Никола̀й Алексѐевич Некра̀сов

поезия

Литературен клуб | преводна художествена литература | страницата на автора

 

 

РУСКИТЕ ЖЕНИ

 

К н я г и н я   Т р у б е ц к а я

 

Никола̀й Алексѐевич Некра̀сов

 

Превод от руски: Алеко Константинов

 

 

 

 

ЧАСТ ПЪРВА

 

 

Удобно, меко постла
във яките за път кола;
       бащата граф слезна̀ самси,
       да види как се нагласи.
Конете впрегнаха шестте,
фенер отвътре заблесте:
       сам графът всичко стори -
       възглавниците сам тури
и сам иконата за път
я закачи във десний кът;
       заплака. . . Дъщеря му веч
       таз нощ отива надалеч. . .

 

 

I

 

„Сърцата си с тъга си тровим,
       че тръгвам за далек,
но ти кажи, какво да правим?
       В сълзите няма лек!
Тоз, кой можѝ да се яви
       със помощ, той. . . Прости!
Прости! И ме благослови
       и с мир ме отпусти!

 

 

II

 

Уви! Надежда нямам ази
       с теб пак да се сбера,
но знай: сърцето ми ще пази
       любов, догде умра,
и тази обич неотлъчно
       в сърцето ми ще трай. . .
Не плача аз, но ми е мъчно
       за родния ми край!

 

 

III

 

О, мъчно ми е, вижда бог!. . .
       Но мен зове сега
дълг по-свещен и по-висок.
       Прости! Недей плака̀!
И пътя й тежък и далечен,
       Сибир е, знам, студен,
но с броня стана ми й облечен. . .
       Гордей се, татко, с мен!

 

 

IV

 

И ти прощавай, край познат,
       нещастен си и ти!
И ти. . . мой мил, мой роден град,
       гнездо на вси беди.
Кой видял Лондон и Париж,
       Венеция и Рим,
не можеш с бляск да го прелистиш,
       но ти си ми любим.

 

 

V

 

Щастливо младостта минах
       меж твоите стени
и твоя шумен бляск видях,
       и много добрини.
Обичах аз Нева река
       с вълнистий шум и стон
и тази площад на брега,
       с герой, яхнал на кон. . .

 

 

VI

 

Не мога те забрави. . . Трай,
ще дойде време - и за нас
ще спомнят в този край. . .“
.....................................................
.....................................................
.....................................................
.....................................................

 

 

     *  

*         *

 

Колата яки с шум върват
из тъмния столичен град.
       Тъжовна, бледна кат луна,
       княгинята седи сама;
отпреде пътя й отваря,
покрит с медали, секретаря,
       напред с слугите „варда“ вика,
       препуска, пляска със камшика.
Столицата минуват веч. . .
А пътя им далеч, далеч. . .
       Жестока бе тогаз зима̀. . .
       На всяка станция сама
излиза пътницата: „Хора!
Препрягайте конете скоро!“
       И щедро тя раздава злато
       на тез, що впрягат в миг колата.
О, труден път! На двайстий ден
едва достигнаха Тюмен.
       След още десет дни далеч:
       „Тук Елисей ще видим веч -
ней съобщава секретаря, -
така не бърза даже царя!“

 

 

     *  

*         *

 

Напред! Скръбта й като трън
я мъчи цели дни.
Заспива тя и вижда в сън
своите младини:
богатство, бляск! И дом голям
на невский бряг сграден,
с ковори всъде напостлан
и с бронза украсен,
и нареден разкошно зал,
потънал в светлина.
О, радост! Днес е детски бал,
ей, музика гръмна.
Баща й влиза бял, румян -
каза й с весел глас:
„Ех, Катя, с твоя сарафан
ще смаеш всички нас!“
Приятно й е без граница.
Тя влиза в светлий зал
и вижда групи от дечица,
приготвени за бал.
А старците с медали, с шпори,
накичени повеч,
поддържат важни разговори
и гледат отдалеч. . .
Танцуват си децата, скачат,
не ги е грижа тях
и дните им летят, прескачат
с игри, с песни и с смях. . .
И друго време, други век
в съня й се мержей:
стои пред нея млад човек
и шепне нещо ней. . .
Сънува - балове пак вижда. . .
Блести разкошен зал
и група големци приижда,
цял моден свят се сбрал. . .
„О, милий, що си тъй тъжовен,
в душа ти мир не трай?“
- Дете, хвърли тоз свят лъжовен,
да идем в други край! -
И ето тя на път тръгна
с избраника любим,
достигат чудната страна,
достигат вечний Рим. . .
С какво ще спомним ний живота,
ако не с тези дни,
кога летиме на свобода
от родните страни
и мрачний север кат оставим,
търчим към южний край,
и всяка власт над нас забравим,
живеем като в рай.
С тогова, който скъп е нам,
тоз, който ни й любим,
днес ходиш, гледаш древен храм,
а утре посетим
музей, дворец и развалѝни
от стар, отминал век
и мислите си ги делим
с любимия човек.
И окръжен от красоти,
с смиренье обладан,
подавен, мрачен ходиш ти
из чудний Ватикан;
забравяш ти за тоз живот,
с мир други окръжен,
но щом напуснеш онзи свод,
оставаш поражен
и срещаш се със живий мир,
где всичкото живей;
фонтани там шумят безспир.
Работника там пей -
и търговията богата
кипи. Деца отвред
крещят: „Водица! Лимоната!
Корали! Сладолед!“
Играе, бий се голотата,
доволна, че живей.
Виж! Майка там на дъщерята
коси заплита. Грей,
горещо става. Като рой,
тълпа беснее там.
Да търсим сянка и покой,
да влезем в този храм.

