителят я заметна с якето си, настани се на седалката и стъпи върху нея. Качиха се още двама: единият седна до шофьора, другият отзад. Шофьорът изчака едновременното затръшване на двете врати и рязко потегли по Околовръстния булевард на север. Едва тогава Беатрис си даде сметка, че е забравила чантата си на седалката на тяхната кола, но вече бе твърде късно. Нетърпимото зловоние на амоняк от якето се оказа по-силно от страха и неудобното положение.
         Мерцедесът, в който бяха качили Маруха, бе потеглил минута по-рано по друг маршрут. Накараха я да седне по средата на задната седалка с по един мъж от всяка страна. Този отляво я принуди да облегне глава на коленете му в толкова неудобна поза, че тя едва дишаше. До шофьора седеше мъж, който поддържаше връзка с втората кола по обикновен радиотелефон. Маруха беше много объркана, защото не знаеше в какъв автомобил я откарват - така и не бе разбрала, че всъщност този бе спрял зад нейния, - но усещаше, че е нов и удобен, навярно брониран, защото шумовете от булеварда достигаха до нея приглушено, като ромолящ дъжд. Не можеше да диша, сърцето й щеше да изскочи, чувстваше, че започва да се задушава. Мъжът до шофьора, който се държеше като шеф, усети, че е притеснена, и се опита да я успокои.
         - Спокойно - подхвърли й през рамо. - Водим ви, за да предадете едно съобщение. След няколко часа ще сте си вкъщи. Обаче ако шавате, ще стане по-зле, така че стойте мирно.

---

Книгата е на книжния пазар с марката на Издателство „Лъчезар Минчев“!

Редакцията на „Литературен клуб“ благодари на Издателство „Лъчезар Минчев“ за предоставената възможност да публикува откъс от романа!