Андре Мороа

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Из „Климати“

 

Андре Мороа

 

Превод от френски: Надежда Танева

 

Корица на книгата

         V.

 

 

         Заминах от Флоренция сгоден. Налагаше се да говоря с родителите си за моите намерения и мислех за това с безпокойство. В семейство Марсена бракът винаги се е смятал за семеен въпрос. Чичовците ми щяха да се намесят и да съберат сведения за семейство Мале. Какви биха могли да бъдат тия сведения? Аз самият нищо не знаех за семейството на Одил, дори не бях виждал баща й. Казах ви, че чудноватите традиции на нашия род изискваха важните известия да не се съобщават направо на заинтересованите, а чрез посредничество, и то с хиляди заобикалки. Помолих леля Кора, най-добрата ми довереница, да каже на баща ми за моя годеж. Тя се радваше винаги, когато имаше случай да докаже, че има отлична осведомителна служба, която наистина бе забележителна, макар и да страдаше от този недостатък, че черпеше от най-високопоставени източници. Ако искаше например да узнае подробности за живота на някой ефрейтор, леля Кора можеше да ги поиска само от военния министър, а ако се отнасяше за някой квартален лекар от Лимож - само от хирург от Парижките болници1. Когато й споменах името на господин Мале, тя ми отговори, както очаквах:
         - Не го познавам, но ако е нещо, веднага ще го науча от моя стар приятел Берто, нали го знаеш, архитекта от Института2, когото каня два пъти през зимата на моите вторници, защото горкият Адриен ходеше с него на лов.
         Няколко дни по-късно я заварих в мрачно оживление.
         - Ах, милото ми момче - посрещна ме тя, - имаш късмет, че се обърна към мен. Това не е брак за теб... Видях се с моя приятел Берто - той познава много добре Мале. Състезавали се с него за наградата на Рим3. Казва, че е приятен и талантлив човек, но не преуспял, защото никога нищо не е построил. Бил от ония архитекти, които са способни да направят проект, но не надзирават работата си и губят всичките си клиенти... Виждала съм такива, когато строих вилата на Трувил... Твоят Мале се оженил за една моя стара позната, но тогава тя беше госпожа Бьомер. Сетих се за нея, когато Берто ми я припомни. Ортанз Бьомер, мисля, че така беше... Това е третият й съпруг... Изглежда, че момичето е възхитително, както и ти казваш, и няма нищо чудно, че ти се е харесало, но вярвай в моята опитност, моето момче, не се жени за него и не казвай нищо нито на баща си, нито на майка си... Аз съм друго нещо (видяла съм толкова хора през живота си), но майка ти, горката, не мога да си я представя с Ортанз Бьомер, бога ми, не!...
         Казах на леля Кора, че Одил е съвсем друг човек и че аз всъщност вече съм взел решение, затова по-добре ще бъде то да бъде веднага одобрено от домашните ми. След още някое и друго възражение леля Кора склони да говори с родителите ми - донейде от доброта, донейде защото приличаше на ония стари дипломати, пристрастени към преговори, които посрещат всеки период на международни усложнения, от една страна, със страх, тъй като обичат мира, но от друга - с тайно удоволствие, че ще могат да проявят единствения си истински талант.
         Баща ми се показа спокоен и снизходителен. Посъветва ме да си помисля. Майка ми посрещна вестта, че ще се женя, с радост, но след няколко дни срещнала една стара приятелка, която познавала семейство Мале. Приятелката й казала, че те са хора с твърде свободни нрави. Госпожа Мале се ползвала с лошо име; говорело се, че все още има любовници. За Одил не се говорело нищо определено, но едно било сигурно, че е получила лошо възпитание, излизала сама с млади хора и въобще била прекалено хубава.
         - Богати ли са? - попита чичо Пиер, който естествено присъстваше на разговора.
         - Не зная - отговори майка ми. - Изглежда, че този господин Мале е интелигентен човек, но особняк... Не са хора за нас.
         „Не са хора за нас“ беше типичен израз на семейство Марсена и безапелационна присъда. Няколко седмици мислех, че ще ми бъде извънредно трудно да наложа моята женитба. Одил и майка й се завърнаха в Париж петнадесет дни след мен. Отидох да им направя посещение. Семейство Мале живееше на улица Лафайет на третия етаж. Една врата, прикрита зад ламперия, водеше към бюрото на господин Мале и Одил ме поведе към него. Бях свикнал на строгия ред, въведен от баща ми спрямо неговите служещи, както в Гандюма, така и на улица дьо Валоа. Като видях трите лошо осветени стаи, зелените, разкъсани наполовина картони и шейсетгодишния проектант, разбрах, че осведомителят на леля ми е бил прав, когато е окачествил господин Мале като архитект без клиенти. Бащата на Одил беше приказлив човек, без тежест. Посрещна ме с малко прекалено весела дружелюбност, говори ми за Флоренция и за Одил с развълнувано нежен тон, после ми показа чертежи на вили, които се надявал „да построи“ в Биариц.
         - Много ми се иска да построя голям модерен хотел от баски тип. Представих проект за Андай, но не получих поръчката.
         Докато го слушах, представях си с тревога и досада какво впечатление би произвел на моето семейство.
         Госпожа Мале ме покани на вечеря за следващия ден. Когато пристигнах в осем часа, заварих Одил сама с братята си. Господин Мале беше в бюрото си и четеше, а госпожа Мале не беше се още прибрила. Двете момчета Жан и Марсел приличаха на Одил и все пак още в първата минута почувствах, че никога няма да се сближа с тях. Те се стараеха да се държат приятелски, братски, но на няколко пъти долових, че си размениха погледи и гримаси, които ясно говореха: „Скучен тип...“ Госпожа Мале се върна в осем и половина и не се извини. Като я чу, господин Мале се показа с книга в ръка и добродушно изражение, а когато вече седяхме на масата, прислужницата въведе един млад американец, приятел на децата, който дойде непоканен, но бе посрещнат с радостни викове. Всред целия този безпорядък Одил запази своя вид на всеопрощаваща богиня. Тя седеше до мен и се усмихваше на шегите на братята си, но като видя, че съм ужасен, веднага ги усмири. И сега ми изглеждаше така съвършена, както във Флоренция, но страдах, като я виждах в това семейство, без да мога да определя защо. Сред звуците на гръмкия триумфален марш на моята любов долавях под сурдинка един мотив Марсена.
         Моите родители направиха посещение на семейство Мале и въпреки обилните излияния на родителите на Одил, мълчаливо показаха учтиво неодобрение. За щастие баща ми, който, макар и да не говореше никога за това, беше много чувствителен към женската красота (и тук виждах приликата си с този непознат за мен човек), още от първия миг бе запленен от красотата на Одил. На излизане той ми каза:
         - Струва ми се, че грешиш, но те разбирам.
         Майка ми добави:
         - Безспорно е хубава. Особена е и говори странни неща. Ще трябва да се промени.
         Одил обаче смяташе друга среща по-важна от тази на двете ни семейства - срещата между мен и най-добрата й приятелка Мари-Терез, която тя зовеше Миза. Спомням си, че малко се боях - чувствах, че мнението на Миза ще бъде от голямо значение за Одил. Впрочем Миза не ме разочарова. Не беше красива като Одил, но притежаваше много прелест и правилни черти. До Одил изглеждаше малко недодялана, обаче лицата на двете представляваха заедно приятен контраст. Бързо свикнах да ги свързвам в едно и да гледам на Миза като на сестра на Одил. У Одил обаче имаше вродено изящество и то я отличаваше много от Миза, макар че социалният произход и на двете беше еднакъв. През време на годеничеството ни всяка неделя ги водех на концерт и забелязвах колко по-добре Одил слуша музика от Миза. Затваряше очи, оставяше звуците да се леят през нея, изглеждаше щастлива и забравяше целия свят. Миза се оглеждаше наоколо с любопитни очи, откриваше познати, отваряше програмата, четеше я и ме дразнеше с движенията си. Но иначе беше приятен другар, винаги весела, винаги доволна и аз й бях благодарен, загдето е казала на Одил (която ми го предаде), че ме намира очарователен.