 

Не чуй се тук житейски глас,
навсъде хладина
и мрак. . . Обзема те тозчас
душевна тишина.
С светци изписан целий свод
по всичките страни,
от мозаика гладък под
и мраморни стени. . .
Или пък слушаш бурний шум
в вълнистото море,
а пък свободния ти ум
работи, без да спре. . .
Или из тясната пътека
изкачиш се в зори
и виждаш вид, и дишаш леко
в високите гори!
Но ето слънцето наднича
и вред по местността
росата чезне. . . Всякой тича
към сенчести места. . .

 

За тез разходки и беседи
княгинята спомнѝ,
в душата й дълбоки следи
оставили они,
не ще се върнат вече дните
на младите мечти,
не ще се върнат и сълзите,
кои си ляла ти!. . .

 

Съня менява този рай
на други хладен вид.
В забравений от бога край:
там господар сърдит,
там и мужик-работник тлей,
безгласен като в гроб. . .
един привикнал да владей,
а други - да е роб.
Сънува групи сиромашки
в нивя и лъговѐ,
сънува охканья бурлашки
на волжски брегове. . .
Неволен ужас тя усеща,
не спи и не яде,
и бърза пътнику насреща
въпрос да зададе;

 

„Нема̀ навсякъде владей
във тоз край бедността?“. . .
- В туй царство робството живей
ведно със сиромашта. . . -
Събужда се - тоз същи сън
наяве. Чуе звук,
печален звук - оковен звън.
- Ей спри колата тук! -
В гърдите огън й гори.
Заточеници вървят,
тя дава всекиму пари.
„Сполай - и добър път!“
В ума й дълго се рисуват
нещастните тълпи
и тъжни мисли я вълнуват,
не може да заспи!
„И те оттук са мина̀ли. . .
да. . . път тук няма друг. . .
но преспи дири им завяли.
Да бързаме оттук!“

 

Зима̀та повеч я усещат;
възточний вятър вей.
Едва на триста версти срещат
градец да зачерней.
И как те радостно изглеждат
къщята в този край;
но хора в пътя не съглеждат
и даже псе не лай.
Затворен всяк под свойта стряха,
и чай от мъка пий.
Мина солдат, кола минаха,
курант там негде бий;
прозорците във лед. . . Свещица
сам-там бесна̀ за миг. . .
събор. . . Към края пък тъмница. . .
Коларина с камшик:
„Дий-хей!“ и веч града изчезна,
последний дом веч скрит. . .
И пак гори, река надясно,
наляво - лес покрит. . .

 

И работи й жежки
безсънен до зори.
Тъжи сърцето. С мисли тежки
главата й гори:
и мяркат й се ту затвори,
ту родния й край.
Замисля се и й се стори,
защо - сам господ знай, -
че звездното небе й листец,
посипан всъде с пясък,
а месеца е пък кръжец
от воск червен без блясък.

 

Но ето скриха се горите.
Простря се равнина.
Мъртвей. Не виждат й очите
дръвце по таз страна.
„А ето тундра“ - съобщава
коларина степняк
и тя с вниманье наблюдава
и се замисля пак:
на̀, тука се стреми за злато
всежадния човек!
И търси го из всяко блато,
под всякой речен брег.
Да, трудно й злато да добиеш
из речния поток,
но по̀ е лошо пък да гниеш
във рудника дълбок -
владей там гробна тишина
и непробуден мрак. . .
Защо, о, про̀клета страна,
       открил те е Ермак?. . .

 

 

     *  

*         *

 

С мъгла земята се покрива.
Луната веч изгря.
Княгинята ощ не заспива.
Тъга съня й спря. . .
Но ей заспа. . . Кула̀ сънува,
на върха тя стои;
пред нея цял град вълнува,
народ се с шум рои;
къмто широкия площад
търчат тълпи без брой,
богат и беден, стар и млад
във пъстро смесен рой.
И смесват се кожух със свила
и шапка със калпак.
Във строй войска се наредила,
нов полк пристигна пак,
солдати се хиляда сбраха
и всичките „урра!“ крещяха
със непрекъснат звук. . .

 

Шуми народа, без да спира,
едва един в стоте разбира
какво се върши тук. . .
И смей се само под мустак,
с лукаво смижен взор,
французин с бурите познат,
столичен коафьор. . .

