Херта Мюлер, носителката на Нобелова награда за литература за 2009 г., е родена в Румъния през 1953 г. Живее в Берлин от 1987 година. Отхвърля битието под абсолютен контрол в родната си страна и избира свободата на литературата.
     Всичко свое нося със себе си е романът, с който тази европейска писателка от голяма величина за първи път се появява на българския книжен пазар.
     Очаквайте още на български език от Херта Мюлер с марката на издателство „Ciela“: Паспортът, Страната на зелените сливи, Още тогава лисицата беше ловец.

         Как веднъж моят Ангел на глада стана адвокат

          „В никакъв случай не казвайте това на мъжа ми”, беше казала Хайдрун Гаст. Беше в деня, когато тя успя да седне между мен и Труди Пеликан, защото адвокатът Паул Гаст не беше дошъл да яде, зъбите му беряха. Този ден Хайдрун Гаст можеше и да говори.
         Тя разказа, че на тавана между автомобилната работилница и бомбардираното хале на фабриката имало дупка, голяма колкото корона на дърво. Горе в халето се събирали строителни отпадъци. Понякога в цеха на пода намирала картоф, хвърлен отгоре от един мъж за нея, Хайдрун Гаст. Мъжът бил винаги един и същ. Хайдрун Гаст гледала нагоре към него, а той гледал надолу. Не можели да си говорят, горе той бил охраняван точно както и тя в работилницата. Мъжът носел раирана пуфоайка, бил германски военнопленник. Последния път между сандъчетата с инструменти лежал един съвсем малък картоф. Възможно е Хайдрун Гаст изобщо да не го била открила веднага и той да е стоял там един-два дни. Или се е наложило мъжът да го хвърли по-бързо от обичайно, или картофът се е търкулнал по-далеч от обичайно, тъй като бил толкова малък. А може и мъжът целенасочено да е искал да го хвърли на друго място. В първия момент Хайдрун Гаст не била сигурна дали картофът наистина е от мъжа горе, дали не е подхвърлен от началника й, за да я хване в нарушение. Тя избутала картофа с върха на обувката си под стълбата, така че да го видиш само ако знаеш, че е там. Искала да разбере, дали началникът й не я шпионира. Чак в края на работния ден взела картофа и усетила, че е овързан с конец. Както винаги, и този ден Хайдрун Гаст поглеждала нагоре през дупката, колкото често й се удавало, но не видяла повече мъжа. Когато вечерта се прибрала в бараката, скъсала конеца със зъби. Картофът бил срязан на две. Между двете половини имало парченце плат. ЕЛФРИДЕ РО, пишело там, ЕРЩРАС, ЕНСБУ и най отдолу -ОЙЧЛА. Останалите букви били изядени от картофеното нишесте. Когато адвокатът се прибрал в бараката си, след като изял буламача в столовата, Хайдрун Гаст хвърлила парчето плат в един от все още тлеещите малки огньове на двора и си изпекла двете половинки на картофа. „Знам, че изядох някаква вест”, каза тя, „това беше преди шейсет и един дни. Определено не са го пуснали да си отиде вкъщи, в никакъв случай не е и умрял, беше още здрав. Изчезна вдън земя, каза тя, както този картоф в устата ми. Липсва ми.”
         В очите й проблясна тънък слой лед. Хлътналите й бузи бяха залепнали като бял мъх за скулите. За нейния Ангел на глада не можеше да е тайна, че от нея вече няма какво да се вземе. Имах неприятното чувство,че колкото повече ми се доверява тя, толкова по-бързо нейният Ангел на глада ще я напусне. И сякаш ще се нанесе при мен.
         Само Ангелът на глада беше способен да забрани на Паул Гаст да краде яденето на жена си. Но самият Ангел на глада е крадец. Всички Ангели на глада се познават, мислех си, както ние се познаваме. Всички те имат нашите професии. Ангелът на глада на Паул Гаст е адвокат като него. А този на Хайдрун Гаст е само негов слуга. И моят също е само слуга, кой знае на кого.
         Казах: „Хайдрун, яж си супата.“
         „Не мога”, каза тя.
         Посегнах към супата. Труди Пеликан също я поглеждаше крадешком. Алберт Гион от отсрещната страна също. Започнах да греба, не броях лъжиците. Дори не сърбах, защото отнемаше време. Ядях само за себе си, без Хайдрун Гаст и Труди Пеликан и Паул Гаст. Забравих всичко наоколо, цялата столова. Поех супата в сърцето си. Пред тази чиния моят Ангел на глада не беше никакъв слуга, а адвокат.
         Празната чиния избутах към лявата ръка на Хайдрун Гаст, докато не се опря в малкия й пръст. Тя облиза неизползваната си лъжица и я изтри във ватенката, сякаш тя беше яла, а не аз. Или вече не знаеше дали яде, или само гледа. Или искаше да изглежда така, сякаш тя е яла. Така или иначе нейният Ангел на глада се виждаше легнал изпружен в цепката на устата й, отвън милостиво блед, отвътре тъмносин. Не беше изключено, да може дори да стои като везна. И беше сигурно, че брои дните, които й остават, в парцаливата вода на зелевата супа. Можеше обаче и да забрави Хайдрун Гаст и да закрепи везната си по-прецизно на моя мъжец. За да изчислява по време на ядене кога и колко може да вземе от мен.

---

Публикацията е предоставена от Издателство „CIELA“. Романът предстои да излезе на български език в края на месец септември и може да бъде закупен с отстъпка от Mobilis.bg.