В горичките залутан, отрязах клонче тъмно
и ромона му вдигнах към жадните си устни:
това навярно беше гласът на дъжд разплакан,
на счупена камбана или сърце ранено.

Пред мен изникна нещо от толкова далече,
прикътано дълбоко, покрито от земята,
далечен вик, сподавен от есени огромни,
от влажната мъгла на разровената шума.

Събудено тогава от сънищата горски,
това лесково клонче запя във мойте устни
и мирисът му странен във мен се покатери:

със корените сякаш, забравени отдавна,
ме диреше земята, изгубена от детство,
и аз се спрях, пронизан от мириса заскитан.