 

Тук нови се войски явиха
„Предайте се тозчас!“
Но първите отговорѝха
с куршум и с щик завчас.
Един юначен генерал
към тях се спуща, вик надал -
свалиха го от коня.
И друг дойде до редовете
„На всички прошка - престанете!“ -
И той падна̀ кат оня.
Митрополита се показа
с хоругви, с кръст в ръце:
„Покайте се, о братя - каза -
пред божието лице!“

 

Тълпата слуша - не смири се,
но с дружни гласове:
„Иди си, старче! Помоли се
за наште грехове. . .“
Нареждат топове след туй
и. . . „пер-ва-я! па-ли!“ се чуй.
.....................................................
Княгинята от връх кула̀та
падна надолу със главата
и пред очите й настая
подземен коридор,
със часовой пред всяка стая;
вратата на затвор.
И шум, кат че вълните пляскат,
се чуеше оттам,
а вътре гледа - пушки бляскат;
отпред фенерен плам;
и чуят се ту хорски стъпки,
ту някой сдавен глас
и страшно й побиват тръпки
гърдите й завчас. . .
Тук със ключове се показва
солдатин, стар човек:
„Ела, нещастнице!“ й казва,
кат шепнеше полек:
„Да идем в неговата стая,
жив-здрав е твоя мъж.“
И без тя да се колебае,
тръгнаха изведнъж. . .
Вървяха дълго. . . Наконец
вратата скрипна. . . в миг
стои пред нея. . . жив мъртвец. . .
Тя вижда бледен лик!. . .
И му припада на гърдите,
и пита: що да правя?. . .
.....................................................
О, аз усещам смелост силна,
да зная искам твойта воля,
кого, кожи ми, да помоля?. . .
.....................................................
О, милий мой, какво ти рече?
Не чуя нищо аз,
ту този шум ужасен пречи,
ту тоз стражарски глас!
„Защо й тук третий между нас?“
- Наивно питаш ти.
- „Дойдѐ уречения час!“ -
тоз „третий“ извести. . .
Княгинята се стресна. Вред
със ужас гледа вън,
от страх сърце й като лед:
не е туй само сън!. . .
Луната плава по небето
без блясък, без да грей,
наляво лес покрил полето,
надясно - Енисей.
Тъмнее! Никого не срещат.
Коларина се свил
и спи. А гладен вълк насреща
завил, на глад завил.
И вятъра реве и пей
над речните вълни,
и инородец негде пей
любимите песни.
Звучеше диво по полето
езика неразбран
и повеч късаше сърцето
от чайките в буран. . .

 

Княгинята усети мраз,
студено бе таз нощ.
Упадват силите тогаз,
упадва всяка мощ.
Ума й ужас овладява,
че няма да дотрай.
Коларина й веч не шава,
с камшика не играй.
Не чуй се глас, не чуй се звук.
„Ей, жив ли си, колар?
Защо мълчиш? Недей спа тук!“
- Не, зная. . . аз съм стар. . .

 

Летят. . . Прозореца замръзнал,
не вижда се отпред.
Тя гони си съня омръзнал,
но той я следва вред!
На болната жена успява
ума й да обладай
и като маг я преселява
в нечужд за нея край.
Сънува тя прекрасен край,
познат от младини,
где луча слънчевий играй
и пенят се вълни.
Здрависват я един и друг. . .
Оглежда се отвред:
„Да, туй е юг! Да, туй е юг!“ -
й казва всяк предмет. . .
Ни облаче в небето сине,
навсъде слънце грей
и по гори, и по долини
природата се смей,
навсъде красоти виреят,
прекрасни кат в рай.
Лучи, море, цветя - й пеят:
„Да, туй е южний край!“
В долината между горите
и синето море,
на милия си на гърдите
лети тя, без да спре.
Из пътя чуден и богат
цветята леят аромат,
дървета върхове навеждат
от изобилен плод,
меж клоновете се съглеждат
води и небосвод.
Кораби по морето плават,
гори до небеса
в мъглите си глави подават. . .
О, рай, о чудеса!
О, чудни цветове! Пред нас
като рубини нежни
сега се искрят кат топаз
по върховете снежни. . .
Ей кон с цветя и със звънец
едва мени крака,
подир върви жена с венец
и с кошница в ръка.
„На добър час“ - им каза тя,
приятно се засмя,
захвърли къмто тях цветя, -
да, юг е таз земя!
Страна на чудните моми,
на розите страна. . .
Чуй! Мелодически песни!
Чуй! Музика гръмна!. . .
Да, туй е юг! Да, туй е юг!
(Съня й пее в такт)
И пак съм с теб, мой мил съпруг,
свободен ти си пак!. . .

