Патрик Модиано

Нобел за литература - 2014 г.!

Литературен клуб | страницата на автора | нобелисти

 

Из „Добри момчета“

 

Патрик Модиано

 

Превод от френски: Анна Тонева

 

 

 

Из „VIII“

 

 

 

         Всяка година през юни, на празника на колежа, провеждан в неделен ден, се събираха нашите родители и приятели. Наричаха го „Спортен празник“ и тези две думи показват особения дух на училището, където спортът беше на първо място. На блейзърите ни бе пришита синя емблема със златен триъгълник, в чиято основа бе изписана думата „Спорт“ - наш девиз и повеля. Корица на книгата
         Тези неделни дни бяха истинко тържество за Коновицин. Още го виждам: с високо вдигната глава, в риза „Лакост“, с леки платнени обувки и бял панталон, да ръководи церемонията, тъй както някога маркиз Дьо Куева1 - балетните си спектакли. На лабрадора Шура се разрешаваше по изключение да се разхожда без нашийник. А ние, учениците, си съперничехме по подвизи: бягане на сто метра, лекоатлетически упражнения, обиколка на пистата „Ебер“, при която времето се засичаше с хронометър, овчарски скок. При залез слънце празникът завършваше с мач по хокей, на който съдия беше самият Педро.
         Безспорно звездите на деня бяха състезателите на овчарски скок. На най-добрия Ковновицин връчваше купа. Но през онази година обръщах много по-малко внимание на постиженията на другарите си, отколкото на Мартин, сестрата на Ивон.
         Лежеше по бански костюм на тревата до басейна. Героите на деня я бяха наобиколили - по-големите от нас Кристиан Вингрен и Бурдон, победители на скок, Филип Йотланд, Макфаулс, Марел и разни други... Ивон бе представил сестра си на всички и стоеше до нея, срамежлив и сериозен, като преводач или оръженосец. И се гордееше с успеха на Мартин.
         Като ги гледах как се стараят да блеснат пред нея, аз също изпитвах известна гордост. Убеден бях, че никое друго момиче не притежава червеникава коса, светли очи, леко вирнат нос и дълги бедра като нейните, нито грациозното й движение на тялото, когато се извърташе с цигарата си към Вингрен, за да й поднесе той огънче със запалката си. Беше ми приятелка от детинство.
         Живееха с брат си в селото, на улица Доктор Дорден, в една къща с фасада, обрасла с бръшлян, и Ивон посещаваше колежа на полупансионни начала. Завиждахме му, че всяка вечер с връща вкъщи. Баща му имаше разсадник. В парниците зад къщата някога играехме на криеница. Три години живях в това село и се запознах с Ивон и сестра му в училището „Жана д`Арк“. Ивон, тя и аз бяхме тогава връстници -девет-десетгодишни, но ми се струваше, че по онова време Мартин е била на същата възраст като сега, край басейна. Тя ви приготвяше следобедните закуски, водеше ни на разходка из гората до селцето Мец и имаше решаващага дума при игрите на криеница или с хвърчило.
         Единственото ми предимство над другите бе, че познавах Мартин много преди тях.
         В нейна чест Вингрен и Бурдон правеха вси по-зрелищни скокове във водата, първият - скок „чайка“, вторият - скок с присвити колене, като извървяваше на ръце разстоянието до ръба на басейна. В чест на празника на спорта бяха прекалили с метиленовото синьо в басейна и когато се връщаха да седнат при нас, Вингрен и Бурдон имаха по ръцете и краката си следи като от мастило.
         Един около четиридесетгодишен мъж се бе присъединил към нашата група. Дали беше бивш ученик от колежа, или просто познат на Йотланд и Вингрен от многобройните събирания в Париж, където те двамата бяха душата на компанията?
         И той изглеждаше запленен от Мартин. Не сваляше очи от нея. Малко преди това се беше представил с писклив глас: Да Силва, и тъй като беше намекнал за предстоящото си пътуване до Сао Паоло, бях заключил, че е бразилец. Говореше френски без ни най-малък акцент. Защо ли Вингрен, Бурдон и Йотланд го наричаха галено „Бейби“? Заради кръглото му лице и къдравите, кестеняви коси? Заради лекото му бъблене като на малко дете?
         - Вие... ученичка от колежа ли сте? - попита той Мартин.
         Вингрен избухна в смях.
         - Тя? Ученичка във „Валвер“? Горкичкият Бейби...
         После, като се обърна към Мартин, каза:
         - Извинете го... Не е свикнал... В Бразилия...
         - Наистина ли сте бразилец? - попита Мартин.
         Внезапният й интерес към този Бейби да Силва започна да ни безпокои с Ивон.
         - Добре, че задавате този въпрос - каза Вингрен. - Откакто познавам Бейби, имам известни съмнения в това отношение.
         - Не го слушайте, госпожице - каза Бейби с тънкото си гласче. - Бразилец съм и ако сте мила с мен, ще ви покажа паспорта си.
         Тя не гледа мача по хокей, въпреки че Вингрен и Бурдон я умоляваха да остане, уверявайки я, че присъствието й е необходимо. Не се остави да я разколебаят. В небесносинята си рокля се отправи към портала на колежа. Движеше се с ленивата походка, така характерна за нея още от времето, когато Ивон, тя и аз събирахме кестени в гората през свободните си следобеди.
         Вингрен се опита да я хване под ръка, но тя се освободи със смях.
         - Не искате ли да се държим така, сякаш току-що сме се оженили? - попита той.
         - Не... Не искам да се омъжвам за вас.
         - Тогава за кого искате да се омъжите? - попита Бурдон.
         - За най-богатия - каза Мартин.
         Най-богат положително беше Вингрен, когото бяхме нарекли сина на „Контоар д`Есконт“2, или може би Макфаулс, чиято баба американка бе създала козметичните препарати „Хариет Страус“.
         - Ами те всички са богати - каза Ивон отчаяно.
         - Мисля, че най-богат все пак е Бейби - каза Вингрен. - Нали, Бейби?
         Бейби сви рамене.
         - На забравяйте, госпожице, че трябва да ви покажа паспорта си - каза Бейби с многозначителна усмивка.
         - Разчитам на това...
         Какво ли означаваше втренчения й поглед към този Бейби да Силва? Ирония? Интерес? Или и двете едновременно?
         Тя напусна групата, без да се сбогува, сякаш нашата компания я бе отегчила, премина през вратата на колежа, прекоси малкия мост над Виевр. А ние стояхме зад металните решетки на оградата, загледани в нежното петно на роклята й в здрача.

