Андре Мороа

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

Коринтският портик

 

Андре Мороа

 

Превод от френски: Мария Коева

 

 

Корица на книгата

         През четирийсетте години на брачния си съюз лорд и лейди Барчестър бяха обитавали една и съща къща на Парк Лейн. След войната обаче се оказаха в затруднение. Направили бяха несполучливи капиталовложения; един от синовете им беше загинал, вдовицата и децата му останаха на тяхна издръжка, данъкът върху общия доход възлизаше на пет шилинга за лира. Лорд Барчестър трябваше да приеме, че не може да задържи и семейното имение в Съсекс, и къщата на Парк Лейн. След дълги колебания най-сетне се реши да сподели своите грижи с жена си. Дълго се бе опасявал, че ще я опечали. Трийсет години по-рано тяхното съпружество бе доста бурно, но старостта им бе донесла умиротворение, снизходителност и взаимна нежност.
         - Скъпа - каза й той, - дълбоко съжалявам, но виждам един-единствен способ да доживеем живота си сносно - а знам, че този способ ще е мъчителен за вас. Ще ви предоставя решението да го приемете или отхвърлите. Ето какъв е той: терените около Парк Лейн достигнаха висока стойност. Един предприемач се нуждае от нашия парцел, който се вклинява в неговия имот. Предлага такава цена, че ще можем не само да си купим дом в същия квартал, но и разликата ще е достатъчна, за да бъдем обезпечени през няколкото години, които ни остават. Знам обаче колко сте привързана към Барчестър Хаус, та не искам да сторя нищо, което ще ви огорчи.
         Лейди Барчестър склони на замяната и няколко месеца по-късно възрастната двойка се настани в нова къща на стотина метра от прежната, която се бе наложило да напуснат и която работници вече бяха започнали да събарят. Всеки ден, когато излизаха, лорд и лейди Барчестър минаваха пред старото си жилище и със странно чувство наблюдаваха бавния разпад на пространството, което дълги години бе представлявало за тях най-неотменното и устойчиво нещо на смета. Когато съгледаха къщата си без покрив, стори им се, че сами са изложени на произвола на вятъра и дъжда. Лейди Барчестър я заболя най-вече, когато видя фасадата изтърбушена - като на сцена, достъпна за публика, беше оголена стаята на Патрик, сина, когото бе изгубила, и нейната собствена спалня, където бе прекарала тъй много часове последните четирийсет години.
         От улицата тя гледаше сатенената дамаска с шарки на черна основа, с която бяха облицовани стените. Съзерцавала я бе тъй често, в часове на скръб, болест или щастие, та рисунъкът сякаш беше фон на самия й живот. Няколко дни по-късно изпита дълбока изненада. Сатенената дамаска се бе обелила и отдолу се показаха тапети в бяло и черно, които напълно бе забравила, но те тутакси й припомниха - и то с трудноразбираема мощ - дългата й връзка с Хари Уеб. Колко ли сутрини бе мечтала до безкрай, взирайки се в тези японски къщички, след прочита на тъй красивите писма на Хари от Далечния изток. Много го бе обичала. Сега той беше сър Хенри Уеб, посланик на нейно величество в Испания.
         Скоро дъждъг отлепи черно-белите тапети и под тях се откроиха други, доста грозни, на цветя, но лейди Барчестър си припомни как ги беше избирала с вълнение след женитбата си, през 1890 година. Тогава носеше рокли от син шевиот и кехлибарени гердани - стараеше се да прилича на мисис Бърн Джоунс, а в неделя ходеше на чай у стария Уилям Морис. Докато бяха видими останките от розово-зелените тапети, всеки ден тя неколкократно минаваше пред къщата, защото шарката й напомняше за младостта и времето на голямата й любов към лорд Барчестър.
         Най-сетне се сгромолясаха и стените и един ден лорд и лейди Барчестър, тръгвайки на разходка към парка, забелязаха, че от къщата е останал само коринтският портик, зад който се бе намирало предверието. Впечатлението беше странно и тягостно, защото отвъд портика навръх стълбата се разкриваше печалната гледка на купчина трошляк под зимното небе. Лейди Барчестър дълго не откъсна очи от облаците, които се рееха между белите колони, сетне се обърна към съпруга си:
         - За мен този портик е свързан с най-тъжния ден от живота ми. Така и не посмях да ви кажа, но сега сме толкова стари, че вече няма значение. Беше по времето, когато бях влюбена в Хенри, а вие - в Сибил. Веднъж отидох на един бал, за да се срещна там с Хенри, който току-що се бе върнал от Токио. От няколко седмици предвкусвах радостта от срещата, но Хари бе поискал отпуск само за да се сгоди, и цяла вечер танцува с избраницата си, преструвайки се, че не ме вижда. На връщане, във файтона, се разплаках. Стигнах до вкъщи. Чувствах се тъй загрозена от сълзите, че не ми стигна смелост да се появя пред вас в този вид. Престорих се, че звъня на вратата, освободих кочияша, облегнах се на една от тези колони и дълго останах така, разхлипана. Валеше силен дъжд. Знаех, че вие също мислите за друга жена, и ми се струваше, че животът ми е свършил. Ето какво ми припомня този вход, който скоро няма да го има.
         Лорд Барчестър, който бе изслушал разказа със съпричастие и внимание, топло прихвана жена си под ръка.
         - Знаете ли какво ще сторим? - каза. - Преди да разрушат този портик, който е гробница на нашите спомени, ще купим заедно малко цветя и ще ги положим навръх стъпалата.
         Старите съпрузи отидоха в една цветарница, върнаха се с рози и ги оставиха в подножието на коринтския портик. На другия ден портикът го нямаше.

 

 

 

---

 

 

Разказът е включен в сборника „Разкази за любов от знаменити писатели“, издаден на български език с марката на Издателство „Фама“!

 

 

Електронна публикация на 02. януари 2020 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]