 

 

 

ЧАСТ ВТОРА

 

 

Почти два месеци вървят
и ден, и нощ по същий път;
файтона здрав, файтона лек,
а пътний край е все далек.
И спътника й той запря,
че пред Иркутск се разболя.
Два дни го чака там она,
но сетне тръгна в път сама. . .
В Иркутск я срещна със поздрав
началника самси:
кат мощи сух, кат сопа прав
с пропъстрени коси.
Шинеля сплъзва от гърдите -
със кръстове, с мундир
и шапка със пера нашити.
Почтений бригадир
изпсува някак си коларя
и бързо се спусна,
файтоните вратца отваря.
Княгинята слезна.

 

 

К н я г и н я т а

 

(влиза в станционний дом)
В Нерчинск! Запрягайте конете!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Дойдох да срещна вас.

 

 

К н я г и н я т а

 

Е, за коне тогаз кажете!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Потрайте, моля, час.
Шосето се е развалило,
отпочинете веч. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Благодаря! Аз имам сила. . .
и пътя й недалеч. . .

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

И осемстотин версти стигат
кола да ви тресе:
а главното беди постигат
човека в туй шосе!. . .
Две думи ще ви съобща:
по служба аз съм бил
познат със вашия баща,
при него съм служил,
баща ви рядък бе човек,
душа добра безкрай,
признателност към него ввек
в душата ми ще трай.
За добрините на бащата
готов съм този час
да служа пък на дъщерята. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Но нямам нужда аз!
       (Като отваря вратата в коридора.)
Готови ли ми са колата?

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Ще впрягат чак тогаз,
когато кажа аз. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Е, дайте заповед за бога. . .

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

И аз не зная сам. . .
Писмо получих. . . не, не мога. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Какво ви пишат там;
дал пътя моя ще се спре.

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Да, туй ще бъде по-добре.

 

 

К н я г и н я т а

 

Но тез писма кои отправят?
Що е това? И там
шеги ли със баща ми правят?
Той устроѝ уж сам!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Не. . . туй не мога да докажа. . .
Но пътя й ощ далеч. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Напрасно й всичко да ви кажа.
Дали там впрягат веч?. . .

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Не съм дал заповед, потрайте. . .
коне ще ви дадат.
Седнете! Казах вече, знайте,
с баща ви съм познат.
Той, кат добър, се е решил
в тоз път да пусне вас,
но оттогава се й убил. . .
Върнете се тозчас!

 

 

К н я г и н я т а

 

Веднаж решено, аз не мога,
догде не ида там.
Обичам аз баща си много.
И той мен също, знам,
но други дълг ме чака мене
и по-висок, и свят.
Мъчител! Дайте разрешенье,
коне да ми дадат!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Ах, моля ви. Аз зная сам, че скъп ви й всякой час;
но дали е известно вам
туй, що очаква вас?
По-бедна е оназ губернья
от нашья беден край;
там лятото едва се мерне,
а зима дълга трай.
Там осем месеца зима̀ е,
там страшен студ търпят,
добър човек не ще утрае
меж тамошния свят.
Свободно ръшне из Сибира
сал грозния варнак.
В тъмниците те страх побира,
във рудниците мрак.
С мъжа ви да се съберете
не ще допуснат вас;
в казарма обща ще се спрете,
храната: хляб и квас,
пет хиляди там оковани
в отчаян, злобен рой
живеят все с борби и рани,
с убийство и разбой;
над тях се съд извършва скоро,
по-грозен няма съд!
И вий да сте сред тези хора!
Във този мрачен кът!
И вас не ще да пощадят,
там обща буря вий!
Мъж ви, да - той е виноват. . .
но грешни ли сте вий?

 

 

К н я г и н я т а

 

С съдба ужасна ще да тлей
супруга ми, туй знам,
но нека, гдето той живей,
и аз да бъда там!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Не може вий там да живейте:
тоз климат вам е вреден.
Върнете се, о, пожалейте
баща си, графа беден!
Не можете живя в страната,
где въздуха студен
кат прах излиза из устата,
кат прах оледенен.
Мрак, студ владей по тях места,
а кат настъпи жар,
от непрестъпните блата
излиза вреден пар.
Не е това за вашта мощ;
тук даже звяр не трай,
кога стодневна мрачна нощ
настане в този край. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Живеят хора в таз страна,
привикна ще и аз.

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Но с тях не мога ви сравня,
не е това за вас!
Тук майката с водица снежна
детенцето си мий
и буря рожбицата нежна
приспива, кат завий,
а буди звяра изгладнял,
като реве и вий,
или буран разсвирепял,
в прозореца кат бий,
в гори и рудници подземни,
кат сбират хляба свой,
заякват хората туземни
с природата във бой.
А вий?

 

 

К н я г и н я т а

 

Та даже в гроб да легна,
не ще да жаля аз!
Веднаж мъжа си да погледна
и да умра тогаз.

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Да, ще умрете, но с това
и тоз ще се затрий,
комуто бурната глава
погибнала е. Вий
за нвего не ходете там!
За него й най-добре
от труд убит да дойде сам
в затвора да се спре,
седнал на пода непостлан
в ръка със як сухар
заспи. . . И в сън от оковин
превръща се във цар!
Лети в съня от своя одър
и вижда се със вас,
събужда се и тих, и бодър
и леко му й тогаз.
А с вас? - тогава за двамина
изгубва се покой.
Ще счита себе си причина
на ваште мъки той.

