В някои документи те се упоменаваха като delle Catene, а в други като господа фон Кетен; бяха пристигнали от Севера и спрели пред прага на Юга; използваха ту немската, ту италианската си принадлежност, според сгодата, и не су чувстваха свързани с никого освен със самите себе си.
         Встрани от главния път, който отвеждаше през прохода Бренер в Италия, между Бриксен и Триент, върху самотна, отвесна канара се издигаше тяхната крепост; на петстотин стъпки под нея, в подножието й, немирстваше малка игрива рекичка - тъй грохотливо, та речеше ли човек да подаде глава от прозореца, не би доловил дори силния ритъм на черковни камбани досами него. Нито звук не проникваше от външния свят в замъка на Катените през спуснатата отпред рогозина от див екот, ала надмогващият грохота взор безпрепятствено прехвърляше тази преграда и се опияняваше, изненадан от урналата се околовръст гледка.
         За прозорливи и умни минаваха всички господа фон Кетен и ни един сгоден случай не пропущаха далеч из околността. И стръвни биваха, като ножове, които изневиделица се забиват надълбоко. Те никога не пламваха от гняв, нито поруменяваха от радост, а лицата им помръкваха в яда или грейваха в златозарна отрада - тъй хубави и рядко срещани. Мълвеше се, че всички те, независимо от живота им през годините и вековете, досущ си приличали и по това, че кестенявите им коси и бради рано посребрявали; умирали, преди да изпълнят шестдесетата си година. Тяхната необикновена сила, която понякога проявявали, не била заложена в снажните им тела, средни на ръст, и не произтичала от тях, а сякаш избликвала от очите и челата им; ала това бяха приказки все на сплашени съседи и ратаи. Паднеше ли им, вземаха; залавяха се за работа кога почтено, кога с насилие или пък с хитрост - както дойдеше, ала винаги спокойно и неотстъпно; краткият им живот не се задъхваше от напрежение и преваляше бърже, но макар платили своята дан, те държаха здраво до края.
         Катените имаха обичай да не встъпват в брачен съюз с местните благороднически родове; те довеждаха жените си от далечни краища и довеждаха имотни жени, та да не бъдат възпирани от нищо при избора на съюзници и врагове. Господин фон Кетен, който преди дванадесет години се бе венчал за красивата португалка, бе тогава в тридесетата си година. Венчавката се състоя в чужбина и младата невеста бе в напреднала бременност, когато празничното шествие от васали и ратаи, коне, слугини, мулета и кучета, огласяно от звънки камбанки, стъпи във владението на Катените; времето сякаш бе изтекло в едногодишен сватбен полет. Всички Катени бяха безупречно галантни, само дето проявяваха кавалерството си единствено през първата година след венчавката; жените им бяха красиви, защото Катените искаха да имат и красиви синове, а и как другояче биха могли да спечелят сърцата им в чуждия край, където не се ползваха със същото уважение както у дома си; ала и те самите не знаеха дали показваха истинския си лик тъкмо през тази първо година или по-скоро през останалите. Един пратеник препускаше с важна вест да пресрещне приближаващите; с многобагрените си плащове и перести знаменца шествието все още пъстрееше като пеперуда, ала господин фон Кетен в миг се преобрази. Щом застигна другите отново, продължи да язди бавно до невястата си, сякаш се противеше на бързия ход, а лицето му бе чуждо и помръкнало като плътен облак. Когато при един завой замъкът се извиси насреща им - само на четвърт час път, фон Кетен с усилие прекъсна мълчанието.
         Той поиска жена му да възвие обратно и да си върви у дома. Шествието спря. Португалката настоятелно взе да моли да продължи с него: да си тръгне, можела само след като чуела причините.
         Епископите на Триент били властни господари и имперският съд отсъждал по угодата им: още от времето на дедите си Катените били в постоянни спорове с тях заради някакъв къс земя и ту се стигало до съдебни процеси, ту между ищците и ответниците избухвали кръвопролитни сблъсъци, ала всеки път господа фон Кетен трябвало да отстъпват пред превъзходството на врага. Погледът, на който инак не убягвал ни един сгоден случай, напусто чакал тук да улови подходящия момент; ала този завет се предавал от баща на син и горделивият им нрав поколение подир поколение изчаквал непреклонно.
