- Господин Милош, кое според вас е главното зло за интелектуалците в нашата
страна?
- Злото не е едно и има няколко аспекта: остатъците от грубите нрави,
страхът на интелигенцията да действа свободно и тенденцията към
национализъм. Ето например интелектуалците в Белград, макар да не са така
много, както е в Букурещ, не смеят да се противопоставят на повечето от
своите сънародници, обзети от националистически чувства. Мисля, че подобно е
положението в почти цяла Централна и Източна Европа.
- И коя според вас е причината за тези етноцентристки взривове?
- Те започнаха още преди преломната 1989 г.. Крахът на марксистката доктрина
остави огромно празно пространство, което, за съжаление, се запълни с
патриотизъм, национализъм, шовинизъм и имперско чувство. Това се случи
най-напред в Русия, а след това и в останалите източни страни и особено в
бивша Югославия.
- Мислите ли, че би могла да се повтори - разбира се, по различен начин -
историята между двете световни войни? Заплашени ли сме както тогава?
- Не мисля, че сме чак толкова заплашени. Адам Михник каза: „Историята
никога не се повтаря мот-а-мо.“ Вярвам, че сега е по-различно. Разбира се,
трудно е човек да бъде пророк. Но си мисля и друго: след Първата световна
война надеждите на човечеството за по-добър живот са претърпели крушение,
докато началото на новия ХХ век е било толкова обещаващо...
- А след революциите от 1989-а? Надеждите също бяха огромни, а после се
разбиха...
- Така е. Но всичко започна доста несигурно. А може би това е по-добре. Така
бъдещето има повече шансове. Тъкмо в това е и моята надежда. Всичко да бъде
напълно различно от периода между двете войни.
- И в този свят, към който гледате с толкова доверие, какво е мястото на
литературата? На писателя? Може ли той да влияе на този свят?
- Да, може. Само че ние сме свикнали с всичко - ние, хората от Изгрева на
Европа - да свързваме с всеки повод и на всяка цена проблема на писателя и
обществото. Моят приятел Витолд Гомбрович казваше: „Господи, литературата не
е завод, не е индустрия!“
- Господин Милош, отговорихте ми по заобиколен начин, но мисля, че ви
разбрах.
- Всъщност мога да отговоря и съвсем директно... Всеки писател играе своята
игра със света.
- А лично вас кое ви притеснява в тази игра?
- Доста неща. Против някои тенденции вече се обявих публично.
- Заявихте, че сте полски поет и принадлежите към полската литература.
Според вас как може да съществува в родния си език поет, който се намира в
изгнание?
- В началото на моето изгнание мислех, че не е възможно да живея и да пиша
на друг език. Но с течение на годините разбрах, че е възможно. Разбира се,
това е индивидуален въпрос. Всичко зависи от степента, до която се чувстваш
свързан с родния език. Ако си здраво свързан, както е в моя случай, трудно
можеш да се отделиш. Аз пиша първо на полски, а след това превеждам
стиховете си на английски. Понякога ми помагат и приятели - американски
поети.
- Вие сте не само поет, но и наблюдател, критик на литературата. Накъде се е
насочила тя, според вас?
- Мисля, че днешната литература се е ориентирала към тоталния нихилизъм.
Това е като че ли водещата тенденция днес.
- А спомняте ли си как беше преди войната?
- Тогава този нихилизъм не беше толкова явен. Нямаше я темата за пустотата.
- Можем ли да отречем света чрез поезията?
- Може! Ще ви дам един пример: поезията на Филип Ларкин. Беше великолепен
английски поет. Голям Майстор! Може да се каже, че не беше модернист, като
повечето англичани, които са хора на традицията. Пишеше стихотворения -
прозрачни, перфектно конструирани, логични. Но мисля, че отиде по-далече
дори от Бекет в своя песимизъм. Имаше една студия, озаглавена „От Данте до
Ларкин“, която тълкува точно тази линия. Оттук, госпожо Бабет, произтича и
друг въпрос: днешна Америка не е толкова дехристиянизирана, както са Англия
и Франция, например. Религиозното в Америка се чувства най-осезателно в
творчеството. Днес в Щатите се развива поезия, вдъхновена от будизма.
- Но това променя перспективата към пустотата и към нихилизма. Европеецът ги
възприема по различен начин от един човек от Изтока.
- Разбира се, всичко зависи от това как приемаме времето. Според него във
времето не може да се открие никакъв смисъл. Както и в живота ни. За него
времето е „бърз марш към Небитието“. Мисля, че ако един поет е обзет от
някакво видение, което при това не е дехристиянизирано, времето може да се
оползотвори. Според мен съществува една динамика на времето.
- Религиозен ли сте, господин Милош?
- Да, религиозен съм, но и малко еретик. По отношение на догмата. А може би
съм и манихеец.
- А не ви ли е страх?
- От какво?
- Ами от вашата ерес?
- Не, защо да ме е страх?
- Тогава позволете да ви задам последен въпрос: вярвате ли, че един поет
може да спаси света? Изобщо мислите ли, че поезията може да спаси света?
- Да, вярвам. През войната написах дори едно стихотворение, в което казах,
че ако поезията не може да спаси един човек, един народ, една страна, тя не
е никаква поезия. Не се отричам и сега от този текст. Да, поетът може да
спаси света, но чрез строго индивидуален акт. Поетът живее в своя език и
чрез своя език. Като спасява света от всичко абсурдно, грозно и
посредствено, по този начин поетът спасява и света.
Вестник „Адевърул“,
Букурещ
|