 

 

К н я г и н я т а

 

Ах!. . . тези думи приберете
за други по-добре.
Сълзи не ще да извлечете
и туй не ще ме спре!
Кат се реших да хвърля всички
и скъпий си баща,
да заплатя дълга едничкий
в душа си обещах.
Сълзи не ще да принеса
в проклетия затвор,
аз гордостта му ще спаса
и ще му дам подпор!
.....................................................
.....................................................
.....................................................

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Мечти прекрасни, да!
С тях няма пет дни да живейте.
Век мъка се не трай!
И вярвайте, ще пожалейте
за родния си край.
Тук глад, позор и униженья,
тъмници и нужда,
там - балове и наслажденья,
и чест, и свобода.
Кой знай? Ще се понрави друг. . .
Според закона може
да вземете веч втор съпруг. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Мълчете! Боже! Боже!. . .

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Да, откровено ви говоря
върнете се у вас.

 

 

К н я г и н я т а

 

Благодаря, но що да сторя,
свещен зове ме глас!
.....................................................
.....................................................
.....................................................
.....................................................
Не, в тоз изсечен лес широки
не ще ме привлечат,
там бяха дъбове високи,
днес дънери стърчат!
Назад! В тоз край на клеветата
и злоби без предел?
Другар там няма по душата
на тоз, що е прозрел!. . .
.....................................................
.....................................................
.....................................................
Да хвърля тоз, що ме е любил,
и пак назад дома!. . .

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Но той защо ви е погубил?
Смислете се сама:
кое към него ви влече?

 

 

К н я г и н я т а

 

Млъкнете, генерал!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Юнашка кръв да не тече
у вас - аз би мълчал.
Но ако вий напред вървите,
не чуйте моя глас,
дано чрез гордост се спасите. . .
Зема̀ той, знаете, вас
с богатство и с образованье,
с добра душа - и на̀,
той, без да мисли що ще стане
със младата жена,
увлечен с призраци в пустиня,
в затвора найде мир!. . .
А вий кат клетница-робиня
търчите отподир!

 

 

К н я г и н я т а

 

Не съм аз клетница-робиня,
а руска съм жена!
При него нека да загина
в студената страна!
Но ако той ме е оставил
и сбрал се е със друга!. . .
Но не, не ще е той забравил
любимата супруга!
Отечествената любов
съперница е моя
и да извърши подвиг нов,
ще му простя и тоя!. . .

 

 

     *  

*         *

 

Тя спря. И стареца се взрял. . .
И двамата стоят.
- Ще кажете ли, генерал,
да впрягат веч за път?
Без отговор на тоз въпрос,
замислен като в сън,
измъмра той набързо в нос:
„До утре“ - и навън. . .

 

 

     *  

*         *

 

На другий ден пак също става,
молби и убежденья,
но генерала получава
все същите решенья.
И кат видя, че се напрасно
старай да убеди,
той дълго важно и безгласно
по стаята ходи -
и най-подир каза: „Тогаз
не мога ви спаси!
Но тряба да ви кажа аз -
закона тъй гласи, -
че щом отидете в Сибир,
правата губите подир!“
„Що губя?“ „Губите това:
подписвате отказ
от ваште всичките права
и тръгвате тогаз!“

 

И той тържествено замлъкна,
но в тази страшна реч
пак полза никак не измъкна,
ответа бе залеч:
„У вас косите побелели,
но вий сте още дете!
Правата наши отживели
вий за права четете.
За мене нямат те значенье,
вземете ги надир!
И ще подпиша отреченье!
И тръгвам за Сибир!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

Желайте да се отречете!
И вас не ви е страх?
Че вий тогаз от глад ще мрете,
кат всякой сиромах,
вий трябва да се разпростите
със всичките неща,
що би могли да наследите
от вашия баща,
богатство, звание и чест
загубвате тогаз!
Не, помислете си вий днес -
ще дойда пак при вас!. . .

 

 

     *  

*         *

 

Излезе. Цял ден не видя го. . .
Кога настъпи нощ,
княгинята трагна̀ към него
тъжовна и без мощ.
Но в стаята я не пуснаха,
уж бил се разболял. . .
Пет дни се оттогаз минаха;
и той, уж оздравял,
на шестий ден яви се сам
и казва й със яд:
„Не мога да позволя вам
коне да ви дадат!
Вас по етап ще повлекат
с конвой. . .“

 

 

К н я г и н я т а

 

         О, боже, боже,
тъй месеци ще изтекат
по този път!

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

         Да, може
в Нерчинск напролет, ако вас
тоз студ не ви вдърви;
едва ли четир версти в час
скования върви;
посред деня почиват тий,
стъмней - спят всички в купа,
буран в полето кат завий,
със сняг ще ги затрупа!
Да, бавно - всякакво се случа,
упадне някой, слаб. . .