         И тъкмо на този Кетен се бе предложил удобният случай и той просто се бе уплашил, че без малко е могъл да го пропусне. Една силна партия благородници се обявила против епископа, решено било да го нападнат и пленят, а фон Кетен, за когото мълвата донесла, че е на път за вкъщи, щял да бъде най-силният коз в играта.
         Отъствал години от дома, Кетен не знаеше каква е силата на епископа, но едно знаеше, че това ще бъде жестоко дългогодишно изпитание с неизвестен изход и не ще може да разчита на всекиго до горчивия край, ако не успеят да изненадат Триент неподготвен. Яд го бе на прелестната му жена, че заради нея едва не бе проиграл добрата сгода. Тя тъй му се харесваше, че той - както винаги - яздеше на една конска глава подире й; а му се виждаше все още и тайнствена, подобно на мното нейни бисерни нанизи. Като грахови зърна би могъл да ги смачка, ако ги претегли в жилестата си длан, мислеше си ездачът до нея, обаче на врата й те бяха в недевома сигурност. Само че това вълшебство бе прокудено от новата вест, както маскарадните блянове на зимата отстъпват пред хлапашката разголеност на първите летни неумолимо знойни дни. Идеха години на езда, в които жена и челяд щяха да чезнат далечно отчуждени.
         Ала в това време конете бяха стигнали вече подножието на стената, където се намираше крепостта, а португалката, щом чу всичко, повторно заяви, че иска да остане. Романтично див издигаше снага замъкът. Тук-таме скалната гръд бе просеяна с отделни улогави дръвчета. Гористите хълми се спущаха и издагаха тъй безразборно, че подобна убогост не би могла да се възсъздаде във фантазията на човук, който познава единствено морските вълни. Подправен със свеж упоителен аромат бе въздухът и всичко изглеждаше тъй, сякаш яздеха в грамадна разпукана делва с причудливо злачна окраска. Ала из горите можели да се срещнат и еленът, мечката, глиганът, вълкът и дори еднорогът. Още по-навътре в усоя обитавали козирогът и скалният орел. Непристъпни клисури предлагали убежище на драконите. Неизбродно ширна и дълбока била гората, през която се провирали само кози пътеки, а горе, където я бе възседнало планинското било, започвало царството на духовете. Демони бродели там, в бури и облаци; пътят на ни един християнин не извеждал догоре, а случело ли се някой от любопитство да отвори пъртина в непроходимия пущинак, сполитали го разни произшествия, за които зиме, сбрани по собите, тихо разправяли слугините, а ратаите поласкани мълчали и вдигали рамене, защото животът на мъжа бил пълен с опасности и все можело да му се случи някое премеждие. Ала от всичко чуто на португалката най-странно й се стори следното: както никой не бил достигнал подножието на небесната дъга, така и никой досега не бил успял да надникне и зад грамадните каменни стръмнини - все нови и нови стени израствали отзад: дълбоки ровове се простирали помежду им, претъпкани с камъни като в огромни вързопи, камъни - едри колкото къщя, а най-ситният трошляк под нозете бил на късове не по-малки от човешка глава - един свят, който всъщност не бил истински свят. Често в бляновете си тя си бе представяла тази страна, откъдето бе нейният любим, по подобие на неговата същност, а същността на този мъж според разказите му за родината. Притомена от пауновосиния лазур на морето, тя се бе надявала да види една страна, пълна с ненадейности като опъната тетива на лък, ала прозърнала тайната й, против всички очаквания тази страна й се бе сторила грозна и португалката пожела да избяга. Сякаш от кокошарници бе сглобена цялата крепост. Камънак, накамарен върху скала. Главозамайващи зидове, покрити с плесен, прогнил дърволяк или сурови влажни трупи. Земеделски сечива и военно снаряжение, ред конюшни и стърчишки на каруци. Но тъй като беше вече тук, тук й беше мястото и навярно онова, което виждаше, не бе никак грозно, а хубаво като нрава на мъжете, с който тепърва трябваше да свикне.
         Щом фон Кетен видя невестата си да възлиза от коня по хълма, сърце не му даде да я спре. Не тя, а нещо друго нито преодоляваше волята му, нито й отстъпваше, а я отклоняваше примамливо нанякъсе и го караше да я следва като заблуден несретник.
