- Господин Милош, кое според вас е главното зло за интелектуалците в нашата страна?

         - Злото не е едно и има няколко аспекта: остатъците от грубите нрави, страхът на интелигенцията да действа свободно и тенденцията към национализъм. Ето например интелектуалците в Белград, макар да не са така много, както е в Букурещ, не смеят да се противопоставят на повечето от своите сънародници, обзети от националистически чувства. Мисля, че подобно е положението в почти цяла Централна и Източна Европа.

         - И коя според вас е причината за тези етноцентристки взривове?

         - Те започнаха още преди преломната 1989 г.. Крахът на марксистката доктрина остави огромно празно пространство, което, за съжаление, се запълни с патриотизъм, национализъм, шовинизъм и имперско чувство. Това се случи най-напред в Русия, а след това и в останалите източни страни и особено в бивша Югославия.

         - Мислите ли, че би могла да се повтори - разбира се, по различен начин - историята между двете световни войни? Заплашени ли сме както тогава?

         - Не мисля, че сме чак толкова заплашени. Адам Михник каза: „Историята никога не се повтаря мот-а-мо.“ Вярвам, че сега е по-различно. Разбира се, трудно е човек да бъде пророк. Но си мисля и друго: след Първата световна война надеждите на човечеството за по-добър живот са претърпели крушение, докато началото на новия ХХ век е било толкова обещаващо...

         - А след революциите от 1989-а? Надеждите също бяха огромни, а после се разбиха...

         - Така е. Но всичко започна доста несигурно. А може би това е по-добре. Така бъдещето има повече шансове. Тъкмо в това е и моята надежда. Всичко да бъде напълно различно от периода между двете войни.

         - И в този свят, към който гледате с толкова доверие, какво е мястото на литературата? На писателя? Може ли той да влияе на този свят?

         - Да, може. Само че ние сме свикнали с всичко - ние, хората от Изгрева на Европа - да свързваме с всеки повод и на всяка цена проблема на писателя и обществото. Моят приятел Витолд Гомбрович казваше: „Господи, литературата не е завод, не е индустрия!“

         - Господин Милош, отговорихте ми по заобиколен начин, но мисля, че ви разбрах.

         - Всъщност мога да отговоря и съвсем директно... Всеки писател играе своята игра със света.

         - А лично вас кое ви притеснява в тази игра?

         - Доста неща. Против някои тенденции вече се обявих публично.

         - Заявихте, че сте полски поет и принадлежите към полската литература. Според вас как може да съществува в родния си език поет, който се намира в изгнание?

         - В началото на моето изгнание мислех, че не е възможно да живея и да пиша на друг език. Но с течение на годините разбрах, че е възможно. Разбира се, това е индивидуален въпрос. Всичко зависи от степента, до която се чувстваш свързан с родния език. Ако си здраво свързан, както е в моя случай, трудно можеш да се отделиш. Аз пиша първо на полски, а след това превеждам стиховете си на английски. Понякога ми помагат и приятели - американски поети.

         - Вие сте не само поет, но и наблюдател, критик на литературата. Накъде се е насочила тя, според вас?

         - Мисля, че днешната литература се е ориентирала към тоталния нихилизъм. Това е като че ли водещата тенденция днес.

         - А спомняте ли си как беше преди войната?

         - Тогава този нихилизъм не беше толкова явен. Нямаше я темата за пустотата.

         - Можем ли да отречем света чрез поезията?

         - Може! Ще ви дам един пример: поезията на Филип Ларкин. Беше великолепен английски поет. Голям Майстор! Може да се каже, че не беше модернист, като повечето англичани, които са хора на традицията. Пишеше стихотворения - прозрачни, перфектно конструирани, логични. Но мисля, че отиде по-далече дори от Бекет в своя песимизъм. Имаше една студия, озаглавена „От Данте до Ларкин“, която тълкува точно тази линия. Оттук, госпожо Бабет, произтича и друг въпрос: днешна Америка не е толкова дехристиянизирана, както са Англия и Франция, например. Религиозното в Америка се чувства най-осезателно в творчеството. Днес в Щатите се развива поезия, вдъхновена от будизма.

         - Но това променя перспективата към пустотата и към нихилизма. Европеецът ги възприема по различен начин от един човек от Изтока.

         - Разбира се, всичко зависи от това как приемаме времето. Според него във времето не може да се открие никакъв смисъл. Както и в живота ни. За него времето е „бърз марш към Небитието“. Мисля, че ако един поет е обзет от някакво видение, което при това не е дехристиянизирано, времето може да се оползотвори. Според мен съществува една динамика на времето.

         - Религиозен ли сте, господин Милош?

         - Да, религиозен съм, но и малко еретик. По отношение на догмата. А може би съм и манихеец.

         - А не ви ли е страх?

         - От какво?

         - Ами от вашата ерес?

         - Не, защо да ме е страх?

         - Тогава позволете да ви задам последен въпрос: вярвате ли, че един поет може да спаси света? Изобщо мислите ли, че поезията може да спаси света?

         - Да, вярвам. През войната написах дори едно стихотворение, в което казах, че ако поезията не може да спаси един човек, един народ, една страна, тя не е никаква поезия. Не се отричам и сега от този текст. Да, поетът може да спаси света, но чрез строго индивидуален акт. Поетът живее в своя език и чрез своя език. Като спасява света от всичко абсурдно, грозно и посредствено, по този начин поетът спасява и света.

Вестник „Адевърул“,
Букурещ