 

 

К н я г и н я т а

 

Но не можах аз да налуча,
що значи туй етап?

 

 

Г у б е р н а т о р а

 

С етап престъпниците ходят
сковани във синджир,
с оръжие в ръце ги водят
казаци отподир;
но често те се не удържат,
избягват някой път,
тогаз с въжета ги привържат,
един до друг вървят!
По петстотин накуп отправят
по тоз етапен ред;
от всички до Нерчинск остават
едва едната трет!
Из пътя мрат като мухите,
особено в зима̀. . .
И вий така ли да вървите?
Върнете се дома!

 

 

К н я г и н я т а

 

О, не! Туй можех да очаквам. . .
Но вие сте. . . злодей!. . .
Неделя цяла се протакам. . .
Сърцето му немей!
Защо не казахте отрано?
Жестока сте душа!. . .
Щом бъде партия събрана,
аз тръгвам с тях пеша!. . .

 

 

     *  

*         *

 

„Не, не! Ще тръгнете с файтон! -
извика стареца с полкон,
с ръце кат се затули: -
Как аз ви мъчих. . . Бедно дете!“
(И на мустака, под ръцете,
сълза се претъркули.)

Простите! Дета мъчих вас,
но мъчих се и сам,
мен беше даден строг приказ
да преча всякак вам!
Но мигар аз се не старах?
Не бях ли доста строг?
Пред съвестта се оправдах,
свидетел ми е бог!
С тъмниците и със глада
и с руднишкия трап,
с позора, с ужаса, с труда
и с пътя по етап
да ви уплаша се старах,
но не възбудих страх.
Сега пък ако ще да падва
главата ми под брадва,
не ща - каквото и да патя -
да мъча повеч вас. . .
за три дни там ще ви изпратя. . .
(Като отваря вратата, вика.)
„Ей, впрягайте завчас!...“

 

 

 

 

К н я г и н я   В о л к о н с к а я

 

(1826-27)

 

 

I. II. III. IV. V.

 

.....................................................
Не зная какво ме очаква напред!
В Нерчинск утрента аз пристигнах,
поглеждам - и ей, Трубецкая отпред!
„Достигнах те, мила, достигнах!“
- Те са в Благодатск! - Аз се хвърлих към нея,
без плач не можах да утрая. . .
Дванайсет версти ме делят от Сергея,
и Катя със мен Трубецкая!

 

 

VI.

 

Тоз, който й пътувал самин по полето
сред бури, с тъга на сърце,
комуто случайно изпрати небето
другарин, познато лице,
сал той би усетил тук нашата радост.
- Ах, Маша, усещам умора!
„Потрай, мила Катя! И нашта младост,
и дружбата ни е подпора!
И жребий един ни е свързал нас вече,
съдбата ни все е една,
потока, кой твоето щастье увлече,
и моето щастье грабна̀.
Из трудния път да вървиме без скръб,
тъй както в градини обилни,
и кръста достойно да носим на гръб,
да бъдем с съюза си силни.
Какво сме изгубили? Моля, кажи,
тщестлавье, бездействье, покой!
Път на добрини пред нази лежи,
за божи избраници й той.
На много мъже унижени ще можем
да бъдем като утешенье,
джелатите с кротост ще ги уталожим,
страданията им с търпенье.
На болни, на слаби ще бъдем подпора
във тази тъмница проклета
и няма сами да напуснем затвора,
догде не изпълним завета!. . .
Таз жертва е чиста - ний връчваме всичко
на бога и наште избрани,
и вярвай, че няма препятствье едничко
да срещнем из пътя желани. . .“

 

Природата с свойте борби уморена.
Настана ден мразен и ясен.
Снега под Нерчинск пак отново начена,
но пътя със сани й прекрасен. . .
За наште ни кзаваше русин един
(каза̀ ги поименно даже):
„С конете ги в рудника возих самин,
но само бе друг екипажа.
С шеги и със смях те мина̀ха, а мъка
от тях ни един не изпита
тук майка ми пита подаде ми в ръка
и аз им дарих тази пита,
те двайсет копейки ми дават завчас,
не взех аз, че кой ли ще вземе. . .“
Вече влязохме в селото с този разказ:
„Госпожи! Къде ще се спреме?“
- Началника где е - води ни в затвора! -
И тръгнахме в туй направленье.