         Два дни по-късно той отново бе на коня.
         И единадесет години по-късно още продължаваше да прави това. Внезапният удар, подготвен твърде лекомислено, не бе успял, както при рицарски поход този набег още в началото им бе струвал една трета от васалите и над половината от дързостта. Ранен при отстъплението, господин фон Кетен не се завърна веднага у дома си; подслониха го в една селска хижа, където прекара два дни на легло, а сетне пое към замъците, за да разпали духовете за отпор. Закъснял за предварителното обсъждане и подготовката на предприетото след провала начинание, той се вкопчи в тази идея като псе, захапало ухото на бик. Той разясни на господа велможите какво ги очаква, ако епископската сила отвърне на удара им, преди да са успели отново да сплотят редиците си, пораздвижи нехаещите, изкопчи пари от сребролюбците, привлече още подкрепления, въоръжи се и бе избран за предводител на благородниците. Отначало раните му кървяха тъй силно, та се налагаше два пъти дневно да сменя превръзките си. Той сам не съзнаваше, когато, яхнал коня, обикаляше сподвижниците и седмици наред не се прибираше навреме или пък когато някой ден се случеше да окъснее далеч от дома, дали тогава си мислеше за чаровната португалка, която навярно се тревожеше за него.
         Чак на петия ден, след като я бяха известили, че е ранен, той се завърна и остана само един ден при нея. Гледаше го безмълвно, изпитателно, сякаш проследяваше политнала стрела дали ще улучи целта. Той свика хората си до последния човек, когото успяха да открият, нареди да подготвят крепостта за отбрана, даде наставления и заповеди. Шумна суетня, непрестанно цвилене, пренасяне на греди, звън от желязо и екот на камък - така премина този ден. През нощта той отново възседна коня и пое на път. Бе мил и нежен като към благородно създание, което предизвиква възхищение, ала взорът му бе устремен напред, като че бе отправен изпод шлема, дори и когато не го носеше. Щом удари часът за раздяла, тя, внезапно овладяна от женска грижовност, помоли поне сега да измие и превърже раните му, ала той не позволи, прости се набързо, засмя се за сбогом, та тогава и тя се засмя.
         Противникът воюваше насилнически, независимо къде се водеше двубоят - така, както подобаваше за суровия велможа с епископската мантия; но тази борба бе също и отстъпчива, лукава и жилава - както го бе научил този женски плащ. Богатства и обширни имения бавно биваха пускани в ход, принасяха се щадени до последния миг жертви, когато положението и влиянието се оказваха вече недостатъчни да привлекат нови съюзници. При този начин на борба той избягваше решенията. Свиваше се в черупката си, щом отпорът се засилеше, нанасяше втори удар, забележеше ли умора у противника. Случваше се понякога да щурмуват крепост и ако не успееха да я освободят овреме от обсадата, крепостта падаше сред ужасни кръвопролития, други път обаче войскови части стануваха из поселищата и цели седмици нищо не се случваше - току-виж, отвлекли само на стопаните добиче или проболи някоя кокошка. Седмиците се изнизваха в лета и зими, а сезоните - в години. Две сили противоборстваха помежду си; едната - дива и настъпателна, ала твърде слаба, другата - лениво, меко, но чудовищно туловище, в което дори и времето вливаше тежест.