 

 

*

 

 

         Оттогава всяка събота те идваха да я вземат или с ланча, или с голяма английска кола, карана от Да Силва. Преди това той минаваше през колежа за Вингрен, Бурдон и още двама-трима, които се сместваха на задната седалка. Бейби удряше рязко спирачки пред къщата на улица Доктор Дорден и няколко пъти натискаше клаксона. Мартин ни целуваше, Ивон и мене, но мисълта й вече беше другаде. Изтичваше до колата, която като вихър преминаваше по авенюто с липите и се вливаше в магистралата.
         Аз оставах в селото с Ивон. Вече сърце не му даваше да отива сам в Париж, както обикновено правеше със сестра си всяка събота следобед. В тези дни ги чаках двамата на гара „Монпарнас“. Ходехме на кино или пък Мартин ни водеше по магазините. Лете се разхождахме в Булонския лес, а за вечеря хапвахме по сандвич на терасата на някое кафене. Изпращах ги до „Монпарнас“ за последния влак.
         Сега без Мартин следобедите ни се струваха празни и изпитвахме ревност към Вингрен, Бурдон, Йотланд и другите членове на компанията, на които тя бе станала вдъхновителка. Те се отнасяха с пренебрежение към нас с Ивон заради възрастта ни. Всички бяха по на деветнадесет-двадесет години, въпреки че още учеха в предпоследния или последния клас на колежа.
         А каква ли беше точно ролята на Бейби да Силва между тях?
         Когато Мартин се връщаше вечер към десет часа, аз още бях с Ивон в стаята му или в градината. Гледаше да вдига възможно най-малко шум, но ние долавяхме нейните прокрадващи се стъпки. Тя все не искаше да ни каже ясно как е прекарала деня. Понякога споделяше с нас, че я завели на кино или на някое събиране. После на свой ред задаваше въпроси. Изглежда й беше малко неудобно, че ни изоставя точно в събота, и една вечер, навярно за да ни покаже, че е запазила своята независимост, обясни, че Вингрен поискал да й подари запалка от злато и черен лак, но тя не я приела. Отказала и несесера „Хариет Страус“ от синя крокодилска кожа, подарък от Макфаулс.
         Вингрен я попитал кого ще „удостои с вниманието си“. А тя отговорила, че „никого няма да удостои“.
         Ние с Ивон се опитвахме да разберем нещо повече в колежа, да подочуем това-онова от разговорите между членовете на компанията. Но още с приближаването ни те заговаряха тихо и започваха да се подсмиват, като че ли знаеха за Мартин нещо, което ние двамата не можехме и да допуснем.
         Един ден, в голямото междучасие, на моравата, Вингрен кисело ни заяви, че Мартин „си падала“ по Бейби да Силва.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. август 2020 г.
Публикация в кн. „С най-хубав спомен“, Франсоаз Саган, „Добри момчета“, Патрик Модиано,
„Мястото“, Ани Ерно, Изд. „Народна култура“, С., 1986 г.
©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]