 

Началника с строгост почна̀ разговора:
- Дойдохте - с чие позволенье?
„В Иркутск ни инструкция четоха нам
и ни за Нерчинск назначиха.“
- О, много си се позабавила там!
„На̀ копия! Нам я връчиха. . .“
- Защо ми е копья? Не бива тъй тука!
„На̀ царско тогаз позволенье!“
Не знаеше той по французки азбука,
не вярва ни - смях и мъченье!“
- Тук царя й подписал самин: Николай! -
Но той не желай и да чува.
В Нерчинск книга писана нему подай,
а инак недей и хортува. . .
Аз исках да ида, но каза, че сам
ще вземе таз книга за нас.
- Наистина?. . . - „Честна ви дума! А вам
съветвам ви сън дотогаз!“

 

И нази заведоха в малка изба
да минем до утрешний час.
С прозорец от слюда, без димна тръба
колибата беше такваз,
че аз със глава до стената допрях,
а пък до вратата с нозете,
но тез неудобства ни бяха за смях,
ний бяхме със друго заети.
Сега наедно сме! И нас не страшеше
ни мъка, ни грижа, ни злото.
Събудих се рано, а Катя ощ спеше,
аз тръпнах да ида в селото.
Колиби таквиз като нашата вехти
стотина на ниско стърчаха,
а ето и домз кирипичен с решетки!
При него стражари стояха.
- Изгнаниците тук ли са? - „Тръгнаха вече.“
- Къде? - „Да копаят!“ - извика
момченце едно и с децата притече
да каже къде е руднѝка.
Да видя мъжа си по-скоро търчах;
той близо! Минал тук недавно!
- Вий виждате ли ги? - децата пита̀х.
- Да, често! Как пеят те славно!
Вратцата са тез, но не знаем дал пускат?
Прощавай!. . . - Тръгнаха децата
и видях: врата под земята се спускат,
пред тях се изправил солдата.
Студено изглеждаше тоз часовой,
в ръцете му сабля блестеше.
Злато му предлагах, дечица, но той
пари да приеме не щеше!
Вий искате скоро напред да разкажа,
но друга се дума изпуска
сега из гърдите ми. Искам да кажа
сполай на теб, нация руска!
По пътя, в изгнанье, където ходих
през всичкото каторжко време,
народе! Аз бодро със тебе носих
изгнаническо си бреме.
Пред твойто сърце със състраданье немея,
ти много си скърби видял,
там, гдето сълзи съм готова да лея,
ти твойте си вече пролял!. . .
Ти, руский народе, нещастния любиш!
Сродяват ни мъките наши.
„В затвора сибийрский ти ще ке погубиш!“ -
говориха в кръга ми бащин;
но хора добри аз намерих и там,
в таз степен на крайно паденье,
кой както умее изказваха нам
престъпниците уваженье;
и нас с Трубецкая ни срещаха с радост
и с думи: „О! Ангели божи!“
За наште мъже ни предлагаха с драгост
да работят кой колко може;
ти виждаш престъпник на мъки обречен
подава ти скритом картоф:
„Хапни си! Горещ е, сега е изпечен!“ -
на всички услуги й готов
и днеска с сълзи се лицето ми кваси,
кат спомня за тази услуга,
приймете поздрава ми, о, сиромаси!
Поклон ви изпращам оттука!
Труда си не жалеше никой от тях
за нас да ни бъде в подпора
и никой да ни огорчи не видях
от всички тез простички хора!. . .

 

За мойте сълзи съжали се стражара,
молих му се, както на бога! -
Светилник запали и тайно ме вкара
във яма студена, дълбока,
надолу се спущах аз, без да се спирам,
стигнах коридор глух и тесен,
той бе с стъпъла; ни душа не намирам;
задушно, покрито със плесен
и тихо вода се надолу струеше
и там образуваше бари.
Пръстта от стените се рони - шумеше,
кога се в земята удари;
и ями ужасни в стените видях,
като че ли нови пътеки
оттам са начеват. Забравих аз страх
и припкат нозете ми леки!
„Къде, ей, къде? - силно някой изхука,
гласа кат че бликна из ад, -
не е позволено за дамите тука!
Назад се върнете, назад!“
Уви! Туй дежурния тука е влязал
(стражара от туй се боеше),
крещеше той грозно, кат ме забелязал,
и бързо към мен се стремеше. . .
Какво да се прави! Аз духнах фенеря
и в мрака се пуснах без страх. . .
Но господ, кат иска, и път да намеря!
И чудя се как не падна̀х
и как ми се цяла запази главата!
Съдбата ме спази. Посред
провали и ями съвсем в тъмнината
изведе ме господ без вред.
И скоро съзрях светлинка в тъмнините,
като че звездица блещука. . .
И радостен вик изпустиха гърдите:
„О, огън!“ Прекръстих се тука. . .
и шубата хвърлих. . . Към огъня в бяг
се спуснах с надежда на бога;
тъй коня затънал във блатен тръстак
налита на суша с тревога. . .

 

И почна да става по-светло отпред!
Аз видях едно възвишенье:
там сенки се мяркат назад и напред. . .
Чуй. . . Чукат, копаят, движенье. . .
И хора! Дали ще ме видят оттука?
Лицата се ясно показват
и ето наблизо свещите блещукат.
Сетѝх се, че ме забелязват. . .
Един между тях, който беше на края:
„Не ангел ли божий? - извика, -
о, гледайте, вижте!“ - Но ний сме не в рая,
на ад по̀ прилича рудника,
със плесен покрит - му отвърнаха с смях
и бързо към края търчат,
и аз с бързина приближавам към тях.
Учудени всички мълчат.