         На господин фон Кетен това бе добре известно. Той се стараеше да предпази отегченото и изнемощяло рицарско войнство от някоя спонтанно разразила се атака, в която да излее и сетни сили. Той дебнеше уязвимото място, обрата, невероятния случай. Баща му беше чакал, дядо му - също. А когато дълго се чака, тогава може да се случи и невероятното. Той чака единадесет години. Единадесет години язди между замъците на благородниците и бойните позиции, за да поддържа буден духа, в стотици схватки си извоюва отново славата на неустрашим и храбър воин, та да не го упрекнат за мудния развой на битката, навремени допускаше и големи кръпопролитни боеве и тъй разпалваше настървението на сподвижниците си, но както епископът, така и той отбягваше да взема решения. Често му нанасяха леки рани, обаче не се задържа повече от два пъти по 12 часа у дома. Раните и скитническият живот го покриха със струпеите си. Сякаш изпитваше страх да се задържи по-дълго вкъщи - както не биваше да посяда и морен пътник. Неспокойни коне с юзди, гърлен мъжки смях, светлина от факли, пушечният стълб на лагерния огън, извисил се като ствол от златен прах между пробляскващия злак на горските дървета, миризма на дъжд, проклятия, хрътки, душешщи ранените, запретнати догоре женски поли и подплашени селяци бяха единствените му развлечения през тези години. И всред всичко това той си остана строен и изискан. В кестенявата му коса започвнаха да се прокарват бели косми, но лицето му младееше. Трябваше да отвръща на груби шеги и правеше това като истински мъж, ала в очите му не трепваха пламъчета. Умееше да се намесва изневиделица, като говедар, там където дисциплината се поохлабеше; ала не крещеше, словото му бе тихо и кратко, войниците се бояха от него сякаш никога не го обземаше гняв, а се излачваше от него и лицето му помръкваше. В битката се замозабравяше; тогава цялото му същество изригваше в мощни, посичащи движения, той биваше опиянен от тоя танец, опиянен от кръвта, не знаеше какво върши, но вършеше винаги разумното. Войниците го боготвореха заради това; тръгна мълва, че от омраза към епископа се бил продал на дявола, който под образа на незнайна хубавица обитавал неговия замък и фон Кетел го посещавал тайно.
         Когато тази мълва стигна до господин фон Кетен, той не се обиди, нито се засмя, а лицето му се озари от радостна позлата. Често, приседнал край лагерния огън или край някое селско огнище, когато прорязаният в рани ден се разтапяше от топлината подобно на кожа, вкокалена от дъжд, която отново омеква, той мислеше. Мислеше за епископа в Триент, който се изтягаше на чистите чаршафи, ограден от образовани духовни лица и назначени на служба от художници, докато фон Кетен се увърташе като вълк край него. И той можеше да има всичко това. Държеше в крепостта домашен свещеник да се грижи за душевната разтуха, един писар - за прочит на глас, една весела камериерка, един готвач бе доведен от далечен край, за да пропъди носталгията от кухнята, приемаха странствуващи учени и студенти, та в разговор с тях да се поразсеят за някой друг ден, скъпи платове и килими пристигаха, за да покрият стените с тях; само той все чезнеше нейде далеч. В продължение на година фон Кетен й бе говорил такива чудновати неща - в чужбина и на път, в игри и ласки, защото както всяко съвършено творение има дух, било стомана или пивко вино, кон или водоскок, тъй и Катените бяха духовно надарени; ала неговата родина тогава бе далеч, истинската му същност бе нещо, към което човек можеше да язди седмици наред, без да го достигне. И сега той понякога говореше пламенни слова, но само докато конете почиваха в конюшните; идваше си нощем, а призори, възседнал коня, отново поемаше на път или оставаше от утринната до подиробедната молитва. Бе свидно близък като вещ, която човек е носил дълго със себе си. Засмееш ли се, и тя се смее - и тук, и там, тръгнеш ли, тя също тръгва с теб, прокараш ли длан по тялото си, чувстваш я, но вдигнеш ли я някой път високо и впериш ли взор в нея, мълчи и отвръща поглед. Ако веднъж поне би могъл да поостане по-дълго, би показал истинския си лик. Ала не помнеше да бе казвал някога: „Аз съм такъв или искам да бъда инакъв“, а й бе разправял за лов, за приключения и за делата си; пък и тя също никога не го бе питала какво мисли за едно или друго - както обичат да правят младите хора - и не бе споделяла каква би искала да бъде подир време, а мълком се бе разтваряла като роза, тъй жизнена както някога, когато, готова за път, нетърпеливо бе чакала на прага пред черквата, покачила се сякаш върху камък, за да се метне на коня и да полети към другия живот. Той почти не познаваше двете си деца, които му бе родила тя, но и двамата му сина вече бяха обикнали страстно далечния си баща; откак чуваха, малките им ушета все слушаха за славните му подвизи. Странен спомен бе запазил за вечерта, на която дължеше живота си вторият му син. Когато се бе прибрал, завари една мека, гълъбова рокля на тъмносиви цветя, смолистите коси бяха прибрани за нощта, а отражението на изящния нос се открояваше върху равния жълт фон на една осветена книга с тайнствени изображения. Беше феерия сякаш. Приседнало спокойно сред пищните си дрехи, с поли, спускащи се в безброй поточета от дипли, видение, избликващо из себе си и изливащо се отново в себе си - същински водоскок; а може ли водоскокът да бъде избавен от орисията си, освен с вълшебство или по чудо някакво - да излезе от собственото си възсъздаващо го, менливо битие? И току понечваш да прегърнеш желаната жена и отведнъж срещаш отпора на магическа сила; не стана тъй, ала не е ли нежността още по-злокобна? Тя се извърна към пришълеца, който бе влязъл тихо, и го погледна с очи, сякаш познали наметалото, което дълго бе носила и дълго не бе виждала - като чужда дреха, в която трябваше да се напъха.