 

         Сватбеното си пътешествие направихме в Англия и Шотландия. Не помня в живота си друг по-щастлив период от тия два месеца на усамотение с Одил. Отсядахме в малки, потънали в цветя хотели по бреговете на реки и езера и прекарвахме дните си в лакирани плоски лодки, изтегнати върху възглавници от светъл кретон. Одил ме накара да почувствам страната, поляните, залени от синия цвят на разцъфналите зюмбюли, лалетата, щръкнали над високата трева, ниско окосените, меки ливади и върбите, свели клони над водата като разпуснати женски коси. Опознах една нова Одил, още по-хубава от оная във Флоренция. Истинска радост беше да я гледаш как живее. Щом влезеше в хотелската стая, и я превръщаше в произведение на изкуството. У нея имаше някаква наивна, трогателна привъзраност към предмети, свързани с деството й, с които не се разделяше: малък стенен часовник, дантелена възглавничка и едно томче Шекспир, подвързано със сива еленова кожа. Когато по-късно бракът ни се разтгрогна, тя пак си замина с дантелената възглавничка и томчето Шекспир под мишница. Докосваше се до живота повече като дух, отколкото като жена. Бих желал да я нарисувам как върви с лека, сякаш танцуваща стъпка по брега на Темза или на Кам.
         Когато се завърнахме, Париж ни се стори невъзможен. Родителите ни - нейните и моите - мислеха, че нашето най-горещо желание е да ги видим. Леля Кора искаше да дава вечери в наша чест. Приятелите на Одил се оплакваха, че не са я виждали цели два месеца и ме молеха да им я отстъпя за малко, но ние, Одил и аз, желаехме само едно - да продължим да живеем сами. Първата вечер, когато се настанихме в нашия малък дом, където килимите още не бяха постлани и миришеше на боя, Одил в изблик на детинска игривост отиде до вратата и преряза жицата на звънеца. По този начин тя откъсна света от нас.
         Обиколихме апартамента и тя ме запита дали не би могла да има един малък кабинет до стаята си.
         - Ще бъде мой кът... Вие ще влизате само когато ви поканя. Знаете ли, Дики (тя ме наричаше Дики, след като в Англия беше чула една девойка да вика така на един младеж), аз имам една дива склонност към независимост. Вие още не ме познавате; ужасна съм, ще видите!
         Беше донесла шампанско, сладкиши и букет китайски астри. С една ниска масичка, две кресла и кристална ваза тя импровизира очарователен декор. Това беше най-веселата, най-нежната ни вечеря. Бяхме сами и се обичахме. Не съжалявам за тези мигове, макар и да бяха краткотрайни; последните им акорди още звучат в мен и като се вслушам и отстраня шума на настоящето, долавям чистия им и замиращ вече тон.

 

 

 

 

 

---

 

1 Почетна титла на заслужили лекари. - Б. пр. [горе]
2 Френски институт - отговаря на БАН - Б. пр.[горе]
3 Награда, която се дава с конкурс на труженици на изкуството. - Б. пр. [горе]

 

 

Романът е преиздаден на български език с марката на Издателство „Фама“!

 

 

Електронна публикация на 12. август 2020 г.
Публрикация в кн. „Климати“, Андре Мороа, пр. Надежда Танева, Изд. „Фама“, С., 2012 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]