 

- Волконская! - в миг Трубецкой се провикна
(узнах му гласа). Те спустиха
по стълбата нагоре при тях да се вдигна.
Познати лица се явиха:
Сергей Трубецкой, Артамон Муравьов,
Борисови, княз Оболенский. . .
Те сипят похвали из мойта любов,
на моите дързости женски.
Сълзи по лицата им ясни течаха,
съгрени с любов и участье. . .
Но где е Сергей? - „Ей сега го викнаха,
дано не умрете от щастье!
Урока си свършва: три пуда руда
копаем на ден за Русия
и, виждате, нас не съсипва труда!“
И всички като във веселѝя
шегуваха се, по лица им засмени
аз повест печална четях.
(За мен беше новост, че са оковани,
и стреснах се, кат ги видях). . .
С известье за Катя побързах тогаз
да успокоя Трубецко̀го;
писмата им бяха при мене; тозчас
с поздрав от приятели много
побързах да им ги предам. Между туй
в трапа офицерина вика:
„Кой стълбата грабна? - гласа му се чуй. -
Нагледника где се затика?
Госпожо! Спомнете си думите мои,
ще паднете!. . . Стълбата дайте,
хей, скоро! (Но никой се не безпокой). . .
Ще паднете и ще се кайте!
Спуснете се! Горе не стойте!“. . . Но кой,
но кой ще го чуй. . . Ний напред. . .
Към нас притърчаха престъпници в рой
и ни окръжиха отвред.
Но всякой отстъпи, напред ми път даде,
носилки предлагат отвред.
По пътя видяхме провали, грамади
и хора копаеха вред.
И работа смесена с звук от синджири
и песни - кипеше над бездна!
И вбиваше се за златото да дири
в земята лопата железна;
затворник натварен вървеше над яма
„Ей, тихо!“ му казах неволно.
Там нова пак мина копаят голяма,
там хора се качваха волно
по слаби подпорки едва прикрепени.
Каква бе тази смелост. Блещяха
рудите в грамади сам-там наредени
и в тях се метали лъщяха. . .
Тук някой извика: „Той иде отстреща!“
Повдигнах очи си завчас,
добре, че не паднах, кат тръгнах насреща -
сияеше яма пред нас.
„По-тихо, по-тихо! Затуй ли тогаз
вий толкоз версти сте минали -
каза Трубецкой, - че в сетния час
да сгинете в тези провали -
и яко ме той за ръката държеше, -
не дай бог да бяхте паднали!“

 

Сергей уж побързва, но тихо вървеше.
Оковите му зазвучали.
Замлъкнали всички, път му сториха
работници всички и стража. . .
И ето очите му в мене се впиха,
простира ръцете си: „Маша!“
И спря се като обезсилен за миг,
двамина го тук поддържаха,
ръце му треперят. По бледия лик
сълзи изобилни течаха. . .
И звука на милия глас във душа ми
вдъхна подкрепленье и радост;
забравих заканваньето на баща ми,
забравих и мъки, и жалост
и викнах му: „ида!“ и спуснах се в бяг,
кат дръпнах ръката завчас,
по тясна дъска над зияющий браг
насреща на милия глас,
и той със усмивка на бледно лице
ме срещна с очи възхитено. . .
И аз се затичах. . . И мойто сърце
изпълни се с чувство свещено
Сега, като чувах ужасния звук,
що в рудника мрачен владей,
кат видях окови на моя супруг,
разбрах как той мъчно живей,
разбрах, че е силен. . . готов да посрада!. . .
Неволно падна̀х на колени,
преди да целуна мъжа си в устата,
целунах оковите лени!. . .
И тихия ангел кат че прехвърча̀
във рудника - за мигновенье,
навсякъде грозния шум замълча,
не вижда се нигде движенье,
и чужди, и свои с очи просълзени
изправиха се окол нас,
от хладни окови в нозе вцепенени,
не чуе се никакъв глас.
В въздуха поднетата брадва стоеше,
не чуй се ни песен, ни вик. . .
И струваше се, кат че всякой делеше
на срещата чудния миг!
И всичко в света̀ тишина се погълна,
печална бе таз тишина,
със някакъв смисъл тържественен пълна.

 

От мрачната дълбочина:
„Къде се завряхте!“ - чух вик разярен.
Нагледника дойде тозчас:
„Излезте, госпожо! - каза просълзен -
нарочно се криех за вас,
сега си излезте. Аз мога да трая,
но вика началник отсреща. . .“
И като че в ада се спуснах от рая
и. . . туй беше моята среща!
И мен офицера изпсува по руски
отдолу, пред всичките хора,
отгоре Сергей ми каза̀ по французки:
„До виждане, Маша - в затвора!. . .“

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикация във кн. „Съчинения в три тома“, Алеко Константинов, том 3,
под ред. на Илия Тодоров, Изд. „Български писател“, С., 1981 г.

©1998-2021 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]