         Затова пък нему бяха свидни военната хитрост, политическата измама, настървението и убийството! Извършва се деяние заради друго сторено деяние; епископът разчита на жълтиците си, а пълководецът на сподвижническата държеливост - светъл като зората, изпълнен със заповеди, затворен като пленник е мечтаният живот, ударът на пиката под изместените железни нашийници е нещо тъй просто, все едно да посочиш с пръст и де речеш: този е. Всичко друго обаче му бе чуждо като месечината. Господин фон Кетен обичаше тайно това друго. Не го радваше редът, домашното огнище и трупането на богатства. И макар години вече да оспорваше чужд имот, желанието му не протягаше лакомо ръце към покоя на печалбата, а бленуваше да се измъкне из душата; в челата бе сбрана всичката мощ на Катените, но само неми дела се раждаха от тях. Всяка заран той възсядаше коня с щастливото чувство, че няма да отстъпи, усещаше съкровената глъб на своята душа; но вечер, щом слезеше от коня, нерядко върху него се спущаше свъсеното скудоумие на всички лишни преживелици, като че ли цял ден бе напрягал сили, за да стори не без усилия нещо хубаво, неназовимо хубаво. Хитрата лисица, епископът, можеше да се помоли на господа бога, когато Кетен го притиснеше; а Кетен - да язди само през разцъфнали цветя, да усеща вятъра на коня като жива, непокорна вълна под себе си, да примамва доброжелателството с вълшебството на конския тропот. Ала въздействаше му благотворно, че притежава всичко това. Че човек може да живее и да носи смърт, без да се нуждае от другото. То отричаше и пропъждаше нещо, неусетно промъкнало се към огъня, когато се взираш в него, и изчезваше, щом, изтръпнал от мечтание, станеш и се извърнеш гърбом. Понякога господин фон Кестен дълго плетеше коварни планове при мисълта за епископа, за да го впримчи в тях, и чувстваше, че да ги разнищи може само някаква чародейна сила.
         Когато не седеше пред книгите с картини, жена му взимаше за дружина стария ратай, управителя на крепостта, и скиташе с него из горите. Усоят я приемаше, ала не разкриваше душата си пред нея; португалката газеше през дърволяка, покачваше се на камъните, виждаше дивеч и следи от него, но не отнасяше у дома нищо повече освен тези незначителни премеждия, задоволено любопитство и преодолени трудности, които загубваха всичкото си очарование, щом ги изнесеше извън гората; тъкмо това зелено видение бе познавала тя от разказите на фон Кетен, преди да пристигне в тази страна; не го ли гнетяха, зад гърба то се затваряше отново в себе си. С небрежно безстрастие тя поддържаше приличен ред в замъка. Ни един от синовете й не бе виждал морето - нима това бяха нейните деца? Вълчета сякаш бяха, така й се присторваха понякога. Веднъж й донесоха от гората едно истинско вълче. В отношенията към него и големите кучета тегнеше неловко чувство на търпимост, безмълвна ненамеса в чуждите действия. Когато вълкът минаваше през двора, кучетата се надигаха и обръщаха глави към него, но не лаеха и не ръмжаха. А вълкът гледаше все напред, макар и да ги улавяше с крайчеца на окото, и пристъпяше малко по-бавно и по-твърдо отпреди, но тъй че промяната да не се забележи. Той следваше навсякъде господарката си - без проява на обич и преданост; често вперваше острия си поглед в нея, ала тя оставаше безмълвна. Но обичаше това вълче, защото жилите, кафявата му козина, дивото безмълвие и силата на очите му й напомняха за господин фон Кетен.